Джон Конъли
Песен на сенките (56)

56

Аманда Уинтър си играеше с малкия бял мелез в двора на къщата на баба си, когато Паркър пристигна. Също като временния му дом в Бореас, къщата на Иша Уинтър гледаше към океана, но между нея и брега я делеше път. Дупка в оградата отсреща водеше към дървена пътечка, която минаваше през дюните и стигаше до плажната ивица. Къщата на Уинтър беше бяла със сини первази. Беше наскоро пребоядисана, а градината беше добре поддържана.

В първия момент Аманда като че не го позна, а той си помисли, че изглежда отслабнала от последния път, когато я бе видял, въпреки че нe почувства заплаха много време. Кучето залая насреща му, но отново и отново не по заплашителен. В очите на мелезчето Паркър Що се отнасяше до него; той просто беше още един потенци. Портата беше затворена и то притисна муцунка между летвите и размаха опашка.

Аманда примижа срещу него. Слънцето грееше зад него и я заслепяваше.

— Здравей — каза тя.

— Здрасти. Помниш ли ме?

Тя кимна.

— Ти си таткото на Сам.

— Точно така.

Той се облегна на гредата на портата, но не влезе.

— Как си, Аманда?

— Добре съм — каза тя. Не можеше да задържи погледа си върху него, затова коленичи и погали кучето.

Той не искаше да й приказва разни баналности. За нея те и без друго нямаше да имат никакво значение. Вместо това я попита:

— Кое е това куче?

— Майло.

— Твой ли е?

Тя сви рамене.

— Не съвсем. На семейство Фроберг е. Имат го едва от вчера.

— Кой измисли името му?

— На мен ми хрумна, но трябваше всички да се съгласят.

— Хубаво име е. Прилича си точно на Майло.

На вратата на къщата се появи възрастна жена, заобиколена от по-млада двойка. Мъжът подмина двете жени и тръгна надолу по алеята към Паркър. Беше към четиридесетте и вече беше пуснал малко шкембенце, което опъваше поло тениската му. Носеше свободни къси панталони, въпреки че още беше малко хладно за тях.

— Мога ли да ви помогна? — попита той.

— Дошъл съм да се срещна с госпожа Уинтър. Казвам се Чарли Паркър.

Прозрението озари лицето на мъжа.

— Моля, влезте — каза той и отвори портата. — Името ми е Кристиан Фроберг. Сега Аманда живее заедно с моето семейство.

Здрависаха се. Аманда стискаше Майло, за да не скача или да не направи опит да избяга през отворената входна портичка. Фроберг го представи на съпругата си Дора и на Иша Уинтър. Изглежда, семейство Фроберг се канеха да си тръгват — всеки ден те водеха Аманда да поседи малко при баба си, за да спазят траурния ритуал шива, — но се почувстваха задължени да разменят сковано някоя и друга обща приказка с Паркър. Ситуация стана още по-неловка поради факта че госпожа Уинтър сякаш беше неспособна да говори с него. Само гледаше втренчено и кършеше ръце, сякаш се опитваше да ги очисти от някакво петно.

— Чия беше идеята да си вземете куче? — попита Паркър. Кристиан Фроберг се усмихна на жена си.

— През последната година децата все ни врънкат да си вземе, но ние се съпротивлявахме. После, когато Аманда дойде при нас, си помислихме, че може да й се отрази добре.

— Чух, че е при приемни родители.

— Държим връзка с Агенцията за децата и семействата — каза Дора. — Надяваме се процедурата по осиновяването да започне следващия месец.

— Не искаме да пришпорваме нещата — каза Кристиан. — За доброто на Аманда.

Паркър за втори път пропусна баналностите. Не му приличаха на глупави хора. Знаеха колко ще е трудно за Аманда — а и за тях самите. Онова, което беше сполетяло майка й, никога нямаше да я напусне и им предстояха тежки времена.

— Желая ви късмет — каза само.

