Джон Конъли
Песен на сенките (66)

66

Състоянието на Камбиън се влошаваше. Блуждаеше ту в съзнание, ту в безсъзнание и невинаги успяваше да разпознае хората в стаята, макар само Едмънд и жената да се грижеха за него. Говореше на образи, които присъстваха единствено в спомените, и спореше с богове, които нямаха име. Изпитваше адски мъки, физическата и психическата му болка се сливаха, докато не станаха неразличими една от друга, докато дори надрусан с морфин, си оставаше в състояние на тревожна агония.

Единствените събития, които го отвличаха от страданията му, бяха онези, които се случваха на север в Бореас. По време на единия час, час и нещо дневно, в които беше с полубистър ум — обикновено беше по-буден сутрин, — той караше Едмънд да му показва вестниците на лаптопа, като шрифтът на статиите беше така увеличен, че на екрана се побираха едва едно-две изречения. Когато да ги чете дори така стана непосилно за него, новините му биваха четени на глас, макар че отреденото им време ставаше все по-кратко и по-кратко, а същевременно напредъкът на разследването изоставаше, докато накрая съвсем не спря.

Същия следобед Едмънд беше чул Камбиън — полубуден, полузаспал — да говори с един от своите призраци. Този път беше Ърл Щайгър.

— Ти се изправи срещу грешния човек, Ърл — казваше Камбиън. — На тоя Бог му е вдъхнал живот с дъха си. Тоя кърви от дланите…

Ала сега Камбиън беше утихнал. Спалнята се намираше в задната част на къщата, на първия етаж. Имаше един-единствен малък прозорец, който Едмънд беше заковал. Проветряваше се само от отдушник в ъгъла. Стаята вонеше, но си беше сравнително сигурна.

Едмънд виждаше, че Камбиън вече почти си е отишъл от тоя свят, с единия крак бе в отвъдното. Не му оставаше много. Седна до леглото на господаря си и нежно изми челото му с навлажнена кърпа. Камбиън вече не се хранеше, но Едмънд го насилваше да пие вода с разтворени вътре малко протеини на прах. Понякога Камбиън успяваше да я поеме, без да повърне.

Едмънд и жената му бяха сложили катетър. Положеният на леглото полиетиленов чаршаф улесняваше почистването му в случаите, когато се цапаше, и предпазваше завивките и матрака от съсипия. Едмънд го бършеше, Едмънд го хранеше. Жената се държеше на разстояние, освен ако не беше абсолютно наложително да го доближи. Омразата й към Камбиън допълнително замърсяваше атмосферата в стаята. Известно време Едмънд се питаше защо изобщо се беше съгласила да го приюти. В началото си мислеше, че е отчаяна за пари, че не може да си наложи да му откаже; но впоследствие беше започнал да разпознава удоволствието, което тя изпитваше, докато наблюдаваше предсмъртните страдания на Камбиън — удоволствие, допълнително заплетено от спомена за любовта, която някога беше изпитвала към него. По някакъв ужасен начин сега тя споделяше мъките му.

Нищо от това Едмънд не изказваше на глас. Той не беше ням — просто беше взел решение да не говори, защото нямаше думи, които да могат да опишат видяното през годините му с Камбиън. Не беше убивал за него, но беше гледал как други го правят, макар че в по-късните години отказваше да прави дори това. Транспортираше шефа си, където беше нужно — разкошна спалня, притаено мазе, изоставен гараж, — и го оставяше на развлеченията му или с влошаването на състоянието му на съпреживяването на чуждите развлечения. Въпреки това понякога Едмънд долавяше какво се случва, затова се превърна в познавач на шумоизолиращите слушалки, което помагаше. Не обичаше обаче да слуша музика, за да прикрива тя звуците от изтезания и смърт. Установи, че съзнанието за онова, което прикриваха, опетняваше мелодиите. Бавно, но сигурно той започна да говори все по-малко и по-малко, докато накрая не престана да говори напълно. Страхуваше се, че ако го направи, единственият звук, който ще излезе, ще е писък.

Въпреки това, подобно на жената, която се навърташе на заден план и чакаше този човек да умре, той таеше известна обич към Камбиън както и дълбока вярност. Обичаше го, защото беше твърде лесно да го мрази. Беше му верен, защото имаше толкова много, което да предаде.

Едмънд използва кърпата да избърше устата на Камбиън. Като я дръпна, по нея имаше кръв, а щом я натопи в купата, водата порозовя. Отмести съда, намери мехлема и навлажни сухите устни на Камбиън. Той не отвори очи в нито един момент.

