Джон Конъли
Песен на сенките (5)

5

Кори Блум беше началник на полицията от две години и продължаваше да бъде най-младият човек, заемал някога този пост. За разлика от нея предшественикът й, Ерик Ланге, към момента на пенсионирането си беше най-дълго служилият началник в щата, но дори тогава градът, общо взето, трябваше да го принуди да напусне едва ли не под дулото на пистолета. Ланге умря скоро след пенсионирането, факт, за който Блум не съжаляваше особено, въпреки че пазеше подобни мисли за себе си. Почитателите на Ланге — от които накрая бяха останали едва неколцина, — казваха, че сърцето на стария началник не могло да понесе, кажи-речи, безделническия живот, при все че Блум би се изненадала, ако на аутопсията се е показало сърце, по-голямо от жълъд.

Ланге имаше солидно германско потекло — да не повярваш, но бащата на стария глупак беше още жив, тропаше на прага на столетието — и управляваше Бореас като свое лично феодално владение. Той беше шовинист и хомофоб, а най-доброто, което можеше да се каже за него, беше, че поддържаше нивото на престъпността ниско, макар че то не се беше увеличило и след напускането му, което подсказваше, че Бореас изначално не бе точно Детройт или Ню Орлиънс. В края на господството му вече беше ясно, че жителите на града искат промяна, и Блум беше назначена за началник, без да се вдига почти никакъв шум. Помогна й това, че беше женена за мъж, който беше родом от Пирна, и макар че никога не беше изказвано нищо в този смисъл, това, че няма деца.

В по-голямата си част преходът към Бореас от Бангор, където Блум служеше, преди да кандидатства за поста на началник на полицията, беше безболезнен, улеснен от неочаквания бонус на внезапната смърт на Ланге, който иначе щеше да бъде неспособен да устои на порива да си вре носа в нейните работи и щеше да се държи като началник в изгнание. Да, имаше такива, които мърмореха, че официалното публично лице на силата на закона в града е прекалено млада и по-същественото — жена, но Блум приложи правилния подход и дори онези, които с радост биха издигнали статуя на Ерик Ланге в центъра на града, постепенно бяха започнали да я приемат. Все пак останаха шепа кибици, включително заместник-началникът на Ланге, Карл Фостър, който си хвърли куклите и парцалките от детската кошарка и напусна полицията, когато градът го пренебрегна за сметка на Блум.

Прав му път. Спести й главоболията да го принуди да напусне.

Тя паркира експлоръра си в края на плажа при Мейсън Пойнт, изхлузи кецовете и ги замени с черните водоустойчиви ботуши, които винаги държеше в багажника. Уж не беше на смяна, но бързо научи, че в действителност никой полицейски началник в малка общност някога е бил напълно освободен от задълженията си. Както и да е, това беше различно. Не всеки ден на брега в нейния град изплуваше труп.

Двама униформени полицаи вече я чакаха до водата, заедно с Дан Райни, който живееше близо до брега и първи беше забелязал тялото да се носи по гребена на вълните. Полицаите бяха жени и бяха наети от Блум. Назначението им беше довело, далеч неслучайно, до няколко последващи пенсионирания и оставки в отдела от страна на мъже — вкупом с Ланге и Фостър, и техните застаряващи приятели приключиха с града и се отправиха към залеза по живо по здраво. Безочието им беше подразнило Блум, но тя сподели чувствата си единствено със съпруга си. Той беше архитект със страничен бизнес за дизайн на лодки и излъчваше спокойствието на Буда, подпомагано от някое и друго дръпване на коз^[1]. Понякога заплашваше да го арестува за това, което той намираше за изключително забавно. Все пак и произтеклата от всичко чистка на баласта в отдела й позволи да поправи предишния дисбаланс на половете (жени 0 /мъже 100%), като задържа няколко висши полицейски служителя мъже, които тайно се радваха да видят гърба на Ланге, ако ще и само защото това щеше да им даде възможност да си изработят двайсетте години далеч от педантския му поглед.

Мери Престън беше по-младата от двете полицайки на плажа. Беше едра жена, наближаваща трийсетте, и Блум не беше сигурна дали щеше да премине успешно теста за физическа пригодност в Бангор, който изискваше жените новобранци на нейната възраст да могат да направят по петнайсет лицеви опори, без да спират, по трийсет и две коремни преси за една минута и да пробягат два километра и половина за петнайсет минути. От друга страна, тя беше умна, застрашителна, лоялна и много, много забавна. Когато по време на интервюто Блум повдигна въпроса за теглото й, Престън я уведоми, че няма намерение да допусне „катилът“ — именно тази дума използва — да й избяга толкова надалеч, че да са й нужни петнайсет минути тичане да го хване. Ако скоростта за сметка на разстоянието се превърне в проблем, каза й тя, ще го прегази с колата си. Ако няма кола, ще метне фенерчето си по него.

Ако и в това се провали, просто ще го застреля. Блум я нае на мига.