Семейство Фроберг се сбогува, подбра Аманда и Майло и всички заедно тръгнаха към комбито, паркирано на алеята. Аманда сложи каишка на Майло и той заприпка по петите й. Нещо в Паркър се прекърши, докато я гледаше, късче от сърцето му отлетя при нея. Дължеше се на начина, по който вървеше, начина, по който държеше главата си, като боксьор, понесъл жесток удар, който полага усилия просто да не падне. В този момент му се прииска да беше намерил правилните думи, да й беше предложил някаква утеха. Увереността, която беше изпитал в залива Грийн Херън, изчезна. Само да имаше сили да тича по-бързо, само да не беше ранен…

… Зад него Иша Уинтър му проговори за първи път след първоначалния поздрав.

— Благодаря, че дойдохте. Благодаря за онова, което сте се опитали да сторите.

Тя заплака.

Паркър седна с нея в кухнята. Там все още стояха остатъците от храната, която беше споделила със семейство Фроберг. Той прие предложената му вода, но отказа нещо повече. Тя му заръча да я нарича Иша, но самата не успя да се пречупи да се обръща към него с нещо по-различно от „г-н Паркър“. Все едно беше с майката на братята Фулчи.

— Имах намерение да ви посетя в болницата. Но имаше толкова много за вършене — погребението, грижите за Аманда. Съжалявам, аз…

— Няма за какво — каза Паркър. — Наистина.

— Не — настоя тя, — има. Вие рискувахте живота си за моята дъщеря и за внучка ми. Бяхте ранен заради тях. Исках да ви благодаря за това. Радвам се, че дойдохте.

Тя хвана дясната му ръка и я стисна леко, след което я пусна.

— Зная, че сте разговаряли с полицията — каза той.

— Те се държаха много добре. Задаваха много въпроси, но на някои от тях не успях да отговоря.

— Какви например?

— Не можах да им кажа защо бе убита дъщеря ми. — Като че беше на ръба отново да се облее в сълзи, но ги потисна и продължи: — Успях да им кажа единствено, че винаги е имало такива, които ни мразят, и смятам, че винаги ще има.

— Под „нас“ имате предвид евреите?

— Казах на детективите… казах им го на гробищата и им го повторих и тук, на тази маса… че те никога няма да ни оставят на мира.

— Имало ли е инциденти в миналото?

Едва след като го каза, осъзна абсурдността на думите си. Да добави „като оставим настрана Холокоста“, далеч не беше вариант. Иша се досети какво си мисли. Видя, че му се усмихва.

— Имате предвид наскоро? Имате предвид тук?

— Да.

— Не особено. Веднъж някой беше надраскал със спрей свастика на стената, но това беше преди години, а от време на време намирахме и писмени материали в пощенската кутия — унизителни писма и памфлети. Но мъжете и жените, които правят това, са страхливци. Не могат дори да съберат кураж да се изправят лице в лице с една старица под светлината на деня. Промъкват се нощем, за да разпръскват омразата си.

— Мъжът, който уби дъщеря ви, е бил професионалист — каза Паркър. — Не мисля, че е бил от хората, които рисуват свастики по стените и после бягат.

— Знам това. Детективът ми каза.

— Детектив Уолш ли?

— Да.

— Той е добър човек.

— Той каза същото и за вас.

— Наложи ли му се първо да изскърца със зъби?

— Na, na! — Иша Уинтър изглеждаше ужасена от тази мисъл. Тя леко го плесна по ръката за порицание. — Наистина го мислеше.

— Каза ли ви също така, че може би съществува връзка между убийството на дъщеря ви и времето, прекарано от вас в Любско?

— Каза го, но аз не се сещам за нищо.

— Ами онзи мъж, когото Министерството на правосъдието разследва — Краус?

— Само че аз видях снимката, но това не е човекът, когото твърдят, че е. Искаха да потвърдя, че е Рейнард Краус, но това не беше той!

Той се отказа. Може би подхождаше към въпроса от грешния ъгъл. Възможно ли беше Рут Уинтър да е открила нещо, несвързано с миналото на майка й, което да я е свързало с Бруно Пърлман? Струваше му се малко вероятно.

Попита я за Пърлман, при което тя отново преразказа единствената си среща с него на същата тази кухненска маса. От думите й излизаше, че Пърлман е бил запленен, дори вманиачен по Любско и по преследването на последните оцелели нацистки военнопрестъпници, укриващи се в САЩ.

— Той ми каза, че в миналото е помагал за откриването на нацисти. Каза, че е предоставял информация на правителството.

