Джон Конъли
Песен на сенките (20)

20

Докато полицията се тълпеше в Аугуста, телевизионен новинарски екип издири една от майките на децата на Ричи Беноа, жена на име Мюриъл Ландлър, която живееше в най-малкия апартамент, който репортерът някога бе виждал и който изглеждаше дори по-тесен поради наличието на две деца и три котки. Ландлър, изглежда, искрено се разстрои, когато чу за смъртта на Беноа, но въпреки това успя да се договори да й платят хиляда долара на ръка, преди да проговори пред камерата, за да изплати дълга си към търговеца на автомобили, извадил колата й от движение чрез имобилайзера на таблото, въпреки че бе закъсняла с вноската едва с четири дни.

— Кой казва — заобяснява на репортера, докато прибираше парите в джоба си, — че шибаните технологии правят живота ни по-лесен? Преди десет години щеше да им се наложи да изпратят някой дебел скапаняк да ме намери.

Репортерът леко пребледня и я помоли да не ругае пред камерата.

— Че кой ругае? — попита Мюриъл.

— Вие току-що го направихте.

— Така ли? Мамка му.

В крайна сметка им се наложи да я цензурират със звуков сигнал само веднъж, което, предвид обстоятелствата, приеха за малко чудо.

 

 

Епщайн се обади, докато Паркър вземаше второ обезболяващо. Помогна за туптенето в главата, но не свърши особено за гаденето.

— Къде си? — попита Епщайн.

— В Бореас. Той е…

— Знам къде е. Чудя се дали да не намина да те видя.

— Кога?

— След няколко часа, струва ми се.

— Сериозно ли?

— Кога не съм бил сериозен? Лиат ще ме докара. Помниш я, нали?

О да, помисли си Паркър. Да, помня я.

— Искам и да ти поискам една услуга — каза Епщайн. — Става дума за покойния Бруно Пърлман…

 

 

Епщайн и Лиат пристигнаха в Бореас малко след един на обед. Паркър ги чакаше в погребален дом „Крамър и синове“ заедно с Кори Блум. Равинът прегърна Паркър и представи себе си и жената, която го придружаваше, на Блум. Жената, Лиат, не каза нищо, при което Блум леко се наежи, докато Епщайн не обясни, че Лиат не може нито да говори, нито да чува. Това, което особено много заинтригува Блум обаче, бяха взаимоотношенията между Лиат и Паркър. В погледа й се долавяше нежност, а когато го прегърна, устните й леко докоснаха бузата му и тя притвори очи за миг. Когато се откъсна от него, той приближи дясната си ръка до устата, почти докосвайки устни с пръсти, след което я насочи напред към нея, едва ли не сякаш й пращаше въздушна целувка. Лицето на Лиат се озари от жеста и Блум усети как ахва при вида на истинската красота на жената, останала до този момент скрита под нейната строгост.

Оказа се, че Епщайн е имал среща в Бостън и без друго е обмислял да се отклони от пътя си на север, за да посети Паркър и да види как я кара. Уведоми Блум, че е възприел последващото обаждане относно Бруно Пърлман като „смушкване от най-висша инстанция“.

Ерик Крамър, един от „и синове“-те, ги отведе до стая в мазето на погребалния дом, където тялото на Пърлман беше за кратко извадено от хладилното отделение, в което се съхраняваше. Това беше услугата, която Епщайн бе поискал от Паркър, и Кори Блум не виждаше причина да възрази. Както Епщайн обясни на Паркър, смъртта обезпокояваше не само опечалените, но и самите мъртви. Според Талмуда и Кабала душата не напуска напълно този свят, докато не мине погребението. Дотогава се намира в състояние на преход, на разединяване, поради което покойният не бива да бъде оставян сам от момента на смъртта до погребението. Там се коренеше еврейската традиция шемира, или бдение над тялото.

Но, както Ерик Крамър обясни на Епщайн, „Крамър и синове“ беше погребален бизнес от старата школа и неговите родители продължаваха да живеят на последните два етажа от сградата, тъй като присъствието на мъртвите не ги притесняваше. Така, при все че не бяха евреи, той изказа предположението, че съблюдават един вид шемира. Епщайн му благодари за добрината, но каза, че знае за Хевра Кадиша, еврейско погребално съсловие, което би могло да намери доброволци, които да играят ролята на шомрим^[1], докато не стане време за погребението на Пърлман. После равинът каза молитва над тялото, преди то да бъде върнато в мрака и студа. Епщайн мълча, докато не пристигнаха в „Брикхаус“, където си поръча салата и им заговори за номера.

