Джон Конъли
Песен на сенките (45)

45

Хирургът одобри изписването на Паркър, като му даде още болкоуспокояващи и някой и друг съвет — да я кара полека, да не се претоварва и да не гони въоръжени мъже из дюните, — само част от които той възнамеряваше да последва. Обади се на Анхел и Луис и прочете един вестник в стаята си, докато чакаше да го вземат.

Само веднъж се бе осмелил да излезе от стаята, и то за да надникне през едно прозорче към Кори Блум. Някакъв мъж седеше до леглото й, видя лицето му само в профил. Държеше ръката й и й говореше, макар че тя спеше. Паркър не ги обезпокои. Малко след пладне една угрижена на вид сестра се появи на вратата заедно със санитар, бутащ инвалидна количка. Той също изглеждаше угрижен.

— Не ми трябва количка — заяви Паркър. От болницата му бяха дали патерица, но той нямаше никакво намерение да я използва. Преди сблъсъка с Щайгър тъкмо беше решил да се отърве от бастуна — удобно беше отхвърлил падането на плажа като мимолетно отклонение — и не смяташе да заменя една подпора с друга.

— Решихме, че така може да стане, ами, по-бързо — каза сестрата. Имаше осезаем шотландски акцент.

— Чак толкова ли бързате да се отървете от мен? — попита Паркър, докато се настаняваше в инвалидната количка.

— Не, само че, ами, мъжете, които дойдоха да ви вземат са… — тя се затрудняваше да намери точната дума и накрая се задоволи с „едри“.

Паркър затвори очи. Шибаните Фулчи. Може би е най-добре просто да си остана тук, помисли си. Мога да барикадирам вратите. В този момент си представи как братята Фулчи нахлуват вътре като две озверели чудовища и разхвърлят наоколо парчета дърво и мебели като подпалки.

— Съжалявам — каза той, макар да не беше съвсем сигурен за какво се извинява.

— Не са направили нищо лошо — каза сестрата, която вървеше до него, докато го бутаха. — Просто изглеждат заплашително. Ваши приятели ли са?

— Да. Нещо такова.

Почувства се като деветгодишен, все едно го взимат от училище двама недодялани чичовци. Братята Фулчи имаха добри сърца — е, поне през повечето време, в зависимост от замесените страни и степента на обида, която са им нанесли. Бедата идваше оттам, че същите не можеха да се похвалят с голям мозък, чиято устойчивост на химическа интервенция можеше да съперничи на вируса ебола.

— Предполагам, че нямат вина за вида си — каза сестрата и с лека надежда добави: — Сигурно всъщност са чудесни хора.

Вкараха го в асансьора.

— Зависи — каза Паркър.

— От какво?

— От това дали те харесват, или не.

— Ах, но това важи за повечето хора, не е ли така?

Паркър си спомни за историята с шофьора — застрахователен агент, ако не бъркаше, — който постоянно паркирал на мястото за инвалиди зад къщата на майка им. Предупредили го веднъж, на което той не обърнал внимание. Това само по себе си беше изненадващо. Хората, предупредени от братята Фулчи, обикновено си оставаха с предупреждението. Следващия път, когато паркирал неправилно, братята избутали колата му в океана с монстъртръка^[1] си. Когато го направили, агентът бил завързан за шофьорската седалка и докато водата бавно се надигала към гърдите му, той се опитал да им каже, че смята да преосмисли навиците си за паркиране, само че натъпканата в устата му топка плат до голяма степен заваляла думите му.

Впоследствие, когато започнал да поизсъхва, май измънкал нещо за повдигане на обвинение, докато не му било изтъкнато, че братята Фулчи знаят къде се намира къщата му и нямат скрупули, както се изразил Тони Фулчи, „да вдигнат и нея и да запратят проклетото нещо в океана“, позиция, която затвърдили, като върнали застрахователния агент в колата и за втори път я бутнали в океана, този път, докато водата не стигнала до брадичката му. Оттогава, майката на братята Фулчи се радваше на безпроблемно паркиране, а застраховката на колата й излизаше много по-евтино.

— Вероятно те реагират по-емоционално от повечето хора — каза Паркър.

— Винаги съм си мислела, че големите мъже като тях имат много дълбоки чувства — сподели сестрата.

— Сигурно на това се дължи.

Вратата на асансьора се отвори и той беше извозен през фоайето до главния вход, на тротоара пред който беше паркиран монстъртръкът на братята Фулчи, макар че той едва се виждаше, защото самите братя бяха застанали пред него. И пред самата болница да бяха застанали, щяха до голяма степен да я скрият. Бяха облечени в еднакви тениски за голф „Изод“ и панталони в телесен цвят, които, ако се напълнеха с въздух, можеха да се ползват вместо баражни балони. Когато се затътриха към Паркър, охранителят на вратата неволно измънка „Мътните да ме вземат“.

