Джон Конъли
Песен на сенките (55)

55

Дори по своите скромни стандарти Баулман преживяваше тежка вечер. Отново и отново прехвърляше в ума си разговора с Хумел, а ужасът не спираше да се разкрива пред него. Баулман успя да изтрае компанията на Хумел само петнайсет минути, но през цялото време Хумел се обръщаше към него единствено с „Рейнард“ или от време на време със „скъпи мой Краус“. Беше кошмарно, а когато Баулман най-сетне успя да си тръгне, се почувства физически изтощен от срещата. Седна в колата си и се зачуди колко ли бързо можеха да отърват Хумел от мъките, по този начин облекчавайки и неговите собствени. Докато беше в стаята, прерови набързо вещите му, да не би да е получил писмо от Министерството на правосъдието, но не откри нищо. Баулман си помисли, че проклетата му дъщеря сигурно е заръчала цялата поща на баща й да бъде пренасочвана към нея. Ами ако хората от министерството се свържеха с нея и оная кучка Демиърс дойдеше да души наоколо? Баулман можеше да се надява само, че Теодора ще прояви достатъчно разум да не пуска Демиърс на по-малко от петнайсет метра от баща си.

Успокои се и опита да размисли относно проблема логично. Теодора Хумел може и да беше неприятна като херпес, но не беше глупава. Кой знае какви ги е изпускал Хумел пред нея в старческото си слабоумие? Едва четвърт час с него беше убедил Баулман, че той се е завърнал към военната си служба. Всяка дума, излязла от устата на Хумел, касаеше времето му на униформен и подбуден от присъствието на стария си другар — и на времето, прекарано заедно с него в Любско, макар да говореше само за цветните лехи, добрата храна и лекия режим, напълно изключвайки от съзнанието си ходещите трупове, които оправдаваха съществуването на лагера. Понякога дори забравяше, че сега се казва Бернхард Хумел и поправяше Баулман, когато го наричаше с това име…

Малко по малко Баулман се убеди, че Теодора най-вероятно има някаква представа какво в действителност е вършил баща й по време на войната. Според прикритието на Хумел той е бил преследван за синдикален активизъм и принуден да носи червен обърнат триъгълник като политически затворник. Вкаран е в затвора, първо в Кухберг и Флосенбург, а по-късно и в Дахау. Първоначално тази история му беше създала известни затруднения с американците, поради неизбежните комунистически конотации, свързани със синдикалния активизъм, но прилежащата документация от най-различни отзивчиви членове на духовенството, както и от американските му опекуни, бяха дали да се разбере, че по-голям антикомунист от Бернхард Хумел едва ли може да се намери и че всъщност се е ангажирал до такава степен с правата на работниците, за да се бори срещу нежелани марксистки влияния като фашизма. Теодора Хумел със сигурност вече беше разбрала, че това е лъжа, но не беше казала нищо, както би сторила всяка добра дъщеря.

Но какво щеше да стане, ако Демиърс все пак успееше да разпита Хумел? Бръщолевиците на един побъркан човек нямаше да издържат в съда. Ала трябваше ли да издържат изобщо? Отново се стигаше до тежестта на доказателството, необходимо за депортация. Може би дори несвързаните приказки на Хумел щяха да бъдат достатъчни да заклеймят Баулман. Ако, както смяташе той, Енгел го беше предал, то Хумел щеше да им предостави потвърждението, от което се нуждае Демиърс, за да продължи разследването. Започнеха ли веднъж да дърпат нишките, неизбежно щеше да се стигне до разплитане.

Премисли всичко още веднъж, докато лежеше буден в леглото, а Лоте хъркаше кротичко на възглавницата си до прозореца. Стигна до заключението, че инстинктът за самосъхранение на Теодора Хумел, както и желанието й да запази статута си в общността — тя беше заместник-директор в смесеното начално и основно училище — сочат, че е решила да скрие онова, което бе научила за истинската самоличност на баща си. Можеше да се опита да разговаря с нея, разбира се, и да я накара да му го потвърди. Това обаче му се струваше непрепоръчително, в случай че тя в действителност не знаеше истината за баща си или пък че е решила да не я признава дори пред себе си, а и защото тя не питаеше по-голяма обич към Баулман, отколкото той към нея.

