Джон Конъли
Песен на сенките (6)

6

„Улесен“ — макар че според Ларейн Улесен на табелата трябваше да пише „При Улесен“ или дори „При Улесенови“, тъй като тя и брат й Грег бяха съсобственици — беше неизменно присъствие в Бореас от средата на петдесетте, когато родителите на Ларейн и Грег, тогава в началото на двайсетте си години, отворили магазина. Те продължиха да го управляват до края на века, след което решиха, че им е дошло до гуша и е време младото поколение да поеме юздите. Нито едно от децата им не беше семейно. Грег за кратко се бе сгодил за местна жена, но връзката им така и не потръгна, докато Ларейн — е, дълбоко в себе си тя май предпочиташе компанията на жени, но беше прекалено срамежлива и прекалено ревностна лютеранка, за да направи нещо по въпроса. Не беше язвителна или нещастна, само малко самотна, но обичаше брат си и обичаше книгите, чрез които бе намерила известно удовлетворение от живота.

Подобно на независимите книжарници къде ли не, „Улесен“ се мъчеше да се приспособи към новата епоха в книгопродаването. Когато Ларейн и Грег започнаха да продават „грижливо използвани“ книги ведно с новата стока, между старото и новото поколение беше възникнал семеен спор — родителите им смятаха това решение за опасна крачка надолу по склона към продаването на абсолютно никакви книги. Но Грег имаше набито око не само за изгодни сделки, но и за редки първи издания, а присъствието на магазина в интернет пространството, заедно със страничната стока от поздравителни картички, опаковъчна хартия и други материали, които водеха до един вид надценка, за каквато книгите можеха само да си мечтаят, не просто задържаше магазина на повърхността, ами му носеше и печалба. Ларейн беше решила да добавят малкия кафе-бар в дъното на магазина. Той гледаше към Потока на Кларк, който течеше през града, и към донякъде наименования без капка въображение „Мост на Кларк“, красив градеж от камък и мъх, който изглеждаше поне на няколко века, но всъщност беше не по-стар от самия магазин. В кафе-бара се продаваха приготвени от госпожа Улесен сладкиши и сладки, както и прилично кафе. Оказа се, че не са малко на брой хората — и туристи, и местни, — които се наслаждаваха на атмосферата в „Ъгълчето“, както го наричаха, а надценката на кафето засрамваше дори поздравителните картички. В началото имаше известно напрежение между Улесенови и Роб Халинън, собственика на кафене „Мусбрет“, по на север в Залива, но се оказа, че в Бореас има предостатъчно клиенти и за двете места, а през лятото даже повече от необходимото.

Чарли Паркър беше започнал да го посещава скоро след пристигането си в града, защото „Улесен“ се гордееше с това, че внася достатъчно нюйоркски и бостънски вестници, за да задоволи търсенето целогодишно. Семейство Улесен, разбира се, научи кой е той почти веднага след пристигането му. Почти всеки в града, който струваше нещо, рано-рано беше подочул за присъствието на детектива в залива Грийн Херън, и всички без изключение бяха станали странно покровителствени спрямо него. Дори началник Блум беше изразила изненадата си колко малко негодувание е имало, предвид това, че хората в Бореас се оплакваха, ако в „Брикхаус“ сменяха дори една от канелките за наливна бира, ако ще и никога да не пиеха бира, и спореха със седмици дали да пребоядисат входната табела на града в по-мек тон на бялото. Може би имаше нещо общо с миналото му — той беше мъж, загубил съпруга и дете и преживял тежка телесна травма само защото си е вършил работата, която, доколкото всички знаеха, до голяма степен се изразяваше в това да хваща оня род мъже и жени, без които светът беше много по-добро място. Разстрелът го правеше един от „нашите“ и градът безмълвно се обедини около него.