Татуираните номера, както Блум вече беше установила, бяха използвани за обозначаване на затворници само в един концентрационен лагер — комплекса Аушвиц в Горна Силезия, — и то едва от 1941 г. нататък. Единствено затворниците, подбрани за работници, получавали сериен номер, обясни им Епщайн. Онези, изпращани направо в газовите камери — включително по-възрастните, слабите и децата, — нямали татуировки, макар че в първите дни на лагера, онези в лазарета, както и нарочените за екзекуция, също били татуирани на гърдите с метален печат, изработен от сменяеми едносантиметрови игли. Той позволявал татуировката да бъде направена посредством едно-единствено убождане, след което мастилото се втривало в раната.

Цифрите обикновено били татуирани на външната част на лявата ръка под лакътя, макар че някои затворници, депортирани през 1943 г., получили татуировки от вътрешната страна. Последователността на номерата се променяла във времето, съгласно новия прием и природата на въпросните затворници. Серията, започваща с AU, обозначавала руски затворник, а тази със Z — циганин. А и В сериите до номер 20000 се използвали за обозначаване на мъже и жени затворници, пристигнали в лагера след 1944 г., макар че поради административна грешка серия В надвишавала 20000. Първоначалното намерение на нацистите било да стигнат и до Z, ако се наложи.

— Е — каза Епщайн, — първоначалната ви догадка е вярна: това са идентификационни номера от Аушвиц. Пърлман е изгубил четирима членове от семейството си — семейство Немироф — в лагерите: прачичо, пралеля и техните син и дъщеря. Любопитното тук обаче е, че те не са загинали в Аушвиц. Избити са в съвсем друг лагер. Загинали са в Любско.

 

 

Епщайн не бе срещал Бруно Пърлман приживе — за пръв път го видя същия ден в „Крамър и синове“, — но беше чувал за него. Пърлман бил проблемен младеж. Извършвал дребни престъпления и в продължение на няколко години бил пристрастен към хероина. Накрая преоткрил вярата ревностно, което го накарало да започне да проучва семейството си. В действията на онези, убили семейство Немироф, той намерил отдушник на гнева си и идеята за Холокоста го обсебила. Освен това се замесил с няколко организации, преследващи неонацистки групировки, при все че Пърлман по природа и нагласи бил по-скоро саможивец и повечето хора го възприемали като дилетант, на когото не може да се разчита. Освен всичко по същество той бил погълнат от себе си и виждал всичко през призмата на Любско.

Паркър си спомни, че беше чувал това име наскоро. — Енгел. Военнопрестъпникът, когото се опитват да депортират от Ню Йорк. Той е бил страж в Любско.

— Точно така — каза Епщайн. — Той е първият, служил в Любско, когото американското правителство успява да хване. Любско е бил една гадна, гнусна малка издънка на Холокоста, все едно изобщо е имало нужда от подобно нещо.

За да разберете Любско, трябва да приемете следното — нацизмът по същество е престъпно начинание, чиято рожба е Холокостът. Нацистите са гангстери и главорези. Колкото са водени от идеологията, толкова и от парите. Истинските идеолози не вадят златните зъби от устите на мъртвите.

И да не вземете да се объркате, тук говорим за едва ли не необозрими суми, за направо невъобразимо изобилие от плячкосани вещи. Вземете например един мъж, само един: Ернст Калтенбрунер, който през 1943 г. оглавявал Reichssicherheitshauptamt, или РСХА, Главното управление за имперска сигурност на Третия райх, което отговаряло за изпълнението на Окончателното решение на еврейския въпрос. Калтенбрунер притежавал къща в Алтаузее, наречена „Вила Кери“, и когато американското настъпление го принудило да избяга, решил да зарови богатството си в градината. Разполагал с петдесет килограма злато, петдесет сандъка със златни монети, прибори и бижута, два милиона американски долара, два милиона швейцарски франка, пет кутии със скъпоценни камъни и колекция от пощенски марки на стойност пет милиона германски марки. Било твърде много, за да успее да го зарови, затова скрил, каквото могъл. Останалото струпал на куп в една пещера и се наложило да го убеждават да не го взривява. И това е един човек — само един. Разбирате ли?

Епщайн удари силно по масата с костеливия си пръст. Паркър никога не беше виждал стария равин така превъзбуден, така вбесен.