— Недей да бягаш — каза Паркър. — Това само ще ги настърви.

Охранителят хвърли едно око на Паркър, да провери дали не се шегува. Не изглеждаше успокоен, когато отвърна поглед.

— Как я караш, господин Паркър? — попита Поли.

Братята Фулчи имаха навика да го наричат „господин Паркър“. Предполагаше, че е в знак на уважение, по същия начин, по който Тони, по-малко приспособеният от двамата — макар че това също се менеше в зависимост от обстоятелствата, влеченията и може би лунните цикли — веднъж беше казал на Паркър, че ако някой някога го ядоса, изобщо някога, Тони ще нахрани с него раците и „дори няма да попита защо“.

— Бил съм и по-добре — отвърна той.

— Разбира се, разбира се. Искаш ли да те бутаме?

Изглеждаше готов да се сбие със санитаря, за да поеме контрол над количката, което нямаше да свърши добре за никой замесен.

— Не, този човек се справя добре. Само отворете вратата, моля.

— Заемам се.

Той забърза обратно към колата, а Тони остана до детектива, в готовност да скочи и да го спаси, ако количката се заклатушка от някое камъче. Като стигнаха колата, на Паркър му се наложи да се протегне, за да се качи отзад. Не се сдържа и изпъшка от болка, при което и двамата братя се втурнаха да му помагат и едва ли не го метнаха с главата напред на задната седалка.

— Ние го поемаме оттук — каза Тони на сестрата.

Излъчваше увереност, все едно владението над нейния пациент не би могло да представлява повод за тревога. Странният развой, помисли си Паркър, дойде оттам, че сестрата сега изглеждаше така, сякаш леко се беше влюбила в един или в двамата братя Фулчи, или пък просто беше в шок. На каквото и да се дължеше, тя не спираше да ги гледа, докато се отдалечаваха с колата. Паркър нямаше да се изненада, ако им беше помахала с кърпичката си за сбогом.

Не помнеше някога да се е качвал в монстъртръка им и не беше сигурен, че иска да го стори отново. Поли караше с нахакана напрегнатост — не особено бързо и не твърде бавно, но с целеустремената неумолимост на командир на танк, настъпващ пред отстъпващ враг. Останалите превозни средства не се задържаха дълго на пътя му, предпочитаха да поемат риска да се прехвърлят в съседна лента, че дори на бордюра. Поли не спираше на червени светофари, но явно ги приемаше много лично и ги гледаше кръвнишки, докато не ги сплашеше да се сменят.

— Купихме ти грозде — каза Тони.

Той посочи към торба от „Хол фудс“, оставена на пода до Паркър.

— Много мило.

Тони зачака, насърчително ухилен.

— Добре — каза Паркър. Виждаше накъде отиват нещата. Бръкна в торбата и налапа едно зрънце грозде. Направи физиономия. Замисли се дали да не го изплюе, но някак си успя да го преглътне.

— Момчета, това са маслини.

Поли тупна брат си по ръката.

— Нали ти казах, мамка му!

— Не обичаш ли маслини? — попита го Тони, разтривайки ръката си, с надеждата да намери изход от ситуацията.

— Не, просто очаквах да хапна грозде.

— Виждаш ли? — сопна се Поли на брат си. — Скапан идиот.

— Досега не бях ходил в „Хол фудс“ — отвърна Тони. — Нищо не можах да различа там.

— Няма нищо — каза Паркър. — Важно е намерението.

Тони обаче не се успокои. Вторачи се през прозореца, без да продума. Поли пусна музика. Беше компилация на „Карпентърс“. Потупа брат си по рамото.

— Няма нищо. Не трябваше да ти се ядосвам.

Започна песента „Едва вчера“. Тони малко се поободри. Паркър се зарече някой ден да убие Анхел и Луис заради това.

Анхел и Луис ги чакаха на „Дайсърт — паркинг за камиони и ресторант“ в покрайнините на Бангор. „Дайсърт“ съществуваше от четиридесетте години на двайсети век и се считаше за институция в Мейн. Освен това помещаваше градската автобусна спирка на „Грейхаунд“, така че цялото място беше оживено, макар и недотам оживено, че появата на братята Фулчи и колата им да не привлекат внимание. Дори да настъпваше краят на света, хората пак щяха да застинат, да пищят дълго и да ги зяпат.

Анхел и Луис седяха един срещу друг в сепаре в дъното. Паркър още ходеше с патерицата, когато отиде при тях. Тони беше настоял: „Нали знаеш, само докато се увериш, че отново можеш да вървиш.“ — Не съм инвалид — каза му Паркър.

— Човече, така казват всички сакати — отвърна Тони. — И мисля, че вече не е позволено да им казваш сакати.

— Не съм казал сакати. Ти го каза.