Втората полицайка беше Керълайн Стайнс, която имаше дванайсетгодишен опит като сержант в Преск Айл на север. Беше с десет години по-възрастна от Престън и Блум я готвеше за заместник-началник веднага щом успееше да убеди общинския отдел „Човешки ресурси“ да й осигури подходяща заплата. Засега Стайнс беше дошла в Бореас със стария си чин, но де факто беше заместничка на Блум.

— Какво имаме тук? — попита Блум.

— Мъж — каза Стайнс. — Може би е към четирийсетте, но е трудно да се каже.

Тялото лежеше с лицето надолу върху пясъка, а оттеглящият се прилив все още се плискаше в краката му. Изглеждаше така, сякаш не е прекарал твърде много време в океана, макар че потапянето в студената, дълбока и солена вода на Северния Атлантически океан би забавило разлагането за известно време. Също така тялото не би започнало да се издига, преди газовете в него да намалят относителното му тегло и да създадат достатъчна плаваемост, че да достигне до повърхността и да се понесе по нея. Освен това мъжът беше облечен с тежко яке и пуловер, които бяха го задържали под водата по-дълго, дори като се отчете действието на газовете. Блум си сложи чифт сини латексови ръкавици и внимателно отметна косата от лицето му. Рибите и ракообразните вече бяха накълвали меката тъкан и едното око липсваше. Видя известни наранявания по черепа му, но беше нужна аутопсия, за да се определи дали бяха пред- или послесмъртни. Труповете във водата винаги се носят с лицето надолу, а и блъскането на вълните, в съчетание с травмите, които тялото може да понесе при изначалното потъване, като нищо могат да доведат до ожулвания по главата. Синината по видимите части на горната част на торса беше тъмна и покрита с петна от движението във водата. Десният му крак беше останал без обувка, но все още беше обут в чорап на райета. Останките от палеца се подаваха от една дупка. Нещо беше изяло по-голямата част от него чак до кокал. Левият крак беше запазил обувката си, а за връзките й висеше дясната й посестрима. Значи, преди да попадне във водата, връзките на обувките му са били вързани една за друга.

Блум внимателно потупа джобовете на дрехите му, за да намери някакъв документ за самоличност. Не откри нищо.

— Мислиш ли, че е самоубийство? — попита Стайнс.

Блум се отпусна на пети. Беше чувала за случаи, при които хората връзват обувките си една за друга или овързват краката си, преди да скочат — или по-скоро да се дотътрят до водата, — само за да се уверят, че няма да започнат да ритат, щом паниката ги обземе. Дори беше виждала снимки на жертви на удавяне с увита около китките жица, което водеше до първоначалното предположение, че телата им са били бутнати във водата от трета страна, но аутопсията разкриваше белези по устите им там, където са затягали жицата със зъби.

Огледа пръстите на мъжа. Кожата по възглавничките и опакото на ръката беше подпухнала от прекараното във водата време, но не липсваше нито един нокът. В процеса на гниене епидермисът и ноктите често се олющваха, но неговите бяха непокътнати.

— Ще уведомя Съдебна медицина и Щатската полиция — каза Блум. — Ще проверим дали е докладвано за изоставени превозни средства или намерен захвърлен портфейл или документ за самоличност. Междувременно трябва да го приберем в чувал и да го махнем от плажа.

Извън водата разложението на тялото щеше да започне бързо да напредва. Важно бе да го приберат в хладилна камера възможно най-скоро, за да спомогнат за прецизна аутопсия. Освен това откриването на тяло неизбежно привличаше сеирджии, особено в малък град като този. „Крамър и синове“, местният погребален дом, имаше договор за справяне с удавниците и други подобни нещастници в тази част на страната. Те щяха да се зарадват на работата. Въпреки относително застаряващото население на Бореас от няколко седмици насам никой в града не беше умирал.

— Мери — каза тя, — искам да идеш по-нагоре по пътя и да сложиш кордон. Без неупълномощени коли, без неупълномощени лица и без изключения. Керълайн, ти остани с тялото засега и вземи показанията на господин Райни. Аз ще извикам Марк и Тери да ни помогнат да претърсим плажа, докато трае отливът, да не би случайно да намерим нещо, което да ни помогне да го идентифицираме. Ясно ли е всичко?

Те кимнаха, а после Престън погледна зад нея и каза:

— Пасторът е тук. И отец Ноулс.

Блум се обърна и видя двамата мъже, които изчакваха на почтително разстояние. Забеляза обаче само една кола. Сигурно бяха решили да пътуват заедно. Мартин Лутър щеше да получи емболия.

— Ще може ли да слезем? — провикна се пастор Вернер.

