Джон Конъли
Песен на сенките (38)

38

Също като при останките на Бруно Пърлман потребността от аутопсия означаваше, че тялото на Рут Уинтър не може да бъде погребано преди падането на нощта, каквито са предписанията на Талмуда, и погребението й се състоя едва няколко дни по-късно. Щом освободиха тялото, трупът й беше пречистен, увит в саван и положен в обикновен дървен ковчег за погребалната служба във възпоменателния параклис „Синай“ в Бангор. Аманда Уинтър присъстваше, а на левия ревер на новото й палто, донесено от баба й Иша, беше закачена черна панделка. Аманда не заплака, докато не спуснаха ковчега в земята и не беше изрецитирана молитвата кадиш^[1], но след това не можеше да се спре, затова и премина покрай опечалените със сведена глава, затътрила крака към чакащата погребална кола.

Бабата на Аманда Уинтър беше много възрастна, но имаше осанката на много по-млада жена. Косата й беше сива, но лицето й беше белязано само от най-фина плетеница от бръчки, като прастар порцелан. Гордън Уолш също беше там, за да проследи всичко случило се. Същото важеше и за Мари Демиърс. Полицията вече разполагаше с причина за идването на Бруно Пърлман в Мейн — майката на Рут Уинтър беше Иша Уинтър. Почти седемдесет години по-рано, под името Иша Горски, тя е била единственият оцелял от лагера в Любско.

Когато Иша благополучно настани внучка си в колата, Уолш се приближи до старата жена и изказа съболезнования. Тя му кимна и каза:

— Те никога няма да ни оставят на мира. Никога. Винаги ще ни преследват и измъчват.

После се качи в колата и потеглиха.

Вратата на мазето се отвори и Оран Уайлд се опита да се прикрие от внезапно нахлулата светлина. Ръцете му бяха закопчани с белезници пред тялото, а дългата верига на оковите на левия му крак беше захваната за халка на стената. Беше отслабнал и беше станал още по-блед от преди. С изключение на единствения случай, когато беше взел кръв от ръката на Оран със спринцовка за еднократна употреба, току-що извадена от опаковката, похитителят му не го беше наранил изобщо. Оран разполагаше с кофа, в която да уринира и да се изхожда, която мъжът изпразваше два пъти на ден, като се грижеше да я почиства с белина, за да не мирише. Освен това всяка сутрин носеше на Оран втора кофа с гореща вода, за да се подмие, заедно с чиста хавлия и малко сапунче в найлонова опаковка, като онези, които оставят в баните на мотелите. Първите няколко дни Оран се ограничаваше с това да мие само лицето и ръцете си, защото си мислеше, че мъжът може да го наблюдава, а не искаше да остава гол пред него. Последващото претърсване на мазето му разкри, че няма камери, поне доколкото можеше да прецени, предвид това, че не беше експерт и в действителност нямаше как да разбере какво може да е скрито между тухлите. Накрая Оран спря да се притеснява от подобни неща. Просто предпочете да не стига дотам да усеща собствената си миризма.

От скоба в ъгъла висеше телевизор, поставен съвсем малко по-високо от обсега на Оран. Имаше обикновена кабелна телевизия, но беше по-добре от нищо, а и разполагаше с дистанционно да сменя каналите. Имаше под ръка книги, списания и един-два комикса. Разполагаше с фотьойл за сядане и разтегаем диван за спане. Мазето нямаше прозорци, но се проветряваше добре през редица решетки. Отопляваше се с радиатор, а светлина получаваше от две лампи. Оран се опита да разбере къде го държат, но в помещението не проникваше никакъв звук, нито от етажите над него, нито от външния свят. Когато пристигнаха, колата беше вкарана в гараж, така че първото, което видя от света на похитителя си, беше лавица с кутии от боя, буркани с винтове и гвоздеи и ред дъски, на които бяха закачени инструменти. В първия момент Оран се беше изплашил при вида на всички тези сечива, тъй като се страхуваше, че ще го посекат с тях. Но мъжът просто беше помогнал на момчето да слезе от багажника на колата и го беше отвел до мазето, където то стоеше оттогава.

Онзи не му беше казал почти нищо, откакто го бе отвлякъл, освен да го попита дали има нужда от нещо и да го предупреди да стои мирен, когато му взимаше кръв. Не повишаваше тон, не заплашваше да нарани Оран по какъвто и да било начин, но момчето си оставаше ужасено от него. Още помнеше как се събуди у дома и видя надвесения над него маскиран мъж, който сложи ръка на устата му и извади оръжие. После всичко се случи много бързо — белезниците, кърпата в устата, якото тиксо около краката на Оран.

После започна стрелбата.

Оран нямаше представа защо са нарочили семейството му. Нямаше представа защо го държат в мазето. Бе попитал мъжа, но така и не получи отговор. Оран знаеше само, че още е жив и че похитителят му продължава да крие лицето си зад ски маска. Това беше добре, смяташе Оран. Даваше му надежда. Ако мъжът не искаше Оран да вижда лицето му, причината бе, че не иска да бъде разпознат, което означаваше, че в някакъв момент възнамерява да го освободи.

Но Оран — тихият, схватлив Оран — смяташе, че може би таи известно подозрение кой е похитителят му. Гласът, макар и рядко чуван, му беше познат. Беше го чувал и преди. Състезанието, есето…

Сега мъжът слезе по стълбите и застана пред Оран с ръце на хълбоците. Носеше голямо маслиновозелено спортно яке от „Л. Л. Бийн“, от онези, с които баща му ходеше на преходи в планината. Оран дори се запита дали това не е същото яке, дали не го е взел от къщата им, преди пламъците да я погълнат. Отхвърли тази мисъл. Опитваше се да не мисли за родителите и сестрите си. Съжаляваше за всички онези пъти, когато се беше карал с тях, за всички случаи, в които беше наричал сестрите си кучки или презрително беше отхвърлял демонстрациите на обич от страна на майка си, както и неловките опити на баща си да се сближат. Би дал всичко да може да върне времето назад и да прекара само още един ден заедно с тях.

— Ти беше добро момче, Оран — каза мъжът. Ски маската леко заглушаваше думите му, защото дупката за устата беше прекалено малка.

Оран не отговори. Страхуваше се твърде много.

— Съжалявам за случилото се с родителите и сестрите ти — продължи той. — Знам, че това ти причини голяма болка. Сега вече всичко ще свърши.

Вдигна ръка и свали маската. А Оран заплака.