Джон Конъли
Песен на сенките (47)

47

Пътят от Бангор до Бърлингтън, Върмонт, беше около шест часа или повече, понеже шофираше предимно Луис.

— Караш все едно на задната седалка возиш мис Дейзи^[1] — каза Анхел, докато тържествено напредваха на запад. — Имам чувството, че съм в шибан погребален кортеж.

— А знаеш ли защо карам така?

— Защото те е страх? — предположи Анхел. — Защото някой е сложил ограничител на скоростта на колата? Защо?

— Защото съм черен. Затова внимавам.

— Ти не внимаваш — просто си бавен. Само прахосваш двигателя с вътрешно горене. Искаш ли да изляза и да мина пред колата с червено флагче?

— Ами да, що не? Тогава ще мога да те прегазя.

— Няма да смогнеш да ускориш достатъчно бързо, че да ме прегазиш. Докато вдигнеш скорост, ще съм умрял от старост.

— Защо просто не вземеш да преброиш колко черни мъже шофират от тук до Върмонт? Прилича на състезание на радетелите за превъзходство на бялата раса. И докато броиш, вземи ми намери черен патрулен полицай. По тия места видят ли черен да кара с осемдесет, вече пишат името му на вратата на килия.

— Поне ако те арестуват във Върмонт, може да те почерпят със сладолед и да се опитат да те реабилитират.

Паркър ги слушаше как се дракат. Беше опрял гръб о вратата от страната на пасажера с опънати напред крака. Бе пил обезболяващо — само малко парацетамол, не онова, което му предписаха на излизане от болницата. Искаше умът му да остане бистър.

Беше се обадил набързо на Рейчъл малко след като излязоха от Бангор и й беше казал, че вече пътува да се види със Сам и води със себе си Анхел и Луис. Увери я обаче, че няма да се отбиват у тях до сутринта. Щяха да пристигнат в Бърлингтън най-рано в девет вечерта, а не искаше Сам да стои будна само заради него. Рейчъл не звучеше особено доволна да чуе, че е тръгнал към Върмонт, без да я предупреди предварително, но не му пукаше. Отношенията им бяха станали още по-обтегнати след смъртта на Рут Уинтър. Рейчъл дойде с кола от Бърлингтън до Мейн веднага щом получи обаждане от полицията, с което я уведомяваха за случилото се на плажа в залива Грийн Херън. Пристигна в медицинския център на Бангор, където завари дъщеря си под грижите на една полицайка, а Паркър на операционната маса, където третираха вътрешните му наранявания. После остана заедно със Сам, докато тя даваше показания на полицията, а двете заедно бяха там, когато Паркър излезе от упойката. Не беше в състояние да каже кой знае какво на нито една от двете, но усещаше гнева на Рейчъл дори през наркотичното замайване. Оттогава насам беше разговарял с Рейчъл само веднъж, когато се обади да провери как е Сам. Беше доста рязка. Не можеше да я вини.

След няколко часа, прекарани в колата, Паркър започна да изпитва болки, затова спряха в един „Дънкин донътс“ да си вземат кафе и да се поразтъпче. Чувстваше се като куче, изведено на разходка. После покараха още известно време, преди да решат да разделят пътя, като спрат в Сейнт Джонсбъри, където отседнаха в един мотел и хапнаха в „Бейлиуигс он мил“. Докато пиеха кафе, Луис им разказа историята за Мъжа-Който-Умрял-Два-Пъти.

— Помниш ли Барт Фрийд? — попита той Анхел.

— Не.

— Много ясно, че го помниш. Той беше лихвар в Оушън сити. Притежаваше част от верига магазини далеч на юг в Кейп Мей.

— Един бодибилдър ли? Изглеждаше така, сякаш някой му е отрязал врата и е забол главата обратно между раменете.

— Точно той.

— Да, сега си го спомних. Умря преди няколко години, нали?

