Джон Конъли
Песен на сенките (59)

59

Вернер стоеше в банята, а от тялото му се стичаше вода след взетия душ. Тази вечер щеше да е домакин на вечеря със супа в залата зад църквата, последвана от кратка молитвена служба. Не искаше да пристигне там, а дрехите и тялото му още да вонят на „Голдън Хилс“.

Той все още беше слаб и мускулест мъж, нищо че минаваше петдесетте. В мазето си имаше щанги и лежанка и тренираше всяка сутрин. В покрайнините на града имаше хубав фитнес салон с по-добър набор от тежести и уреди, но той рядко се възползваше, а когато го правеше, внимаваше да се преоблече, преди да иде, и да се изкъпе у дома.

Сега, застанал гол пред огледалото, той видя обезкосменото тяло на Човека Пъзел. Детето, Аманда Уинтър, беше употребило прозвището по време на полицейския разпит след убийството на майка му, а Вернер се развесели, като го чу — понеже малко събития в един малък град, във всеки случай не и разследване на убийство, можеха наистина да бъдат запазени в тайна. Човека Пъзел. Като се вгледа в себе си, донякъде го намери за логично.

Целият торс на Вернер беше покрит с татуировки, както и долната част на тялото му до бедрата. Започна с един малък балкенройц^[1], железния кръст, емблемата на Вермахта, която може да бъде открита отстрани на германските бронирани коли и самолетите през Втората световна война. Представляваше подобие на кръста, който понякога носеше на гърдите си като духовно лице. Балкенкройцът винаги го беше очаровал, дори повече от свастиката. Имаше чувството, че последната е похитена от невежи — макар че гърбът му беше изрисуван партайадлера на Нацистката партия, стилизиран орел върху свастика — но кръстът беше ликът на войската. Беше го изрисувал в средата на гърдите си, когато навърши осемнайсет, а после с годините малко по малко добави още кръстове, създавайки взаимносвързан десен, плетеница, обсипана с други символи, включително двете мълнии на СС, волфзангела на Втора СС дивизия „Дас Райх“, та дори и пресечените меч и чук на Черния фронт. Освен това беше доукрасил орнаментите с подходящи цитати от Хитлер и други. Първият, изписан на гърба му, гласеше „Затова е необходимо човекът най-сетне да осъзнае, че неговото собствено его е без значение в сравнение със съществуването на нацията, че положението на индивида се определя единствено от интересите на цялата нация“. Вторият, напреко стомаха, гласеше „Едновременно с физическото възпитание е необходимо да се започне борба и срещу моралното зло“^[2]. Всички бяха направени от един и същ симпатизиращ татуист в Бангор. Той вече беше старец, който, дори да знаеше каква е истинската професия на Вернер, не го показваше. Така че, да, Вернер беше Човек Пъзел и парчетата си пасваха така, че образуваха изображение на нещо много по-велико от него самия.

Доколкото знаеше, полицията до голяма степен беше отписала описанието на Аманда на мъжа от прозореца й като кошмар, а Вернер допускаше, че е тъкмо това. Все още не беше сигурен какво го беше отвело до къщата в онази нощ, макар да подозираше, че част от причината се криеше в желанието му да спести на Ърл Щайгър главоболието да извърши удара, както и да икономиса малко пари. Фондът от войната вече беше почти на привършване, но това нямаше значение. Ролята му на закрилник, наследена от баща му, беше към своя край. Скоро и последните от поверениците му щяха да си отидат от този свят.

Докато се приближаваше към къщата на Уинтър, го беше обзела някаква лудост. Искаше Рут Уинтър да го види какъвто бе в действителност, да стане свидетел на величието му в последните си мигове. Съблече се в колата и тръгна в мрака към дома й.

Единствено гледката на заспалата в леглото си Аманда Уинтър беше спасила майка й, тъй като Вернер имаше усещането, че ако влезе в къщата, детето може да го чуе и да се уплаши, при което щеше да се принуди да убие и нея. Докато я гледаше, дори си помисли, че може би вече е полубудна. Не искаше да убива Аманда. Това не влизаше в сделката, каквото и въображение да приложеше.

Здравият му разум се върна, след като погледа момичето известно време, а може би беше просто различен вид мания. Чуваше как морето вика името му и говори с гласа на Бруно Пърлман. Едва ли не му се стори, че вижда Пърлман, застанал насред разбиващите се вълни, да го привиква с жест, а кухината в съсипаното му око беше като вратата към бездната, в която Вернер накрая неизбежно щеше да потъне.

И си помисли, че може би това не е най-лошият начин да умреш — дори когато Пърлман придоби плътност, вълните започнаха да се разбиват в него, а острата му воня надделя дори над соления дъх на нощния въздух. Когато влезе във водата, Вернер почти не почувства резкия й студ. Нека потъна в забвение, помисли си. Нека старите гадове се оправят с последиците от греховете си; аз ги пазих достатъчно дълго. Ще приема този покой. Ще се изгубя в тъмнината и ще заспя.