— Не ставало дума само за обгазяването, разстрелването и изгарянето на милиони невинни мъже, жени и деца, за превръщането на Европа в една необятна погребална клада. Покрай всичко останало ставало дума за това да ограбят тези хора, да отнемат всичките им притежания, чак до очилата и косите им, дори дрехите на гърбовете им — и те били принудени да посрещнат смъртта си голи.

Епщайн възвърна присъствие на духа. Беше стигнал до същината на въпроса.

— Но нацистите се тревожели, че богатството ще се изплъзне между пръстите им — а те не искали да пропускат нищо. Затова в рамките на РСХА била сформирана част, чиято задача била да идентифицира евреи и други затворници, които биха могли да укрият леснопреносими ценни предмети — злато, бижута, изкуство, — преди да бъдат изпратени в лагерите, след което да ги притисне да разкрият местоположението им. Набирали агенти от Втори департамент, от Департамента по административни, правни и финансови въпроси, както и от отдела на Адолф Айхман IV В 4. Дейността им била засекретена до такава степен, че участвалите в Любско дори я нямат вписана в трудовия си стаж. На съюзниците им отнело години само докато установят, че „Специална администрация (А II–L)“ се отнася за Любско.

Да, имало и такива, които препоръчвали изтезанията и заплахата за незабавна екзекуция като стимул, но предвид това, че повечето от затворниците вече били третирани жестоко и знаели, че ги чака скорошна смърт, допълнителните заплахи правели заетите в А II–L непотребни. Вместо това се спрели на по-изтънчен подход — и лагерът в Любско бил създаден.

Да не повярва човек, но идеята за заблудата дошла точно от лагера на смъртта в Треблинка. Не знам дали някой от вас е ходил в кланица, но номерът е да скриеш от животните заплахата за предстоящата смърт. Така с тях се работи по-лесно. Значи, не искате да подушат кръвта и да се паникьосват до самия край, не искате и да чуват звуците, които издават онези вътре, доловили вече какво ги очаква. Повечето от хората, попаднали в Треблинка, оцелявали едва минути, преди да бъдат откарани като животни в газовите камери, но за да мине операцията с минимално количество врява и паника, влаковете със затворниците пристигали на ужким селска гара с истински разписания и цветя, а пътеката към камерите минавала през горичка. Видите ли, най-добра е тази кланица, която изобщо не прилича на кланица.

И така, Любско бил лагер на смъртта, маскиран като селско стопанство с малки бараки, тип бунгала, и минимално присъствие на охрана. Имало си хубав лазарет за затворниците, в една барака спели не повече от четирима до шестима, макар че в Любско предпочитали да предоставят отделно жилище на всяко семейство. От затворниците се очаквало да работят, но в сравнение с Аушвиц трудът бил нищожен, та дори приятен. От тях се изисквало да обработват земята, да садят зеленчуци, да гледат пилета и да извършват разни дребни задачи по поддръжката — да боядисват, да чистят, — да поддържат лагера в приличен вид. За командващ лагера бил назначен един оберщурмбанфюрер на име Лотар Пробст, заедно със съпругата му Магда. Тя била двайсет години по-млада от него и както разправят, много красива. Била, кажи-речи, перфектната жена за един есесовски офицер. Единственият й недостатък бил, че не можела да го дари с децата, които той тъй силно желаел. Чия е била вината — не знам. Преди да се присъедини към партията, Магда била местен лидер в Лигата на германските момичета и се обучавала за медицинска сестра в замъка Графенек край Щутгард.

Чували ли сте за Графенек? Не? Това бил генералният щаб на Нацистката програма за евтаназия. Преди да започнат да ни изтребват, те се упражнявали върху своите — душевно болните, хората с физически увреждания, слабите, уродливите, онези, които не отговаряли на арийския идеал. Само през 1940 г. в Графенек са убити почти десет хиляди души: първо инжекция с морфин — да ги успокои, после газ; макар че докато стигнат до евреите, вече били зарязали морфина. След Графенек Магда обикаляла болници като част от операция Брандт, продължението на програмата за евтаназия. Тя включвала гериатрията и осакатените ветерани. След това я изпратили в Украйна в Острауш, „Източната вълна“, великата колонизация, където срещнала Лотар Пробст. Като областен командир Пробст отговарял за Actions, действията, на украино-полската граница: работел заедно с мъж на име Вилхелм Вестерхайде и в рамките на четиринайсет месеца двамата заедно съкратили еврейското население от двайсет хиляди на петстотин. Една от хитростите им била да принудят евреите от местното гето да предадат парите и ценностите си в замяна на защита от тяхна страна — която, разбира се, така и не предоставяли. Именно по тази причина Пробст бил избран за Любско — вече имал опит с измамите.