— Спукал кръвоносен съд, докато вдигал от лежанка сто и осемдесет кила. Смачкали му гръдния кош. И така, много отдавна имаше един тип на име Минималния Майк — получил прякора, защото винаги плащал лихвата по заемите си, без да цепи и стотинка от главницата. Но после Минималния Майк станал Майк Под минимума и се изпречил на пътя на толкова много хора, на които не бива да се изпречваш, че настанала пълна каша, та тези хора решили, че е време да се направи нещо по въпроса. И така, наемат те двама типа от Мериленд да се погрижат за него, а Барт Фрийд му залага клопка. Минималния Майк идва в къщата на Барт да си говорят за дълговете му, където го чакат двамата мерилендски стрелци, запушват му устата и го отвеждат. Не го откарват много далеч, нали се сещате, никой не иска да го спре полицията и на задната седалка да хленчи някакъв тип. Вече са изкопали дупката в гората, затова го застрелват, виждат как пада вътре, заравят го и си отпрашват по пътя. Откарват колата в денонощна автомивка, поръчват си цялостно почистване отвътре и отвън, и отиват за по хамбургер и бира със съзнанието, че са свършили нелоша работа за вечерта. Отсядат в мотел и спят като бебета.

После, около четири часа през нощта, получават обаждане от един от хората, които трябва да уредят сметката за снощната им работа. Казва им, че има някакъв проблем в дома на Фрийд, да си завлекат задниците там и да оправят нещата, защото Фрийд е изпаднал в истерия, а няма да си получат парите, при положение че след събитието има истерици.

И така, те се връщат в Оушън сити, а вратата им отваря Фрийд. Малко се е поуспокоил, но въпреки това не изглежда доволен. Дори не ги пуска в къщата, поне не веднага. Държи ги на прага и казва:

— Е, Минималния Майк.

— Да, кажи?

— Направихте онова, което трябваше, нали?

Наемниците казват, да, разбира се, и му обясняват за дупката в земята, за оръжието и за това как са заровили тялото.

— Значи е мъртъв? — казва Фрийд.

— Да, мъртъв е.

— Е, като е мъртъв, защо по дяволите седи на кухненската ми маса?

Двамата наемници го гледат все едно му се е разхлопала дъската, така че той пристъпва встрани, за да ги пропусне. Отиват в кухнята и точно както е казал мъжът, Минималния Майк си седи там. Не изглежда добре. Целият е оплескан с пръст, мръсотия и лайна, и когато го оглеждат по-внимателно, виждат, че има дупка в тила и още една близо до дясното око, но безспорно е той. Освен това пред него стоят чаша мляко и курабийка, макар че не ги е докоснал. Питат Фрийд защо му е дал мляко и курабия, а той им казва, че не е знаел какво друго да му даде.

Решават, че се е случило така, че куршумът е проникнал в черепа, увредил е мозъка, излязъл е под окото, но не го е убил. Някак си се е събудил в гроба, успял е да се изрови и с беглия спомен в остатъка от черепния си лоб, че е бил в дома на Фрийд, това е първото място, където е отишъл.

— И какво направили? — попита Анхел.

— Натикали го в багажника на колата, откарали го обратно до гроба, застреляли го пак и го погребали. Втория път не се завърнал. Наемниците също не се върнали. Пенсионирали се. Мисля, че единият от тях получил нервен срив.

Анхел поразсъждава над всичко.

— Това истина ли е?

— Така чух.

— Еха-а.

— Беше време, когато щеше да кажеш много повече от „Еха-а“ в края на такава история.

— Предполагам, че вече е нужно повече, за да се изненадам — отвърна Анхел.

— Да — каза Луис. — На всички ни трябва много, за да се изненадаме. Ще си поделим ли сметката?

— Не — каза Паркър, — аз ще я оправя.

— Еха-а — каза Анхел. — Това е…

— Недей — предупреди го Паркър. — Просто недей.