Паркър не знаеше дали това е истина. Подозираше, че не е. Епщайн не му беше споменал нищо такова, нито пък Уолш.

— Показа ми татуировките на ръката си — каза Иша.

— Номерата от Аушвиц?

— Да, номерата. — Тя поклати глава. — Не мисля, че разбра защо го намирам за толкова странна постъпка от негова страна. Той знаеше толкова малко за своите роднини, само имената им. Не го беше сторил в тяхна памет. Мисля, че си търсеше повод да бъде гневен. Мисля — тя потупа с показалец дясното си слепоочие, — че в главата си той почти бе убедил сам себе си, че е бил там заедно с тях, в Аушвиц и Любско.

— Срещна ли се с дъщеря ви, докато беше тук?

— Да, но само за кратко.

— Дъщеря ви и внучка ви преди са живели с вас, нали? — попита той.

— В продължение на много години, да. Съпругът ми притежаваше цялата тази земя. — Тя посочи през стените към невидими поля. — Той построи къщичка за гости, така че приятелите ни да могат да идват и да ни гостуват, и да се радват на морето, но се оказа, че малцина го правеха. Започнахме да я отдаваме под наем, но след като той почина, ми се стори прекалено голямо главоболие. Оставих я да си стои необитавана, но после Рут се върна тук с Аманда и тя се оказа добро място за живеене за тях.

— А бащата на Аманда?

— Той не й беше съпруг — каза Иша, давайки отговор на съвсем различен въпрос, но такъв, който очевидно беше важен за нея. — Не бяха женени.

— С какво се занимаваше той?

Тя се приведе напред и сниши глас:

— Биеше я.

— Исках да кажа какво работеше.

— О, работеше в гараж — каза тя, влагайки всичкото презрение, на което беше способна, в последната дума. — Но в действителност беше престъпник. Рут ми каза. Крадени коли, наркотици. Той беше Kriecher. Разбирате ли тази дума? Подлец. Веднъж тя за малко да загуби бебето, толкова силно я беше ударил. Смъртта му си беше благословия.

— Доколкото разбрах, той не просто е умрял — бил е убит.

— Според полицията е заради наркотици. Бил е застрелян.

Тонът й намекваше, че това е най-малкото, което е заслужавал.

— И тогава Рут е дошла да живее при вас?

— Не веднага. Но й беше трудно с бебето, а и парите бяха проблем. Защо й беше да живее в мръсен апартамент, когато можеше да ползва тази къща тук? Това просто беше най-разумното решение.

— А защо впоследствие се е преместила в Бореас?

Иша пак започна да кърши ръце.

— Защото аз съм любопитна, изискваща стара жена. Защото дори и в отделни къщи, за двете ни нямаше достатъчно място. Струва ми се, че тя имаше усещането, че аз винаги надничам през рамото й, че винаги я критикувам.

— Така ли беше?

Сълзите отново бликнаха.

— Мисля, че да. А сега нея я няма.

Поговориха си още съвсем мъничко. Иша Уинтър му разказа за Любско, за първия път, когато го бе видяла, заедно с родителите си — „малките къщички, градините — имаше дори вани!“. Пристигнали с още четири други семейства, всяко от които не можело да повярва на очите си. Само няколко дни по-късно започнали да им оказват натиск — в началото дискретно, после по-настоятелно. Любско не бил безплатен. Животът там трябвало да се закупи.

— Баща ми не им вярваше — каза Иша. — Но си плащаше, също като останалите. Преди войната той беше търговец на изкуство в Аахен и беше скрил картини в две подземия в Дюрен, старото гробище. Една от тях беше „Мадона“ на Белини, а друга — гол портрет от Рубенс. При това само тях помня. Другите семейства предлагаха пари, бижута и диаманти, кой каквото беше заделил, с надеждата да успее да се върне за него след войната.

Знам, че повечето семейства изкарваха там по един месец, но на нас ни дадоха едва две седмици. Преди нас нацистите отделяли повече време, с надеждата да им бъдат разкрити повече тайни съкровища или да успеят да убедят хората със скрито богатство да издадат други такива, като им обещавали, че те също може да бъдат доведени в Любско. Само че вече беше 1945 г. и те знаеха, че краят наближава. Любско щеше да бъде закрит, затова бързаха да ни изсмучат кръвчицата и да изчезнат. Само че се задържаха малко по-дълго от необходимото, тъй като бяха алчни, а дотогава die Russen, руснаците, бяха вече на портите.