Блум им помаха да се приближат. И двамата мъже носеха свещенически якички. Зачуди се дали са ги сложили специално за случая. Блум не беше религиозна, но поддържаше добри отношения както с Вернер, така и с отец Ноулс, енорийския свещеник от „Пресветата Майка“. Той беше дребничък, енергичен мъж, чийто вездесъщ ентусиазъм понякога изтощаваше Блум. По-добре се разбираше с лютеранеца Вернер, който беше по-сговорчив и лаконичен. Беше сигурно поне петнайсет сантиметра по-висок от Ноулс и по-дребният свещеник обикновено отстъпваше пред Вернер относно обществените въпроси, защото бащата на Вернер също бил пастор, докато това бе едва втората година на Ноулс в „Пресветата Майка“.

— Чухме за това в града — каза отец Ноулс. — Не е някой местен, нали?

— Не мисля — отвърна Блум.

Двамата мъже погледнаха зад нея към лицето на мъртвеца и потрепериха от гледката.

— Не го разпознавам, но все пак е бил във водата — каза Ноулс. — Ами ти, Аксел?

Вернер поклати глава.

— Не, не ми е познат.

— Имате ли нещо против да кажа молитва за него? — Ноулс попита Блум.

Блум му отговори, че няма абсолютно нищо против. Нямаше как да навреди на мъртвия мъж.

— Само не пипайте тялото, става ли?

Ноулс измъкна молитвена броеница от джоба си и коленичи до трупа. Вернер преклони глава, но не каза нищо. Блум си спомни, че при лютеранците имаше нещо такова, че не се казват молитви за мъртвите. Престън, която беше католичка, сключи ръце и се прекръсти, щом Ноулс приключи.

Блум изпрати Ноулс и Вернер до паркинга и ги изчака да си тръгнат. След това се обади в отдела по Съдебна медицина в Огъста и този на Щатската полиция в Бангор, както и на Шерифския отдел на окръг Вашингтон в Мъчайъс. Най-накрая говори с Лойд Крамър и уреди да приберат тялото и да го положат в лед, докато Съдебна медицина не постанови как да процедират с него.

После реши да се прибере вкъщи и да си облече униформата. Винаги си струваше да изглеждаш официален в подобни ситуации. Запали експлоръра и тръгна към главния път. Наклонът на баира от плажа беше сравнително лек и целият бряг беше видим за преминаващите коли. Докато се подготвяше да направи завоя, само една кола приближаваше града в посока север — мустанг, който намали дотолкова, че едва не спря, докато я подминаваше. Зърна бегло шофьора, когато той погледна за кратко първо към нея, а после и към хората на плажа — Райни и Стайнс до тялото и Престън, пристъпваща тежко към колата си. Носеше тъмни очила, но Блум го разпозна по колата.

Детективът Паркър.

Беше говорила с него само веднъж, когато го забеляза в универсалния магазин на Хеймън да си купува хляб и мляко. Представи му се и попита как върви настаняването, колкото да се държи приятелски по съседски. Стори й се приятен, макар и резервиран. Знаеше, че той понякога обича да си чете вестника в кафене „Мусбрет“, макар че Боби Соумс й беше казал, че предпочита малките масички в задната част на „Книги и картички Улесен“. Соумс доста се ядосваше за Паркър. Изглежда, беше останал с впечатлението, че всеки един момент в залива Грийн Херън може да се разрази стрелба. Паркър също така вечеряше в „Брикхаус“ няколко пъти в седмицата, но обикновено не пиеше нищо по-силно от газирана напитка. Но най-вече — от това, което беше дочула, — той просто се разхождаше по плажа до къщата си и два пъти седмично пътуваше до клиника „Брук Хаус“ за физиотерапия.

Сега тя му кимна и той й кимна в отговор. После хвърли още един поглед към оживлението на плажа и си продължи по пътя. Кара зад него през града, докато той не отби пред „Улесен“. В огледалото за задно виждане го видя да взема брой на „Ню Йорк Таймс“ от стойката до вратата и да влиза вътре. Значи е вярно, помисли си. Той предизвикваше любопитството й. Предвид репутацията му присъствието му в Бореас беше нелепо. Все едно в краката ти да се мотае граната, за която са те уверили, че е обезвредена, но ти самият да не си имал време да провериш.

Само че днес тя си имаше други грижи. Струваше й се, че може да помирише мъртвеца по найлоновите ръкавици, които беше захвърлила на пода на колата. А може би само си въобразяваше. Когато отби по алеята пред къщата си, взе една торбичка от онези, които държеше под ръка за нуждите на черния си лабрадор Джоди, хвърли вътре ръкавиците и я завърза. Рон, съпругът й, не си беше вкъщи. Работеше по ремоделирането на кухня в Истпорт и щеше да се прибере по-късно през деня. Пусна Джоди да потича в задния двор, докато се преобличаше, после я повика обратно вътре и пак се качи в колата. Докато се отдалечаваше, носът на Джоди беше лепнат на стъклото на входната врата — олицетворение на изоставянето. Блум се опита да не гледа. Понякога беше благодарна, че така и не си роди деца. Не беше сигурна, че ще бъде способна изобщо някога да напусне къщата.