Джон Конъли
Песен на сенките (21)

21

На следващия ден Паркър пристигна в Бангор, където трябваше да посрещне Сам и майка й, повече от час преди уговореното — и то тъкмо навреме, за да получи съобщението от Рейчъл, което гласеше, че са тръгнали от Върмонт по-късно и няма да пристигнат преди ранния следобед. Това му оставяше още повече време за убиване. Изпита известно облекчение. Главоболието от предните две нощи — когато на два пъти се буди на килимчето до леглото си — упорстваше под формата на тъпо пулсиране, а по пътя към Бангор отново беше започнало да му се гади. Нямаше представа как се бе озовал на пода и пазеше само бегъл спомен за сън, в който мъртвото му дете му шепне думи за утеха. Не беше сигурен и как бе съумял да издържи цялото това време с Епщайн и Лиат миналия ден, без да повърне, което вероятно те щяха да възприемат погрешно. Гледката на трупа на Бруно Пърлман и разказът за лагера в Любско също не бяха помогнали.

Остави колата на паркинга на обществената библиотека на Бангор, купи няколко книжки за Сам от „Брайър Патч“ на главната — превръщаше се в нещо като експерт по книгите за млади читатели, — а после, със слабата надежда, че може да го хване на разположение, се обади на Гордън Уолш. Реши, че ако нещата се получат както трябва, може да успее да направи услуга на всички, включително и на Бруно Пърлман, като начеше крастата, която го тормозеше още откакто за първи път се заприказва с Блум за тялото.

Следователят от щатската полиция на Мейн вдигна на второто позвъняване.

— Доста време мина — бяха първите думи на Уолш, след като Паркър му се представи.

— Получих цветята ти — каза той.

— Не съм изпращал никакви цветя.

— Знам.

— Но пък дойдох да те видя в болницата, само че ти спеше.

— Значи само си стоял и си ме гледал? Ще ме прощаваш, ама това ме кара да се чувствам малко неловко.

— Не съм те барал под чаршафа, ако това ме питаш. Къде си?

— В Бангор.

— И просто си решил, че аз също ще съм в Бангор. Извинявай, ама това кара мен да се чувствам неловко.

— Оран Уайлд — каза Паркър.

При все че Аугуста беше извън обсега на отдел „Тежки престъпления — север“ към щатската полиция, Бангор де факто представляваше оперативната разузнавателна част по случая Уайлд. Макар че сега беше базиран в Грей, което го поставяше в южната част на щата, Уолш бе един от старшите следователи на щатската полиция. Да не го включиш в случая Уайлд, беше все едно да не включиш Дядо Коледа в Коледата.

— Ясно. Значи аз и, кажи-речи, всяко ченге в щата, което може да върже две думи и да ходи по права линия. Да се видим в „Джава Джо“. Поръчай ми джава мока.

Уолш пристигна около две минути след Паркър, тъкмо когато той оставяше кафетата на масата. Уолш отпи от напитката си през пластмасовото капаче и се смръщи.

— Това не е мока — каза. — Най-обикновено кафе е.

— Досрамя ме да поръчам джава мока — отвърна Паркър, — и не смятах, че ще ми повярват, ако им кажа, че е за някой друг. Щяха да заподозрат, че крия нещо. Както и да е, това навярно е по-добро за теб.

— Поне си сложил мляко.

— Каймак.

— Исусе, вече си имам майка. И жена.

Уолш махна капачето, върна се на касата, сложи си наполовина сметана, наполовина мляко, а накрая наръси отгоре шоколад. Опита резултата, доби малко по-доволен вид и се върна на масата.

— По-отвратително нещо не съм виждал от доста време — каза Паркър.

— Ами, това е защото си излязъл от играта. Изглеждаш добре за човек, който е бил мъртъв, между другото. Не чудесно, но добре. За всеки, който не те харесва, сигурно е извор на огромно неудовлетворение, че, както се оказва, си безсмъртен. Умираш, но не си стоиш умрял.

— Питаш ме какво има от другата страна ли?

Уолш зорко изгледа детектива, сякаш преценяваше дали въпросът е сериозен.

— Има ли седемдесет и две девици, както вярват мюсюлманите?