Имаше обаче и друг начин, можеше да се обърне към друг човек относно Хумел, човек, който беше по-близък с него от Баулман — Рийз. Да, точно както му бяха наредили, Баулман щеше да се посъветва с Рийз и въз основа на наученото от него щеше да прецени кой е най-добрият начин да се справи с Теодора.

Чак след като взе това решение, тялото и умът на Баулман започнаха най-сетне да се отпускат и той заспа.

Събуди се малко преди седем. Нахрани Лоте, направи си закуска от няколко поширани яйца върху препечена филийки и изведе кучето на кратка разходка, след което потегли с колата към Харлингтън, за да се срещне с Амброуз Рийз. Представи се на снахата на Рийз като стар познат и попита дали може да го види за малко. Тя, изглежда, се зарадва и Баулман предположи, че Рийз няма много посетители. Никой от тях нямаше. По-голямата част от хората, които биха им дошли на гости, бяха мъртви.

Синът и снахата на Рийз бяха преустроили двойния си гараж в обитаемо жилище за стареца. Той разполагаше с отделна спалня, собствена баня и кухня и всекидневна в общо помещение. Когато въведоха Баулман вътре, той седеше в един фотьойл и гледаше Си Ен Ен. За разлика от Хумел, Рийз не се беше смалил. Продължаваше да си бъде едър мъж, а сините му очи блестяха с яснотата на първокачествени скъпоценни камъни. Зад стола беше поставена кислородна бутилка, а малка пластмасова тръбичка вкарваше газа в ноздрите му. Вдясно от него имаше проходилка, удобно приготвена за ползване, а в ъгъла до вратата се зареждаше скутер за инвалиди.

Рийз не изглеждаше особено изненадан да види Баулман, макар че не остана чак толкова доволен като снаха си. Баулман мигновено изпита комбинация от почит и негодувание в присъствието на Рийз. Рийз не беше като него, макар че и двамата бяха влезли в Съединените щати от Аржентина с разлика от едва няколко седмици и че един и същ източник на доходи им беше помогнал да избягат и да се заселят по тези земи. Въпреки че Баулман знаеше относително малко за миналото на Рийз, контрастът между съответните способи на прелитане от Европа сочеше, че някога е бил значима фигура.

Баулман беше избягал от Германия през „Иберийския път“. Посредством канцеларията на нацисткия симпатизант епископ Алоис Худал, свещеник в Австро-германската църква в Рим, Баулман пътува с лодка от Генуа до Барселона, докато лявата ръка още го болеше от процедурата по премахване на татуировката с кръвната му група и зашиването на раната. Оттам отиде до Мадрид, където чака два месеца за сигурен преход до Аржентина. Пазеше мил спомен от Мадрид, въпреки че там бе живял в малка стая в мрачен, претрупан апартамент, собственост на полусляп фалангист, който спеше с дрехите и миришеше на пикоч и вино. Пътуването на запад не беше дотам щастлив спомен, тъй като бе прекарал по-голямата част от него в обща каюта, повален от морска болест.

Тъкмо на кораба видя за първи път Рийз, който обитаваше самостоятелна кабина в първа класа и обичаше да пуши цигари от превъзхождащата си позиция на горната палуба. От клюки Баулман бе научил, че Рийз е бил изведен по „Римския път“, маршрута за бягство, предопределен за висшите нацисти, а самият монсиньор Драганович лично го е изпратил от Свети Джироламо, хърватския манастир в Рим, който де факто изпълняваше функцията на оперативна щабквартира за тайно извеждане на нацисти от Италия.

Баулман беше виждал Крунослав Драганович само веднъж, и то от разстояние, но мигновено изпита неприязън към хърватския свещенослужител и нищо от онова, което научи за него през годините, не го накара да промени мнението си дори на йота. Като ветеран от Аушвиц и Любско, Баулман не таеше никакви илюзии относно способностите на своя режим, но от извращенията на движението на хърватските католически националисти Усташа, които бяха сформирали свой собствен независим щат след инвазията на страните от Тристранния пакт през 1941 г., дори на него му се гадеше. Баулман не можеше просто да си стои и да позволи някое животно да страда ненужно, остава еврейче или циганче, но Усташа изпитваха наслада от садизма, а лагерът им в Ясеновац беше прословут с методите си за ликвидация — посичане, намушкване, задушаване, живо погребване — списъкът с изтезания нямаше край. Именно от Ясеновац лидерът на Усташа, Анте Павлич, веднъж получил от свои поклонници кошница с очни ябълки в знак на почит. И кой беше свещеникът в Ясеновац? Монсиньор Крунослав Драганович, който явно беше видял в лицето на мистериозния Рийз нещо като сродна душа.