Първата група пристигнала през пролетта на 1944 г. — седемнайсет души, повечето от които евреи, включително и три деца. Дошли от Белзен и Аушвиц и най-вероятно не са можели да повярват какво им се случва. Дали им възможност да се изкъпят, предложили им чисти дрехи и прилична храна. Заварили една двойка, която вече се била нанесла — семейство Дрешер от околностите на Кобленц. Не били евреи, както казали, но били хвърлени в затвора, задето ги приютявали. Твърдели, че са в Любско от месец и са помогнали да се подготви лагера за първата група. Тук се държали с тях добре, но преди да успеят да разкажат повече, Лотар Пробст и жена му дошли да дадат разпореждания на новодошлите. Било много просто — можели да изберат да се върнат в първоначалните лагери, където щели да бъдат екзекутирани незабавно, или да намерят начин да си платят за относителните привилегии и удобства, които Любско предлагал. Дали им седмица да вземат решение.

Дотогава, разбира се, се появили слухове, както сред германците, така и сред затворниците, че войната няма да трае вечно и че е само въпрос на време Съюзниците да настъпят. За да видят края, затворниците трябвало само да оцелеят и Пробст и съпругата му им дали да разберат, че те също копнеят за лесен живот, но и че Любско ще продължи да съществува само ако набира богатство. Освен това кой ще избере да се върне към газовите камери и смъртта, ако има друга възможност? Изследваните на РСХА си били свършили работата добре: всеки един от подбрани от тях затворници предал някакъв вид ценности. Тази информация била препратена обратно до А II–L, откъдето изпратили доверени офицери да приберат въпросните предмети на сигурно място.

Но това си било един вид изнудване, така че няколко дни по-късно Пробст се върнал при затворниците и им поискал още ценности. Онези, които не можели да платят, били публично заплашвани с връщане в стария лагер, но тези, които имали възможност да се откупят, често пристъпвали напред и предлагали да спасят не само себе си, но и останалите. Нацистите добре разбирали, че добрината може да се експлоатира не по-зле от злината. И макар затворниците в Любско скоро да започнали да осъзнават, че са жертва на ужасяващо двуличие, нямали друг избор, освен да му се подчинят. Ако използвам аналогия с хазарта — огънели ли се сега, губели всичко.

Около три седмици след пристигането на първата група всички били убити. Възрастните били разстреляни в гората и заровени в общ гроб. Децата били отделени и отведени в лазарета от госпожа Пробст, където били убити със смъртоносна инжекция. Пощадено било само семейство Дрешен, понеже в действителност те били предани членове на партията — семейство Кюстер. Изпълнявали функцията на примамка, повела добитъка към заколение.

Седмица по-късно пристигнала втората група и този път семейство Дрешер били от Цвикау, тъй като двойка от новопристигналите била от Кобленц. И така си продължило — семейството на Бруно Пърлман се оказало измежду последните затворнически групи, — докато станало видно, че Съюзниците скоро ще се появят на прага им, в който момент Пробст и съпругата му загинали, както изглежда, в убийствено-самоубийствен пакт, след което стражите навярно се нахвърлили един на друг, най-вероятно заради разпределението на плячката. От съхранената документация става ясно, че в Берлин са изразени съмнения за вероятни несъответствия в количествата ценности, докладвани на РСХА от Любско. Сигурно дребните шмекерии могат да бъдат очаквани, но по всяка вероятност семейство Пробст са укривали информация за местонахождението на значителни количества тайни богатства. В дните преди ликвидацията на лагера да бъде разпоредена, за ареста им вече била издадена заповед и е възможно убийствата на стражи от техните другари да се дължали на тъкмо този факт. Ако Райхът не бе рухнал в точно този момент, много вероятно е било семейство Пробст да бъде сполетяно от съдбата на затворниците си. Вместо това с настъплението на руснаците от изток и на британците и американците от запад Пробст предпочели смъртта.