— Това е добрата новина. Лошата е, че всичките са мъже. Все едно си в интернат.

— Знаех си, че има някаква уловка.

Уолш отново опита от кафето си и откри още поводи за недоволство. Върна се при добавките и си сипа достатъчно бяла захар, че да убие диабетик като стой, та гледай. Най-сетне беше доволен.

— Даже не и подсладител този път? — отбеляза Паркър, когато детективът се върна на мястото си.

— Това нещо ще те убие. Не е естествено.

Уолш се облегна назад и се почеса по гърдите. Движението предостави гледка към засъхналите петна от пот под мишниците му. Поне от два дни носи тази риза, предположи Паркър, и макар че не се беше обръснал, имаше прежулени от бръснач белези по врата, а тъмните кръгове под очите му го караха да изглежда така, сякаш се е бил и е загубил.

— Чувам, че си в Бореас.

— Точно така.

— Какво, по дяволите, правиш там?

— Възстановявам се. Дишам морския въздух.

— Пълно е с германци.

— Не харесваш ли германците?

— Дядо ми се е бил във Втората световна война. В Арнем го улучил куршум в главата.

— Така ли? Не знаех.

— Не го убил. Дори не го забавил, доколкото мога да кажа. Живя до осемдесетгодишна възраст. Баба ми казваше, че е защото куршумът не срещнал никаква съпротива навътре. Но той разказваше за някои от тези хора в Бореас, онези, които дошли от Европа през петдесетте, когато сме пускали, кажи-речи, всеки, който твърдял, че е заплашен от гоненията на комунистите. Дядо ми вярваше, че съществува доста голям шанс някъде из Бореас да има германец, който, ако не е изстрелял куршума, който го е улучил, то поне познава човека, който го е сторил.

— Ако е някаква утеха, не съм видял ни една свастика, откакто пристигнах.

— Това е, защото ги държат в мазето и ги забърсват от прахта само на рождения ден на Хитлер.

— Ще го имам предвид.

— Като сме на темата, докога планираш да останеш в Бореас?

— Не съм решил.

— Запазваш ли къщата в Скарбъроу?

— Засега.

— Видях я. Добра работа са свършили с обстрела й.

— Добра работа свършиха и с моя разстрел.

— Както казах по-рано, зависи от степента на симпатия, която хранят към теб. — Той извъртя чашата си. — Възнамеряваш ли да се връщаш на юг, щом влезеш във форма?

— Ще се повторя, не съм решил. Вероятно. За къщата обаче не знам.

— Връщал ли си се там, откакто… сещаш се…?

— Само да си взема някои неща. Не се задържах.

— Ония фирми за почистване на местопрестъпления, те могат да я спретнат така, сякаш никога не се е случвало.

— Наистина ли? Могат ли да се отърват и от дупките в мен? — Паркър не успя да прикрие особено добре сарказма в тона си.

— Знаеш какво имам предвид.

— Предполагам, че да.

— Може би не това искаш да чуеш, не знам дори дали е това, което аз искам да чуя, и мога да ти гарантирам, че не е това, което някои хора в правораздаването искат да чуят — но ако си се уморил да бъдеш наемник, ние имаме място за добър следовател.

— Шегуваш се, нали?

— Щатската полиция не е ли достатъчно добра за теб?

— Не става въпрос за това, много добре знаеш. Просто бях навън твърде дълго. А и без друго никой в този щат няма да ми предостави защита, ако ще и да ми се правиш на мажоретка и да скандираш за мен.

— Тук грешиш. От дълго време те закрилят и дори не се опитвай да ми се правиш, че не е вярно. Досега трябваше да си си изгубил разрешителното поне десет пъти, а не само веднъж, както стана. Мамицата му, трябваше да си в затвора. Защо мислиш си още по улиците? Да не мислиш, че феята кръстница е размахала пръчицата си и е разкарала всички трупове? Тук имаш много хора на своя страна.

Уолш беше повишил гневно глас и хората извръщаха глави към тях. Паркър вдигна ръка да го усмири.

— Дори да си прав — каза меко, — и може би е така, не мисля, че бих могъл отново да работя при такива ограничения, и това при положение че закова медицинските. Виждаш ли ми ръката? — Той вдигна лявата си ръка. — Хвани я.