Едмънд отиде до банята, изля кървавата вода в мивката и отново напълни купата. Очите го сърбяха. Страдаше от лагофталм, частична лицева парализа, която не позволяваше на клепачите му да се затварят и така лишаваше очите от ефективна смазка. Наклони глава назад и им капна по няколко капки за очи. Зрението му тъкмо се избистри, когато чу звук откъм входната врата — дръжката изскърца, сякаш някой се опитваше да отвори.

Пусна купата, извади пистолета си и тръгна към коридора. Там светеше само една лампа. Застана съвсем неподвижно, наблюдавайки вратата. Дръжката не помръдна. Въпреки това беше сигурен какво бе чул.

И тогава Камбиън изкрещя панически.

Едмънд се втурна към спалнята. Очите му бяха отворени, а едната от деформираните му ръце сочеше към прозореца.

— Там някъде — каза Камбиън. — Нещо лошо.

Едмънд внимателно пристъпи към пердето и го дръпна откъм стената. Получи само периферен изглед, но той му беше достатъчен.

Едно лице се взираше в него. Напомни му на парче сив, гнил плод, който се е разложил почти до бяло, впечатление, подсилено от бръчките около устата и в ъгълчетата на празните очни дъна. После съществото се оттегли и той сигурно щеше да започне да се съмнява, че изобщо го е видял, ако не беше случилото се след това.

В съседния двор за миг проблесна огънче на цигара. Къщата беше празна, със заковани прозорци, а моравата представляваше пущинак от боклуци и плевели, но сега сред тях стоеше мъж. На светлината от цигарата Едмънд бегло зърна провисналата му оредяваща коса и бялата, закопчана до горе риза.

Колекционерът, събирачът на души, ги беше открил — Колекционерът и празните обвивки, които се движеха с него.

И Едмънд се уплаши.

— Едмънд — каза Камбиън, а щом великанът го погледна, видя собствения си страх, отразен в очите на болника, но също така и дълбока проницателност, каквато не бе виждал от много месеци насам, като последното припламване на свещ, преди пламъкът да угасне завинаги. Камбиън знаеше кой — и какво — стои навън.

— Телефонът — каза Камбиън. — Искам да набереш един номер вместо мен, после го пусни на високоговорител.

На нощното шкафче стоеше евтин, непроследим предплатен мобилен телефон. Само Ърл Щайгър го беше използвал да се обажда, но сега Ърл Щайгър беше мъртъв. Камбиън издиктува номера по памет. Никога не беше променян и малко хора разполагаха с него.

Луис вдигна на второто позвъняване.

— Кой е?

— Един мъртвец — каза Камбиън. — Познаваш ли ме?

— Да — отвърна Луис. — Познавам те.

— Колекционерът ме намери.

— Браво — каза Луис.

Камбиън се закашля. На Едмънд му отне миг да осъзнае, че това беше признак на смях.

— Мисля си, че може ти да си ме предал на него.

— Опитах се, но ти се изхлузи от примката. Явно той не се е отказал.

— Упорит е. Чак да му се възхитиш.

Устата на Камбиън пресъхваше. Направи знак за вода. Едмънд намести сламка между устните му и изцърка течността от пластмасовата бутилка в устата му.

— Да не се обаждаш да се сбогуваш? — попита Луис. — Ако е така, смятай работата за свършена.

— Обаждам се да ти направя подарък — каза Камбиън.

— Не притежаваш нищо, което желая.

— Разполагам с информация.

В другия край на линията настъпи тишина, докато накрая Луис каза:

— Ърл Щайгър. Той беше един от твоите.

— Много добре. Но той беше нещо повече от един от моите — той беше последният.

— И Чарли Паркър го погреба.

— Не, Бог го погреба.

— Не мислех, че вярваш в Бог.

— Усещам присъствието му. Застанал съм на пресечната точка между световете. Чакам Неговата присъда.

— Бълнуваш.

— Не, предлагам размяна.

— На мен?

— На Бог. Моля Го да реши какво струва една душа, какво струва моята душа.

— Аз мога да ти я сметна в монети и стотинки.

— Не е твоя работа да определяш.

— Значи се опитваш да се спасиш? В голяма заблуда си.

— Не, виждам напълно ясно. Ето го, моя прощален подарък за теб — Ърл Щайгър беше нает от свещеник на име Вернер да убие Рут Уинтър и Лени и Пеги Тедеско. Това не беше първият път, когато Вернер го използва. Вернер е покварен по природа. Той е фанатик.

