Джон Конъли
Песен на сенките (34)

34

Щайгър се изкачи тихо по стълбите, пристъпвайки възможно най-близо до ръба на стъпалата, с надеждата да сведе проскърцването до минимум.

През последния час вятърът се беше усилил и блъскаше къщата, така че шумът сам по себе си прикриваше наближаването му. И все пак имаше разлика между лекото биене на вратите в рамките им или тракането на прозорците и умишленото поставяне на крак връз крак по стълбище. Мнозина бяха загивали заради неспособността си да разпознаят характерността му.

Носеше лек син полиетиленов гащеризон, за да предпази дрехите си, както и ръкавици за еднократна употреба. Хирургична маска скриваше долната половина от лицето му. Не се тревожеше, че ще го видят. Искаше просто да бъде сигурен, че възможно най-малко кръв ще попадне върху кожата му. Обувките му бяха с меки подметки и той се движеше с изящество, контрастиращо с тялото и вида му. Коремът обаче го болеше, а беше изпил остатъка от милантата същия следобед. Щом приключеше с тази последна задача, щеше да си позволи да вземе два викодина и да се отпусне в прегръдките на покоя, който му носеха. Засега обаче болката го стимулираше. Колкото по-скоро умреше жената, толкова по-скоро щеше да си вземе лекарствата.

Стените, боядисани от край до край в кремаво, бяха съвсем голи, с изключение на няколко картини с цветя и залези, които май си вървяха с къщата, и няколко по-малки снимки на Рут Уинтър и дъщеря й, част от които бяха сложени в рамки, направени от пръчки от сладоледени близалки и украсени от ръката на дете. Стълбището беше застлано с белезникав мокет — евтин, но траен.

Поспря се, когато наближи най-горното стъпало. Вратата на Аманда Уинтър беше леко открехната, а от пролуката се процеждаше светлина от нощна лампа.

Тя отразяваше формички на звезди върху тавана над леглото й. Видя единия й крак да се подава изпод юргана. Докато я гледаше, тя се обърна, а дишането й за миг се накъса. Щайгър се зачуди дали не се е натрапил в съня й, дали подсъзнанието й не е доловило присъствието му и не й го е разкрило. Не беше просъществувал толкова дълго в този мрачен занаят, без да припознае значимостта на атавистичното.

Но момичето не се събуди. Чу как дишането й се успокоява. Пред него имаше още три врати. Беше си направил труда да проучи плана на къщата, тъй като той още стоеше в каталога на уебсайта на агента на недвижими имоти. Знаеше, че стаята на майката вероятно е най-голямата — в ъгъла срещу тази на дъщеря й. До нея беше основната баня. Срещу нея имаше празна стая, голяма само колкото да побере малко двойно легло.

Под мишница Щайгър носеше пистолет — не маузера, с който беше убил Лени Тедеско, простимо театрален предвид обстоятелствата, ами един лек „Ругер“ 38-и калибър със скрит ударник под скелета. Беше само за резерва. Не се тревожеше за шума. Ако се окажеше в ситуация, която да го принуди да го използва, то шумът от изстрелите щеше да е най-малкият му проблем, но единственият подобен сценарий, който можеше да си представи, включваше Паркър — той представляваше единствената заплаха. Ако по някаква причина той цъфнеше, Щайгър щеше да се принуди да убие и него, а дори да не вземеше под внимание предупрежденията да не го прави, за това убийство нямаше дори да му платят. От друга страна, не му бяха платили и да измъчва жената на Тедеско. Просто я беше приел като бонус.

Така че ругерът остана на мястото си, а в дясната си ръка стисна нож с късо острие. Искаше смъртта на Рут Уинтър да е възможно най-бърза и безболезнена, и то не само защото такива бяха инструкциите. С борба или вик рискуваше да събуди дъщерята, а Щайгър искаше тя да осъзнае какво се е случило едва когато на следващата сутрин намереше майка си мъртва.

Както и очакваше, вратата на Рут беше леко открехната, точно както тази на дъщеря й. Една самотна майка ще иска да чуе, ако става нещо нередно. До слуха му достигна хъркане. Вратата изскърца леко, щом той влезе, но не достатъчно силно, че да я събуди. Той пристъпи в стаята и се приближи до леглото. Тя лежеше по гръб, което го улесняваше. Помести ръка, така че върхът на ножа да сочи към него, с острието навън, и в същия миг тя отвори очи — първоначално бавно и сънливо, а после широко. Но дотогава лявата му ръка вече беше на устата й, а дясната се мяташе бързо и рязко през гърлото й. Натискаше я надолу, докато кръвта се плискаше, извърнал лице настрана, за да се предпази от най-лошото. Усещаше как тя се бори и рипа, а таблата на леглото изкънтя — веднъж, два пъти — в стената, преди жертвата му да започне да губи сили. Кръвта започна да се лее по-бавно, докато накрая съвсем не спря. Той погледна надолу. Очите й все още бяха притворени, сякаш се канеше отново да потъне в сън. Затвори ги с пръстите на лявата си ръка. Беше странно, но не искаше дъщеря й да види мъртвите, помътнели очи, когато я намери. Имаше кръв по стената, по чаршафите, по гащеризона му. Усети, че се стича и от челото му, но това беше незначителен проблем. Не за пръв път оставаше доволен, че е взел мерки да се предпази. Гащеризонът и маската щеше да изгори лесно, а от ножа щеше да се отърве като го хвърли в морето по-надолу по брега. Беше хубав нож, но заменим, а и до този момент никой не бе измислил сигурен начин за отстраняване на следи от ДНК от острие. Дори на кисненето в белина не можеше да се разчита напълно, а и защо да си прави труда, щом наличността от ножове по магазините нямаше да се изчерпи скоро?

Рут Уинтър вече чезнеше от спомените му, когато Щайгър се извърна от тялото й и се озова лице в лице с дъщеря й.