— Какво? Да не сме на среща пък сега?

— Ти си хомофоб, нали знаеш? Ако искаш да се разпиша някъде, преди да ме докоснеш, ще го направя.

— Ако някой познат ме види, ще му кажа, че е било изнасилване — отвърна Уолш, но се пресегна и хлабаво пое ръката на Паркър.

— Усещаш ли го? — попита Паркър.

— Става още по-шантаво.

— Просто ми отговори на въпроса.

— Да, усещам, но едва-едва. Стискаш.

— Това е всичката сила, която имам в тази ръка, но в сравнение с онова, което беше, все едно мога да вдигна сто от лежанка с нея. Без хапчетата спя по два, най-много три часа нощем. Изпитвам болки в стомаха, в гърба и в главата и не мога да кажа кои са истински и кои въображаеми, знам само, че болят по един и същи начин.

Той измъкна ръката си от тази на Уолш, който явно беше облекчен да получи своята обратно.

— Предложението все пак е в сила.

— И съм благодарен за което — каза Паркър. И беше истина, макар да чувстваше, с право или не, че зад него се крие благотворителност, ако не и съжаление. Застави се да не мисли за това. Нямаше никакво намерение да приема предложението на Уолш, но дълбоко в него, някъде в крайчеца на съзнанието му, беше направена първата от редица взаимовръзки, които най-накрая щяха да го отведат до Ню Йорк и до разговор с ФБР.

На съседната маса стоеше захвърлен брой на „Бангор Дейли Нюз“. Издирването на Оран Уайлд още държеше първа страница, както и новинарските емисии по телевизията.

— Какво мислиш?

— Знам само това, което пишат по вестниците.

Уолш му разказа всичко от игла до конец, но не беше много повече от онова, което Паркър вече беше подразбрал от репортажите, с изключение на едно скорошно развитие по случая: приятелят на Оран, Клайд Маршъл, беше получил още едно съобщение от телефона на Оран, в което заподозреният пишеше, че е добре и че нищо не е такова, каквото го изкарват по новините. В съобщението си Оран също така твърдеше, че Ричи Беноа се опитал да го нападне, поради което се принудил да го нарани, но не искал да го убива. Извън това, Оран оставаше в неизвестност, като успяваше да избегне масовата полицейска издирвателна операция.

— Като че ли Оран Уайлд е по-умен, отколкото което и да било шестнайсетгодишно хлапе има правото да бъде — каза Паркър.

— И ние това започваме да си мислим.

— Съучастник? Някой да го закриля?

— Може би, но не виждам как се връзва с това, че Уайлд е намушкал Ричи Беноа. Е, бих могъл, но това ще означава третата страна да стои настрана и да наблюдава как го прави. А ако някой му помага, защо тогава Уайлд е стигнал дотам да се забърква с бездомни наркомани и да ги убива? Такава помощ е същото като абсолютно никаква помощ.

— Странно е, че е останал в щата — каза Паркър. — Със или без съучастник, би било логично да натрупа между себе си и Мейн доста мили.

— Може би опира до средствата. Той е все още хлапе, било то и по-умно от средното ниво.

Уолш отново се почеса и се вторачи през прозореца, привидно изгубен за света. Детективът го наблюдаваше.

— Не вярваш, че Оран Уайлд го е направил — каза Паркър.

Уолш едва реагира. Дори не се обърна да го погледне.

— Защо смяташ така?

— Виждам го изписано на лицето ти.

— Грешиш, или поне отчасти — отвърна. — Мога да допусна съучастник: ако го е направил Оран Уайлд, то той не е действал сам. И цялата тая глупост, че бил емоционално неуравновесено дете? Само димка. Не е по-неуравновесен от мен на неговата възраст, а мисълта да застрелям семейството си никога не ми е минавала през ума, нищо, че моят старец беше копеле. Но започвам да се чудя дали Оран не е попаднал под нечие чуждо влияние, дали не са го прилъгали да го направи, като оня стрелец във Вашингтон, дето се беше сгушил в багажника на колата с по-възрастен мъж. Колкото повече разбирам за Оран Уайлд, толкова по-малко вероятно ми се струва да е убил когото и да било, и все пак ето ни тук, разчепкваме целия Североизток да го намерим.