В началото Ларейн и Грег пазеха дистанция и му предоставяха пространство да пие кафе и да чете вестници, книги и списания, все купени в „Улесен“, като нито една от книгите не беше върната съгласно опцията за замяна с петдесет процента отстъпка, въпреки че големият надпис на касата подканваше клиентите да сторят тъкмо това. Но малко по малко те опипаха почвата и откриха, че е внимателен, закачливо забавен и напълно наясно с необичайността на положението си в града. Грег в частност се разбираше особено добре с него, а той бе образец на дисфункционалния и независим книжар. Създаваше впечатление, че не одобрява повечето избори на книги на клиентите си (което си беше така) и негодува срещу продаването на бройки от онези, които обича (също вярно) — или защото не е убеден, че клиентът е достоен за книгата, или, в случаите с редки издания, защото мразеше да вижда как напускат книжарницата му. Местните бяха свикнали с нрава му, а с туристите най-често се оправяше Ларейн. Точно както имаше говорители с гласове, създадени за радиото, така имаше и книжари с отношение, създадено за ерата на интернета, която ограничаваше възможните недоразумения, възникващи при какъвто и да било контакт очи в очи.

Сега, докато Паркър отпиваше от своето кафе американо и прелистваше раздела за изкуства на „Ню Йорк Таймс“, Грег се приближи, понесъл под мишница три дебели еднотипни томчета — психиатричен анализ на брачния и сексуален хумор, който беше сигурен, че може да продаде със значителна печалба на някой гостуващ през лятото психиатър, ако приемем, че изобщо успееше да се накара да се раздели с тях, когато моментът настъпеше.

Паркър продължи да си чете вестника. Не вдигна поглед.

— Ти да не ме игнорираш? — каза Грег.

— Получава ли ми се?

— Не. Някога да си чувал за английска група на име „Дъ Смитс“?

— Да, само че си прекалено стар за тях.

— Както и да е — продължи Грег, като даваше всичко от себе си на свой ред да игнорира приноса на Паркър към разговора, — вокалистът им, Морисън…

— Морисей.

— … Морисей. Има песен, която се казва „Колкото повече ме игнорираш, толкова повече се приближавам“. Обмислям да го заимствам за мото.

— Това означава ли, че ако говоря с теб, ще си тръгнеш?

— Не, това също само ще ме насърчи.

Той премести книгите в другата си ръка.

— Чу ли, че са намерили тяло в Мейсън Пойнт?

— Да, минах покрай плажа на връщане към града.

Паркър вдигна поглед към Грег за първи път.

— Изглежда, началник Блум тъкмо беше отишла там. Новините се разпространяват бързо.

— Тук ли? „Бързо“ дори не се доближава до истината. Сигурно има хора, които са знаели, че човекът е пътник преди него самия.

Грег се замисли над думите си.

— Не исках да прозвучи, нали се сещаш, както прозвуча. Освен ако някой тукашен не го е убил, но това ми се струва малко вероятно.

— Защо така?

— Приливите. Предполагам, че е влязъл във водата по̀ на юг.

Паркър отново насочи вниманието си към вестника.

— Е, изглежда, Блум се е заела сериозно.

— Тя е добра. Извадихме късмет с нея.

Грег продължи да се навърта наоколо, дори сянката му падаше частично върху масата.

— Мога ли да те попитам нещо? — рече накрая.

— Разбира се.

— Липсва ли ти? Сещаш се, това, което си правил преди. Което все още правиш, предполагам, в случай че се завърнеш към него. Ако го направиш, де.

— Не.

Понякога.

Да.

— Просто ми е любопитно.

— Разбирам.

— Ще се връщам да работя.

— Добре.

— Да ти долея ли кафе?

— Не, благодаря. Стига ми.

Грег се върна в офиса между „Ъгълчето“ и самия магазин. Ларейн остави за малко касата, за да влезе при него и да го срита силно по пищяла.

— Не можеш ли да оставиш човека на мира за пет минути? — Грег разтърка крака, за да уталожи болката. Що се отнасяше до по-голямата му сестра, той понякога продължаваше да се чувства като осемгодишен.

— Е, просто ми се изплъзна. Ох. Май ми смъкна кожата.

— Следващия път ще ти счупя главата.

— Заради теб за малко да изпусна книгите.

— Ти си идиот. Имаш гофрета вместо мозък. Върви да свършиш нещо полезно и продай нещо.

Грег си седна на бюрото, без да спира да мърмори, че е ранен. Ларейн наблюдаваше детектива. Беше пуснал вестника и се взираше през прозореца към потока. Виждаше отражението на лицето му в стъклото. Помисли си, че ако някога бъде привлечена от мъж, то ще е от някой като него. Не беше красив, не съвсем, но имаше дълбини. Какво плуваше в тях обаче — тя не знаеше.