— Защо го е наел Вернер?

— Не попитах. Рядко го правя. Щайгър ми разказа малко за него. Вернер е неонацист, но онези, които закриля, са истинската работа.

— Вернер ли уби семейство Уайлд?

— Според Щайгър, да. Освен това е отвлякъл момчето, Оран, но то без съмнение вече е мъртво. Вернер беше човекът, измъчвал Пърлман, преди да го хвърли в океана. Убива, за да защитава.

— Разполагаш ли с доказателства? Без доказателства…

Отново последва онзи раздиран от кашлица смях.

— Вече знаеш къде да търсиш — каза Камбиън. — Доказателствата ще трябва да откриеш сам. Довиждане, Луис. Беше прав да откажеш предложението ми за работа. Мисля, че накрая щеше да се обърнеш срещу мен.

— Това няма да те спаси — каза Луис. — Вярваш, че ще се избавиш от вечни мъки в Ада с едно обаждане по телефона?

— Не от адските мъки — отвърна Камбиън. — Просто от една тяхна разновидност.

Той кимна на Едмънд, който прекъсна връзката. Светлината в очите на Камбиън вече гаснеше и беше заменена от същинския ужас на безвъзвратната тъма. Взря се в спуснатите завеси, сякаш можеше да прозре отвъд към онова, което го очакваше. Едмънд дочу драскане по стъклото, като от нокти, които посягат към прозореца, а от коридора пак долетя тихият звук от завъртането на бравата. Жената изпищя някъде от горния етаж. Сигурно вече бяха в къщата.

— Останали са още пари в торбата — каза Камбиън. Погледът му за кратко се отмести към кафявата чанта върху гардероба в спалнята. — Както и някои бижута, струва ми се, и шепа швейцарски златни франка. Вземи ги.

Едмънд нежно измъкна една възглавница изпод главата на Камбиън. Очите на стареца се извърнаха към него, потънали сред обезобразената му плът.

— Благодарен съм ти — каза Камбиън. — За всичко, което направи.

Едмънд постави възглавницата върху лицето на господаря си и я задържа там, докато борбата не секна. После отиде до гардероба и свали чантата от горе. Прерови я и пръстите му напипаха платнената торбичка със златни монети. Извади две и ги положи върху очите на Камбиън.

Жената чакаше пред вратата на спалнята. Беше се свила в един ъгъл, привидно замръзнала на място с вдигнато към стълбите лице. Едмънд долови движение над главата си. Подмина я, за да стигне до входната врата, поколеба се за секунда и после отключи.

Колекционерът стоеше на прага. Цигарата му я нямаше, ала на нейно място държеше нож за филетиране. Едмънд се взря в него. Все още държеше оръжието си, но при вида на Колекционера го изпусна и вдигна срещу му празна ръка. Покрай жената в коридора се спуснаха силуети, привидения с дупки вместо очи и Кухите хора се скупчиха около Камбиън.

Колекционерът подуши въздуха. Оголи жълтите си зъби и лицето му се преобрази от гняв.

— Исках го жив! — каза той.

Едмънд продума за първи път от години.

— Лоша работа.

И тогава Колекционерът се нахвърли върху му, извитото острие пробождаше тялото му отново и отново в помътнял от обезверение гняв. Великанът никога не беше изпитвал подобна болка.

Най-накрая Коленционерът се засити. Отстъпи крачка назад; дясната му ръка беше поаленяла от кръв. Той хвърли един бегъл поглед към Едмънд, когато той се свличаше на пода и последните капчици живот изтичаха през раните му, но счете за нужно да каже няколко последни думи на великана.

— Не беше достатъчно да запушиш ушите си. Не беше достатъчно да не правиш нищо. Трябваше да си наясно, че ще дойдем и за теб.

Едмънд потръпна. С настъпването на смъртта кръвта му започна да тече по-бавно. Колекционерът погледна зад него, където коридора, където жената лежеше свита на кълбо. Шумът горе беше секнал. Тя бе останала сама в къщата. Погледът й се отмести към острието в ръката на Колекционера, но не понечи да го умолява или да вика. Беше твърде късно за това.

Колекционерът избърса ножа си в яркожълтото сако на Едмънд, сега нашарено с аленочервени пръски, и го прибра в калъфа на колана си. Вдигна чантата и прерови съдържанието й. Взе един швейцарски франк и го пусна в джоба на палтото си. Беше предостатъчен за колекцията му. Не искаше нищо друго от Камбиън или пък от когото и да било друг на това място. Подхвърли чантата на жената и я остави.