— Нещо във Фейсбук и из социалните медии?

— Засега нищо. И да е срещнал някого, не е било онлайн.

Разнищваха случая още малко, но Паркър с нищо не можа да помогне. Той гледаше на нещата отстрани и въпреки споделеното от Уолш, все пак не беше запознат с всички детайли по разследването. Един разговор в кафене не ставаше за криминале.

— Искам да те помоля за една услуга — каза той, когато Уолш, изглежда, се накани да си върви.

— А пък аз си мислех, че просто искаш да ми подържиш ръката над чашата кафе.

— Чу ли за тялото, изхвърлено на брега в Бореас?

— Видях съобщението. Какво за него?

— Везните клонят към самоубийство или непреднамерено удавяне.

— Нека позная — ти не се връзваш. Гледната ти точка е изкривена от професионалния ти опит.

— Струва ми се, че началникът там, Кори Блум, започва да се съгласява с мен.

— Градът е малък и тя е хваната в тесен капан с теб. Сигурно, ако ти се даде време, можеш да я убедиш, че денят е нощ.

— Хайде де, човече…

Уолш се смили.

— Казвай. Имаш една минута.

И Паркър го направи. Изговорено на глас, не звучеше като кой знае какво — липсата на карти и джипиес, на компютър или телефон; разстоянието, което Пърлман беше изминал от Флорида до Мейн само за да свърши изхвърлен на брега на отдалечен плаж. Спомена още посещението на Епщайн и за Любско.

— Любско — каза Уолш. — Оня шибаняк Енгел трябва да го удавят във вана. Странно, че името Любско изниква отново толкова скоро, но пък може да сме свидетели на причина и следствие, Енгел е бил в Мейн, затова Пърлман, аматьор преследвач на нацисти, решава да сръчка дупката с пръчка, да види какво още може да изскочи отвътре.

— Ами ако наистина е успял да подплаши някого?

— Ти сериозно ли? Връзките на обувките на Пърлман са били завързани една за друга, но ръцете му са били свободни, а дори твоят приятел равинът казва, че е бил ненадежден. А виждал ли си Енгел? Той е едва ли не стогодишен. Дори някои от приятелчетата му да живеят наоколо, те също са старци. Ще им е трудно да влязат и излязат от ваната, камо ли да метнат мъж на средна възраст в океана.

— Колата му е намерена на високо открито място на юг от Бореас. При прилив си е директно падане във водата. Едно бутване би било напълно достатъчно, за да се озове долу.

— И какво искаш? — попита Уолш.

— Аутопсия. Казали са на Блум да го държи в лед, докато не се разреши случаят с Уайлд, но при настоящия развой на събитията това може да отнеме седмици, дори да предположим, че Пърлман се пришпори.

— Отделът по съдебна медицина има заповед да задържи всички несъществени случаи. Нали знаеш колко трудно се прави аутопсия на обгорени жертви?

— Почти толкова трудно, колкото на тяло, което е престояло във вода с дни и още повече време — в лед.

Съдебна медицина вече са си превишили бюджета още със случая Уайлд, а е едва април.

— При Пърлман не става дума за просто удавяне. Дори само връзката с Любско трябва да бъде сигнал за тревога.

— Блум попитала ли е?

— Натирили са я по каналния ред.

— Мамка му, ще видя какво мога да направя. В най-добрия случай — и наистина имам предвид най-добрия — мога да издействам асистент съдебен медик, но не мога да ти гарантирам, че ще успее да ти даде кой знае какво, не и без батарея от лабораторни изследвания, а такива няма да получиш.

— Каквото и да е, ще е от полза.

Уолш протегна ръка и Паркър я разтърси.

— Радвам се, че се видяхме, излъга той — каза Уолш.

— Аз също.

— За човек, който е надупчен от глава до пети, възстановява се и преосмисля своята роля в живота, изглеждаш доста любопитен по отношение на едно изхвърлено на брега тяло.

— Стари привички.

— Да. Е, не се отказвай от всички тях все още.

Взе си довиждане и Паркър загледа как пресича улицата, следван от сенчести облаци.