Въпреки всичко съдбата на Баулман се преплете с тези на Рийз и Хумел, които пътуваха на същия кораб. Всекиму беше предоставена персонална идентификационна карта, подписана от Алоис Худал, която им позволяваше да кандидатстват за паспорт от Червения кръст. Организацията беше твърде натоварена, за да проверява самоличността на кандидатите, а един издаден от Червения кръст паспорт беше първата важна стъпка към създаването на нова идентичност. Веднъж сдобили се с него, маршрутът за бягство обикновено отпращаше бегълците в Геноа, а от там към по-гостоприемни земи. Баулман и Хумел се бяха качили на борда на кораба заедно от Барселона. Худал беше уредил да пуснат Хумел от концентрационния лагер в Миранда де Ебро, южно от Билбао, но само след като Хумел бе обещал да приеме католицизма, обещание, което така и не си направи труда да спази. Рийз вече беше на борда, когато корабът отплава от Италия за Аржентина.

След като се установиха в Салта, Рийз уреди да пристигне и младата му съпруга, след което двамата заедно заминаха за Щатите като отколешно поколение германски аржентинци. Впоследствие и двамата получиха американско гражданство и отгледаха семейството си в Мейн. Баулман и Хумел ги последваха не след дълго, достъпът им до САЩ беше забавен, тъй като от Службата по имиграция и натурализация искаха да узнаят защо не са кандидатствали за влизане в страната директно като бежанци, вместо първо да пътуват до Аржентина и да подават молба от там. На Хумел му беше хрумнал перфектният отговор — каза на американците, че не си давали сметка колко много бивши нацисти ще се озоват с тях в Аржентина.

Енгел пристигна година по-късно — отказът му да приеме ново име притесняваше останалите — и най-вече Рийз, — но скоро им стана ясно, че никой не се интересува от тях. Никой не ги издирваше, не и тогава. Гоненията започнаха по-късно.

Баулман все още не знаеше каква е истинската самоличност на Рийз, а доколкото беше наясно, тя не беше известна и на никого от останалите. Предполагаше, че може би е споделил с Хумел. Приятелството им винаги му се беше струвало странно и дори неразумно. Баулман винаги беше странил от всички тях, срещаше ги едва веднъж-дваж годишно, а ако успееше — дори по-рядко, особено що се отнася до Енгел. По природа Баулман беше саможив и не се нуждаеше от тяхната компания. Освен това, ако един от тях бъдеше заподозрян от американците, останалите щяха да се намират в по-малък риск от разобличаване, колкото по-малко близки взаимоотношения можеха да бъдат установени помежду им. Все още съжаляваше, задето се беше съюзил с Хумел по време на онази работа с имигрирането в Щатите, но тогава се бе намирал далеч от дома, а Аржентина се бе оказала неприятно враждебна среда.

Шийла, снахата на Рийз, предложи да им направи кафе, а Баулман и свекърът й си размениха някоя и друга обща приказка, докато тя не се върна с кафеник и курабийки, след което заяви, че ще ги остави насаме да си поприказват. На тръгване им се усмихна одобрително, като майка на събрали се за игра деца. Баулман наля кафе, а съскането на кислородната бутилка на Рийз беше като звуков израз на неодобрението на домакина. Въпреки всичко Рийз изключи звука на телевизора, за да могат да поговорят. Все пак заговори шепнешком, както стори и Баулман. Стари навици.

— Защо си тук, Баулман?

— Изникнаха известни проблеми. Die Kacke ist am dampfen. — Лайната се развоняха — някогашният израз изскочи на езика му, преди дори да осъзнае какво казва. Често се случваше, когато мозъкът му осъзнаеше преди него самия, че английският език няма да свърши работа. — Имам нужда от твоя съвет.

Не че леденото отношение на Рийз към Баулман се изпари, но се усети намек за омекване.