Чак когато вълните се сключиха над главата му, си даде сметка, че гласът, който му говори, не беше неговият собствен. Солената вода изпълни устата и носа му. Отвори очи и видя пред него да се носи Пърлман, който оголи зъби от ярост, щом осъзна, че е на път да изгуби наградата си. Вернер излезе на повърхността, тялото му вече изпадаше в шок. Започна да се бори да се добере до брега, без да е сигурен, че има сили да го направи, като през цялото време риташе разпенени вълни и водорасли, а и ръцете, които забиваха нокти в краката му дори в онези последни секунди, когато изпълзя на брега и легна разтреперан на пясъка. Едва помнеше как се е върнал до колата си и оттогава гледаше да стои далеч от водата.

Един спомен от онази нощ си оставаше неоспорим — бдеше над тези дърти германци от достатъчно дълго време, а смъртта не идваше достатъчно бързо за останалите сред тях.

Но Баулман все още представляваше проблем. Вернер не беше сигурен, че може да му се гласува доверие, че ще си замълчи, ако Министерството на правосъдието го притисне, при все това Баулман беше един от хората, които Вернер се беше клел да защитава. От друга страна, закле се да защитава и Хумел, но неговата смърт намираше за нещо като убийство от милосърдие. Баулман беше различен. Щеше да му се наложи да се посъветва по въпроса, ако се превърнеше в проблем, макар вече да беше убеден какъв отговор ще получи.

Направи го.

Нямаше да получи чак такава благословия, каквато за Хумел, но щеше да се доближава. Единственото, което беше останало на Баулман, беше кучката му, а дори тя беше стара. Вернер щеше да ги изпрати по пътя им заедно.

Поне Оран Уайлд беше мъртъв и погребан. Вернер го запази жив по-дълго, отколкото беше разумно, но беше необходимо. Трябваше му кръвта на момчето, за да посее съмнение и да обърка разследващите, а не знаеше достатъчно много за патологията, та да е сигурен, че анализът на телесните течности няма да разкрие дали момчето е било мъртво, или живо в момента на извличането им. Вместо това Вернер го заключи в мазето и се увери, че няма да страда в последните си мигове.

Подсуши се, облече си чиста риза и панталони и си сложи свещеническата якичка. Тъкмо се решеше, когато някой позвъни на вратата.

Щом отвори, завари детектива, Чарли Паркър, застанал на прага му.

Първата реакция на Паркър при вида на пастор Вернер беше да си помисли, че Соумс погрешно го е сметнал за гей. У мъжа се долавяше някаква асексуалност, но в първия момент Паркър не успя да посочи причината за това си впечатление. След като си поговориха, заключи, че Вернер е насочил сексуалните си пориви далеч както от мъжете, така и от жените, като ги е въплътил в своята система от вярвания.

Паркър беше виждал пастора из града, но до този момент никога не бяха разговаряли. Като повечето жители на Бореас той също изглеждаше склонен да остави Паркър на мира.

Вернер правеше всичко възможно да прикрие шока си. Заплахата, която Паркър представляваше, и която Щайгър беше забелязал, сега надвисваше над него.

— Пастор Вернер? — започна Паркър. — Аз съм…

— Знам кой сте.

Прозвуча по-остро, отколкото му се искаше, но се постара да смекчи въздействието от думите си, като добави:

— Съжалявам. В църквата тази вечер ще раздаваме супа за вечеря, а после ще има и молитва. Тъкмо се канех да излизам.

Паркър погледна часовника си.

— В шест часа е, нали?

— Да.

— Още няма пет, а и няма да ви задържам много. Имам само няколко въпроса.

— Какви въпроси?

— За града и за баща ви.

— Звучите като полицай.

— Старите навици умират трудно.

— Вие ангажиран ли сте в разследването, господин Паркър?

Каза го небрежно, но видя как блясъкът в очите на Паркър се променя. Внимавай с този тук, помисли си Вернер. Много внимавай.

— Донякъде — отвърна Паркър. — Опитвам се да разбера какво се случи тук — с Рут Уинтър, а може би и с Бруно Пърлман. Аз бях замесен, поне що се отнася до Рут Уинтър, така че колкото е свързано с работата, толкова е и лично.

— Но никой не ви е наел?

— Не. Тази задача ще си е за моя сметка.

— В такъв случай — каза Вернер, — времето ви е като пари. Мога да ви отделя половин час, но после ще трябва да тръгвам. Влезте, влезте.

Той пристъпи встрани и посрещна преследвача с добре дошъл в дома си.