Въпреки че тялом все още присъстваше в стаята, част от нея се беше пренесла някъде другаде и лежеше в плитък гроб под слой пръст.

— Видях как Краус отвежда първо децата — каза тя. — После започна стрелбата. Минаваха от барака на барака. Баща ми ми каза да бягам и да се скрия. Нямах време дори да се сбогувам, а когато ги видях отново, бяха мъртви.

Струва ми се, че чух изстрелите, които убиха коменданта и съпругата му. Намирах се близо до тяхната къща и чух пистолет да гръмва два пъти. По-късно подуших дима от горящите им квартири.

А после открих гроба. Трябва да са го разкопали същата онази сутрин или предната вечер, за да могат да икономисат време и да ни погребат бързо. Помня миризмата и гледката на костите на телата, които се бяха открили при изравянето. Съблякох дрехите си, за да изглеждам като всички останали. Хвърлих се вътре, покрих тялото си с пръст, легнах и зачаках.

Скоро всичко утихна, но аз останах вътре в гроба, докато не се стъмни. И тогава видях всички онези тела: не само на нашите хора, ами и на германците. Бяха се нахвърлили едни срещу други, като животни. Дори не си бяха направили труда да прикрият какво са сторили. Руснаците ме намериха два дни по-късно. Стоях до труповете на родителите си. Казаха ми, че съм яла ябълка, но аз не си го спомням. Бях единствената, останала жива. Единствената. Бях мръсна и в шок. Изглеждах по-млада за възрастта си. Мисля, че това беше единствената причина да не ме изнасилят. После дойде един от техните офицери и ме накара да разкажа историята си. Струва ми се, че си даде сметка, че имам известна пропагандна стойност, и се постара да бъда закриляна, докато неговите началници не разговарят с мен. В крайна сметка успях да напусна Полша и да ида в Германия. Отново разказах историята си на американците и те ми позволиха да дойда тук.

— Кога пристигнахте?

— През 1951 г.

— Удобно ли е да попитам как дойдохте в Мейн?

— Аз бях еврейка, подпомагана от лютеранец — пастор Отто Вернер от Бореас ми подаде ръка. Намери ми работа и място за живеене. Дори ме представи на мъжа, който впоследствие стана мой съпруг. По онова време Дейвид работеше по къщата на пастора, боядисваше я отвътре и отвън. Най-накрая намерих малко покой, господин Паркър. Намерих го тук.

Нямаше какво повече да се каже. Паркър се изправи, благодари й за отделеното време и тръгна да си върви. Докато минаваше през трапезарията, видя на масата струпани картички, запечатани и адресирани пликове и писалка.

— Мога ли да направя нещо за вас? — попита той.

— Знаете ли, може да ги занесете до пощата, ако не ви затруднява много — каза тя. — Получих много картички, много писма и се старая да отговоря на всички. Ще трябва да им се сложат марки.

Тя внимателно преброи запечатаните пликове, пресметна наум, след което намери портмонето си и му даде точната сума в банкноти и монети. Чак когато той се канеше да тръгва, Иша забеляза, че е прекъснала адресирането на един плик по средата. Взе писалката и дописа адреса. Той забеляза, че държи писалката под странен ъгъл, защото беше левичарка и не искаше да размаже мастилото. Върна се за портмонето с парите за последната марка. Опита се да й каже да не се притеснява, но тя не искаше и да чуе.

Изпрати го до вратата.

— Детективът, господин Уолш, ме предупреди, че може да дойдете — каза тя. — Каза ми, че може да поискате да помогнете за намирането на убийците на моята Рут. Истина ли е това?

— Да.

Тя кимна.

— Тогава Auf Widersehen, Herr Parker. Und machs gut. Грижете се за себе си…

Той купи марки в пощенската станция в Бореас. Не разпозна никое от имената върху пликовете, при все че повечето адреси бяха местни. Преди да ги изпрати, си записа всеки адресат, а после тръгна да търси Боби Соумс.