Тони сви рамене и изгледа брат си, все едно искаше да му каже, че няма намерение да спори с болен човек, но… е, ами нали знаеш…

— Нещо против да се преместиш от другата страна? — Паркър попита Анхел, щом стигна сепарето. — Не ми е чак толкова неудобно, ако се опъна.

Тони и Поли седнаха в сепарето срещу тяхното и се заеха да четат менюто.

Анхел се премести. Докато се измъкваше, посочи патерицата.

— Какво е това?

— Нарича се патерица.

— Знам как се нарича. Нужна ли ти е?

— Само за да ти я завра в задника, задето оставихте да ме приберат Харди бойс^[2]. Ако знаех, щях да си поискам втора патерица и за твоя приятел.

— Искаха да помогнат — каза Луис. Запази сериозно изражение, но очевидно му костваше голямо усилие.

Паркър се вмъкна в сепарето.

— Нахраниха ме с дегизирана като грозде маслина.

— Лесноразбираема грешка — каза Анхел.

— Аз мразя маслини.

— Човече, днес си докачлив.

Паркър въздъхна тежко.

— Много ясно, че съм докачлив. Де да имах причина.

Една сервитьорка се приближи. Паркър си поръча препечена филийка и безкофеиново кафе. Анхел и Луис помолиха да им долее чашите. Братята Фулчи си избраха по два клуб-сандвича. На всеки.

— И така, какво искаш да правиш сега? — попита Луис.

— Няколко дни няма да мога да карам. Ще съм ви признателен, ако ме закарате до Върмонт. Искам да видя Сам.

— Говори ли с Рейчъл? — попита Луис.

— От болницата. Каза, че Сам е добре — малко поразтърсена, но това е всичко.

— Знаеш ли — започна Луис, — сигурен съм, че Тони и Поли ще се радват да влязат в ролята на твои лични шофьори.

— Дори не се шегувай с това. Сериозно.

— В такъв случай ние с радост ще помогнем — намеси се Анхел като миротворец. — А къде ще отседнеш? Нямаш желание да се връщаш в Бореас, нали?

— Твърде вероятно е да остана в Бореас — каза Паркър. — А после може би ще се прибера вкъщи.

— В Скарбъроу?

— Да.

— Сигурен ли си? — попита Анхел. В другия край на коридора, срещу апартамента, който наехме в Портланд, има още един, който е свободен.

— Защо още го държите?

— Портланд започна да ни харесва. Може да се преместим там за постоянно.

— Ще предупредя градските съветници. Не се съмнявам, че ще останат доволни, щом успеят да си разпродадат домовете. Вижте, няма нужда да оставате в Портланд заради мен. Аз съм окей. Всъщност, по-добре от окей.

Анхел си помисли, че може би има известна доза истина в думите на Паркър. Дистанцията, която спазваше от стрелбата насам, усещането, че се намира на една ръка разстояние от ставащото наоколо, бяха намалели. Изглеждаше изтощен и изпит, и беше кисел като умираща оса, но излъчваше явна решимост.

— В Скарбъроу още е бъркотия — каза Анхел.

— Знам.

Както бе споменал на Уолш, преди да се премести в Брук Хаус, той се бе върнал да си вземе някои неща. Един санитар му бе помогнал да влезе с инвалидната количка и Паркър се принуди да посочва какво му е необходимо или да кряска наставления от подножието на стълбите. Някой вече беше минал от там — сигурно подучен от Анхел и Луис — да почисти кръвта, но щетите по вратите, стените в кухнята, коридора и кабинета му си стояха. Не се беше задържал дълго. Не беше готов да прекара повече време от необходимото в дома си, не и в онзи момент — усещането за насилствено нахлуване, за посегателство, беше прекалено силно.

Но сега се чувстваше готов.

— Нали ги знаеш Поли и Тони — каза Луис, — те са много сръчни в ръцете. Позволи им да отидат там, докато ние сме във Върмонт, и да видят какво могат да свършат. Те те обичат. Имат те за нещо като божество. Ако ги помолиш и им дадеш достатъчно време, ще го превърнат в твой личен палат.

Паркър трябваше да признае, че това не е никак лоша идея — не частта с палата, ами останалото. Когато го предложи на братята, те реагираха така, сякаш им прави огромна услуга, а искреният им възторг го накара да се почувства виновен. Дори направиха опит да откажат да приемат заплащане за работата, която щяха да свършат по къщата, но той нямаше намерение да им позволи да го карат да се чувства като благотворителна кауза или поне не повече отколкото сам вече се чувстваше.

— В такъв случай вече се уговорихме — каза Анхел. — Ние отиваме във Върмонт, те тръгват към Скарбъроу.

Кафето и филийката на Паркър дойдоха, заедно с поръчката на братята Фулчи.

— И така — започна Паркър, — разкажете ми за вечерята ви с Уолш.