Когато пристигнали, американците открили всички трупове — сред които и тези на семейство Дрешер, и на семейство Пробст, — както и един оцелял, еврейка на име Иша Горски, която избягала от лагера и се скрила в последната яма на смъртта, когато стрелбата започнала. От нея знаем за съществуването на Любско. Останалото се основава на проучване и, естествено, на известни предположения, особено що се отнася до последните дни. Трябва да ви призная обаче, че аз самият не съм експерт и ми се наложи да се обадя тук-там, за да разбера това, което ви разказвам. Подобна информация не ми е на разположение току-така.

— А какво се е случило с Иша Горски? — попита Блум.

— Не знам. Не попитах. Ако е още жива, сигурно вече е много стара жена.

— Въпросът остава — каза Паркър. — Какво изобщо е търсил Бруно Пърлман тук?

— Може да се каже с известна доза сигурност, че има връзка или с Любско, или с неонацизма — каза Епщайн. — От това, което подочувам, почти нищо друго не го е вълнувало.

— А бил ли е той…? — започна Блум, след което се опита да намери друг начин да си зададе въпроса, но накрая реши да продължи, както е тръгнала: — Бил ли е склонен към самоубийство?

— Отношението на евреите към самоубийството е много строго — каза Епщайн. — Това е сериозен грях. Не че евреите не се самоубиват, но Пърлман, с неговата новооткрита религиозна страст, не може да не е бил запознат с последиците от подобна смърт за душата му. Но пък кой може да каже какво минава през ума на човек в подобни моменти? Не и мъченията в следващия живот, мисля си аз, а прекратяването на болката в този, а вярвам, че Бруно Пърлман е бил човек, изпитващ много болка.

Стана време Епщайн и Лиат да си вървят, ако искат да хванат полета за Ню Йорк. Епщайн поизостана, докато вървяха към колата, и Паркър се присъедини към него.

— Възстановяваш се — каза Епщайн. Прозвуча като твърдение, не въпрос.

— Надявам се — отвърна Паркър.

— Не, виждам го в теб.

— Мисля, че донякъде се дължи на теб.

— Защо мислиш така?

— Клиниката „Брук Хаус“. Забелязах, че двама от членовете на борда носят твоето име.

— О, това ли — каза Епщайн, все едно беше нищо, при все че времето, прекарано от Паркър там, и лечението, на което бяха го подложили, да бяха ускорили прогреса му с месеци. — Далечни роднини. То е нещо като божа заповед — всеки евреин трябва да има лекар в семейството. Написано е на третата плочица, която Мойсей не успял да пренесе долу от планината и оставил горе, когато осъзнал, че на народа му ще му е достатъчно трудно да се справи с десетте заповеди, които вече е получил.

— Въпреки всичко съм ти благодарен.

— Знаеш ли, ти не спираш да ме изненадваш. Мисля си, че ще ни надживееш всичките. Лиат, тя се тревожи за теб. Струва ми се, че ако беше евреин, щеше да се замисли дали да не се омъжи за теб, ако ще и само за да те държи под око. Мислил ли си някога да преминеш в нашата вяра?

— Шегуваш се.

— Донякъде, да. Но нея наистина я е грижа за теб, както и мен. Оправяй се. Върни се към онова, което правиш най-добре. Може би разследването на смъртта на Бруно Пърлман е стъпка в тази посока.

Стигнаха до колата. Епщайн прегърна отново Паркър и прошепна: „Не оставяй Пърлман на това място дълго. Обади се тук-там. Нека бъде погребан, за да може душата му най-сетне да намери покой.“

— Ще се постарая.

— Благодаря ти.

Лиат отвори вратата на Епщайн и когато той се настани вътре, се обърна към Паркър. Оформи с устни думите ясно, така че той да я разбере.

По-рано ми направи знак „Благодаря ти“.

— Да.

За какво?

— За всичко.

За това, че преспах с теб?

— Не исках да ме сметнеш за неблагодарник.

Тя се усмихна.

— И за това, че се грижеше за мен в болницата.

Усмивката изчезна и беше заменена от нещо неразгадаемо.

Ти умря.

— Знам.

Затова бях твоят шомерет^[2] за известно време. Не искам да го правя отново.

— Ще дам всичко от себе си да не ти се налага.

Този път Лиат направи знака за благодарност. Целуна го още веднъж преди тръгване, но този път устните й леко се докоснаха до крайчеца на неговите.

Началникът на полицията и Паркър ги проследиха с поглед. Блум се зачуди дали да не подпита Паркър за Лиат, но размисли. Знаеше, че има неща, които не трябва да се разнищват или дори споменават.