— Продължавай.

Баулман набързо му обясни всичко за Пърлман, семейство Тедеско и Рут Уинтър. Реши да не споменава семейство Уайлд. Те бяха свързани, но нямаха кой знае какво отношение към настоящата ситуация. Най-накрая му призна, че е разследван от отдела по Човешки права и специални съдебни преследвания към Министерството на правосъдието.

— ОСР ли? — каза Рийз. Тяхното поколение винаги щеше да бъде преследвано от ОСР. — И си дошъл тук, при мен?

— Нямах избор. Останахме толкова малко. Но внимавах и успях да ги заблудя.

Будните му очи се впиха в Баулман, сякаш беше сова, която се кани да сграбчи мишка и да я изяде.

— Как са те открили?

— Смятаме, че Енгел се е разприказвал в опит да си спаси кожата.

— Шибаният Енгел. Никога не съм му вярвал. Никога не бих го пуснал в къщата си.

Баулман също никога не бе харесвал особено Енгел. За съжаление, бяха неразривно свързани чрез споделената история.

Баулман отпи от кафето си. Беше силно, но по вкуса му позна, че е евтино. Остави го на масичката. Нямаше смисъл да затормозява пикочния си мехур, като го пие.

— Вчера ходих да видя Хумел — каза.

— И как е Бернхард?

— Загубил си е разсъдъка.

— Срамота. Като го видях за последно, просто забравяше разни неща. Неговата Fotze^[1] дъщеря едва-що му остави време да си събере багажа, преди да го затвори.

— Хумел не е забравил всичко — внимателно поде Баулман.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато го посетих, настояваше да ме нарича Краус и говореше само за войната.

— Божичко.

— Щом си е загубил ума до такава степен, може би аз не съм единственият, когото той…

— Не съм глупак, Баулман. Ясно ми е.

Рийз захрупа една курабийка. Ченето му се състоеше повече от венци, отколкото от зъби, поради което разпиля трохи по скута си, докато ядеше.

— Относно дъщеря му — започна Баулман.

— Да?

— Тя знае ли?

Рийз се вторачи в ръцете си. Баулман забеляза, че дясната трепери леко, неумолимо.

— Мисля, че да — каза той. — Преди да прати Бернхард там, тя каза нещо странно. Каза ми, че така ще е най-добре за „всички нас“, а после добави „за всички вас“. Така че, да, смятам, че знае.

— Щом Енгел се е разприказвал пред Министерството на правосъдието, значи е само въпрос на време да им предаде Хумел. А дори да не издаде и теб, Хумел може, без да иска, да го стори, ако американците го потърсят. Моите взаимоотношения с дъщеря му никога не са били добри, но може би е най-добре някой да говори с нея и да разбере дали не са се свързвали с нея или с баща й. Ако не са, може да я предупредим.

— Може да й се наложи да се бори с тях в съда — каза Рийз. — Не съм адвокат, но съм сигурен, че те имат правомощията да разпитат заподозрян, дори да е стар и побъркан.

— А ако започне да изброява имена…

— Да. Би било непростимо. — Той посочи подноса. — Не си пиеш кафето.

— Не.

— Не те виня. Тя купува евтин боклук. Има добро сърце, но няма вкус.

Рийз започна да си играе с тръбичката за кислорода. Беше се изхлузила от ухото му. Баулман помоли за позволение да му помогне. Закачи я на мястото й и забеляза, че кожата зад ушите на Рийз е протъркана почти до месо. Ноздрите му също бяха сухи и разранени. Боже, помисли си Баулман, аз съм късметлия.

— Хумел ми е говорил за теб — каза Рийз, когато Баулман се върна на мястото си.

— Нима? За теб винаги е бил потаен.

— Ха. Добре. Каза ми, че си убил човек преди войната.

Баулман не беше мислил за това от толкова отдавна. От години не беше говорил за младостта си, а след нея бяха последвали толкова много други убийства. Но предполагаше, че именно първото го бе повело по този път. Първото винаги е най-трудно.

— Точно така — отвърна Баулман.

— Кой беше той?

— Престъпник. Крадец. Баща ми имаше магазин за дрехи. Понякога държеше пари в къщата. Нямаше сейф. Казваше, че ако има такъв, хората ще започнат да се питат защо му е нужен, така че му е по-добре да няма.

Наближаваше Коледа. Имаше много работа и в чекмеджето в кабинета му имаше повече пари от обикновено. Двамата с майка ми бяха на забава. Аз бях сам вкъщи — е, компания ми правеше Брита. Тя беше малък мелез, но наистина добро куче. Чу шум откъм кухнята и отиде да разследва. Едва няколко секунди по-късно я чух да скимти, а когато отидох да проверя какво става, един мъж я беше вдигнал за нашийника. Около устата му беше увит шал, а над очите му беше прихлупена шапка. Опря нож в гърлото на Брита и я уби току пред мен, като ми каза, че аз ще бъда следващият, ако не му кажа къде са парите.

Така че го заведох в кабинета на баща ми. Помня, че плачех, заради това, което беше сторил на Брита, но в същото време бях страшно ядосан. Това беше студен гняв. Помня го ясно.

Мъжът започна да претърсва бюрото, но баща ми държеше парите си в тайно чекмедже. Отдолу имаше лост и нямаше как да отвориш чекмеджето, ако не знаеш къде е. Казах на мъжа, че мога да го направя вместо него и той отстъпи назад. Не го беше страх от мен. Аз бях само на петнайсет, при това още дребен за възрастта си.

Открих лоста с лявата си ръка и освободих чекмеджето. Знаех, че баща ми държи там и малък пистолет „Маузер“, 6.35-милиметров, автоматичен. Пазеше го от войната. Грабнах го, преди мъжът да осъзнае какво правя. Вдигнах го и насочих срещу него. Помня, че ръцете ми дори не трепнаха, а си помислих, че би трябвало. Той вдигна своите собствени ръце и започна да се смее. Каза ми, че съм смел, но е най-добре да му дам пистолета, преди да се нараня, че е трудно да убиеш човек, без значение какво си мисля или какво съм чувал.

Баулман преглътна. Устата му бяха пресъхнали. Все едно разказваше нечия чужда история. Това не беше историята на Баулман, това беше историята на Рейнард Краус. Единствено споменът за смъртта на Брита я правеше реална.

— Казах му; „По-трудно ли е от това да убиеш куче?“ и натиснах спусъка. Куршумът го уцели в гърдите и той падна назад към стената. Там имаше стол и той някак успя да седне. Сложи ръка на раната, а като я вдигна беше окървавена. Помоли ме да викна лекар, а аз го прострелях още веднъж и продължих да стрелям, докато патроните не свършиха. После се обадих на баща си на забавата и му разказах какво съм сторил.

Дойде полицията. Обясних им всичко. Не излъгах. Говореше се, че ще ме обвинят в убийство, задето съм стрелял по мъжа толкова много пъти, но така и не се стигна дотам. В крайна сметка се присъединих към СС и тъй като ме считаха за умен, а и бях добър в сметките, ме зачислиха към Главния офис на Икономическата администрация, когато Инспектората по концентрационните лагери се сля с него през 1942 г. Така накрая се озовах в Любско.

Рийз кимна, сякаш сега вече донякъде разбираше Баулман.

— Аз бях в Мителбау-Дора — каза той. — Първо под ръководството на Фьоршнер, после при Баер.

Мителбау-Дора, понякога наричан просто Нордхаузен, беше подразделение на концлагера в Бухенвалд, където затворниците работеха над изкопаването на тунел за производството на ракети Фау-1 и Фау-2. Това беше робски труд от най-лошия вид — двайсет хиляди души загинаха от изтощение, болести, глад, при нещастни случаи или на въжена примка. През 1947 г. американците изправиха на съд деветнайсет бивши пазачи от Нордхаузен и надзиратели затворници от Дахау, петнайсет от които осъдиха, а един екзекутираха. В огромното си лицемерие, при операция „Кламер“ американците също така вербуваха Артър Рудолф, един от учените, стоящи зад нордхаузенските ракети, който насетне се радваше на блестяща кариера в НАСА, преди да бъде изхвърлен от страната през осемдесетте години.

Рийз не каза нищо повече, а Баулман не настоя да продължи. Питаше се кой ли всъщност бе Рийз. В Щатите работеше като инженер, но може би беше учен. Нямаше значение. Също като Баулман той бе живял по-дълго под своята фалшива самоличност, отколкото под истинската. Беше повече Амброуз Рийз, отколкото когото и да било друг. Бяха ги подложили на натиск да осигурят средства за неговото бягство. Помоли както Худал, така и Драганович, а Баулман и останалите не можеха да откажат, тъй като духовниците осигуряваха документите. Без документи нямаха полза от пари.

— Съжаляваш ли за нещо, което си сторил, Баулман?

Въпросът свари Баулман неподготвен. Не че никога не беше мислил за това, но никога не беше чувал някой да го изрича на глас.

— Не мога да го свържа със себе си — отговори. — Когато си припомням всичко случило се, ми се струва, че е нечие чуждо дело.

— Беше толкова отдавна — каза Рийз. — За мен е като лош сън.

Новините по телевизията започнаха да предават репортаж от някаква забравена от бога част от Близкия изток, където в прахта лежаха тела — цивилни, помисли си Баулман, макар че при тези конфликти беше трудно да се каже.

— Защо продължават да ни преследват? — попита Рийз. — Защо си правят целия този труд за едни стари мъже и жени, които вече не могат да наранят никого, при условие че единственото, което трябва да направят, за да намерят по-достоен отдушник на самодоволството си, е да пуснат телевизора? Няма недостиг на военнопрестъпници в света, няма край на масовите кръвопролития, ала въпреки това насочват вниманието си към нас.

— Те не виждат в нас противоречивост от морална гледна точка — каза Баулман, — няма нюанси на правилно и грешно. Могат да покажат наши снимки на ученици и пак да кажат: „Виждате ли? Ето това е лицето на злото.“ Но покажеш ли им мъже и жени с мачете в Африка, покажеш ли им сирийци, които се борят срещу диктатурата, а после развяват знамето на Алкайда, покажеш ли им израелски танкове или убийци от Хамас, виждат само объркване. По-лесно им е да измъчват нас, отколкото да се опитват да разплетат възлите на безобразното човешко поведение, на което стават свидетели ежедневно. Така си мисля аз.

Въпреки всичко Баулман никога не бе смятал себе си за зъл човек. Беше сторил онова, което трябваше. Ако не го беше направил той, някой друг щеше да заеме неговото място. Стараеше се да се увери, че децата няма да се мъчат. Приспиваше ги също както ветеринарите бяха приспали неговите няколко ваймаранера. Не бе искал децата да изпитват болка и страх в самия край повече, отколкото бе искал кучетата му да умират в страдание.

— Какво ще правиш с Хумел? — попита Рийз.

— Нашият приятел ще се погрижи за него. Ще бъде акт на милосърдие.

— Ще бъде дискретен, нали?

— Да.

— Ако Енгел е назовал Хумел по име, ще разследват смъртта му.

— Нека. Старците умират. Това им е работата.

— Това ни е работата — поправи го Рийз.

— Не, на нас не. Още не.

Рийз се пресегна и сложи лявата си ръка върху крака на Баулман.

— Знаеш ли как е умрял Хари Худини? — попита го.

— Какво? — каза Баулман.

— Илюзионистът, Худини. Знаеш ли как е умрял?

— Не — отвърна Баулман объркано.

— Фукал се, че юмручните удари не могат да го наранят — каза Рийз. — Един студент, мисля, че се казвал Уайтхед, отишъл при Худини в съблекалнята му в театъра в Монреал и го попитал дали е истина, че не може да бъде наранен от юмрук. Худини потвърдил. Този Уайтхед помолил за разрешение да го удари в стомаха, а когато великият илюзионист дал съгласието си, Уайтхед го заудрял многократно и силно точно под колана. Ударите спукали апендикса на Худини. Видиш ли, по това време той се бил излегнал на дивана, заради счупен глезен и не успял да се стегне както трябва, за да посрещне ударите. Починал от перитонит вследствие на получените наранявания. Каква е поуката от тази история, Баулман?

— Че човек винаги трябва да бъде нащрек?

Пръстите на Рийз болезнено се впиха в бедрото на Баулман.

— Не — каза той. — Поуката е, че накрая никой не се измъква жив.

После вдигна дистанционното и усили звука на телевизора.

— Сега си върви — каза на Баулман, — и никога повече не се връщай.