Джон Конъли
Песен на сенките (49)

49

Гордън Уолш седна в дъното на конферентната зала, докато лейтенант Драйвър, новоназначеният командващ офицер на отдел „Тежки престъпления“, поделение Север, представяше детайли по развитието на продължаващото издирване на Оран Уайлд и разследването на свързаните с него убийства, което развитие се равняваше на кръгла нула.

Той се опитваше да го прикрие — доколкото изобщо му беше възможно — зад обичайните баналности относно воденето на няколко линии на следствие, но апелът за нова информация го издаде. Зад Драйвър, в израз на подкрепа, стоеше капитанът на ОТП — Юг, заедно с най-различни униформени полицаи и членове на специален отряд „Насилствени престъпления“, както и двама агенти от ФБР, които просто запълваха мястото и придаваха известен правителствен блясък на цялата бъркотия. Всички присъстващи носеха израженията на мъже и жени, които биха предпочели да се намират на всяко друго място, само не и тук. Всичко напомни на Уолш за онези публични процеси в Китай, когато всички, замесени в някакво поражение, първо бяха излагани на показ пред камерите, след което завличани настрана и разстрелвани. Бяха го поканили да заеме мястото си отпред при обречените, но той им беше казал — по възможно най-дипломатичния начин — да си го начукат.

Когато репортерите се умориха да задават същите въпроси, които въртяха още откакто Оран Уайлд изчезна от лицето на земята, някой от „Ен Би Си“ отвори дума за убийството на Уинтър, а Драйвър предложи разновидност на същата тема — линии на разследване, текущо следствие, нежелание да компрометира източници, всяка информация е добре дошла, като дори ще платим за пощенските марки…

Това доведе до Бруно Пърлман и вероятността случаят със семейство Тедеско от Флорида да има връзка с неговата смърт. Драйвър с благодарност отстъпи микрофона на детектив Луиз Тайлър, която водеше разследването на Пърлман. Слава богу, че не качиха там приятелката й Уелбеке, помисли си Уолш. Сигурно щеше да прасне някого. Тайлър подхвърли някой и друг кокал на медиите, но всичките с твърде малко месо по тях. А когато се опита да намекне, че все пак е възможно причината за смъртта на Пърлман да се окаже самоубийство, провокира открито негодувание сред тълпата. Въпросът за Пърлман позволи на щатската полиция на Мейн да прехвърли част от недоволството към сътрудниците им от ФБР, един от които се обърна към хората в залата и заяви, че тъй като резултатите от аутопсията на Пърлман са „неубедителни“, се провежда втора, федерална аутопсия. Щом го попитаха за убийството на Рут Уинтър, той каза, че разследването все още тече. Даде същия отговор и когато го попитаха за семейство Тедеско.

Докато той говореше, някой зае мястото в другия край на реда, на който седеше Уолш. Той хвърли един поглед натам и видя Мари Демиърс, която беше дошла да души наоколо за убийството на Уинтър и към която беше препращан всеки съществен материал. Уолш се опита да си спомни дали някога бе участвал в по-голямо мазало и заключи, че не е. Може би, когато всичко това се свършеше, всички те трябваше да си направят тениски с надпис „АЗ ОЦЕЛЯХ СЛЕД МАЗАЛОТО ОТ УБИЙСТВА И ВСИЧКО, КОЕТО ПОЛУЧИХ, БЕШЕ ТАЗИ СКАПАНА ТЕНИСКА И ОСТАНКИТЕ ОТ ЕДНА КАРИЕРА“.

Що се отнасяше до Уолш, проблемът се коренеше в това, че ресурсите на щатската полиция на Мейн бяха пагубно пренатоварени с трите разследвания — Уайлд, Уинтър и Пърлман — и вместо да облекчи товара, намесата на външните агенции само допълнително усложняваше цялата работа. Сякаш над някакво музикално произведение се наслагваше бял шум и вече никой не можеше да чуе мелодията.

Но Демиърс го интригуваше. Той беше причината тя да присъства на пресконференцията. Чу от Рос, че се е върнала в Мейн и е отседнала в хотел някъде между Бангор и Бореас. Най-сетне бе успял да се свърже с нея миналата вечер, като й предложи да се срещнат, но тя го помоли да я извини заради мигрената й и предложи вместо това да се видят след пресконференцията.

За щастие, конференцията започна да се изчерпва и на цялата жалка картинка беше сложен край, а от онези зад микрофона се излъчваше осезаемо облекчение. Уолш внимателно се промъкна до Демиърс. Бяха се срещнали за кратко след убийството на Рут Уинтър, а после и на погребението й. Този път я заведе на кафе, където тя си поръча някакво обезмаслено безкофеиново нещо, което, ако можеше да перифразира песента на Том Уейтс, не изглеждаше достатъчно силно дори за да се защитава само^[1]. В духа на повода Уолш устоя на изкушението да си поръча нещо сладко и калорично и вместо това избра американо с толкова много дози кафе, че на практика можеше да мине за гигантско еспресо.

— Благодаря, че отделихте време да се срещнете с мен — каза той.

— Специален агент Рос ми каза, че може би си струва да разговарям с вас.

— Много мило от негова страна.

— Рос не е мил.

— Не, не е. Казах го просто формално.

Уолш отпи от кафето си и в първия миг кофеинът лумна в синапсите му като фойерверки за Четвърти юли. Стори му се, че очните му ябълки ще изскочат.

— Е? — каза Демиърс.

Не е по общите приказки, помисли си Уолш. Може да се дължи на послеефекта от мигрената или просто да си е такава. Причината не го вълнуваше особено. Не е като да планираха сватба.

— Разследвате човек на име Маркус Баулман като вероятен военнопрестъпник.

— Да.

— Този Баулман е бил в концентрационен лагер, наречен Любско, от който майката на Рут Уинтър е единственият оцелял.

— Не е бил концентрационен лагер. Официално се е водил „експериментална колония“. Но иначе — да.

— А членове на семейството на Бруно Пърлман са загинали в същия лагер, което ни предоставя прекъсната линия между Рут Уинтър, Пърлман и Маркус Баулман.

— И отново всичко това е общоизвестно.

— Разполагам с нещо, което не е — каза Уолш.

— Наистина ли?

Не че точно приседна на крайчеца на стола в развълнувано очакване, но Уолш забеляза, че за пръв път бе успял да възбуди любопитството на Демиърс.

— Мъжът, убил Рут Уинтър — този, когото наричаме Ърл Щайгър, поради липсата на по-меродавно име, — е бил професионален убиец, вероятно нает от човек на име Камбиън.

Сега вече Демиърс се заинтригува. Дори побутна шантавото си кафе настрана, сякаш то щеше да възпрепятства потока информация.

— Как се сдобихте с тази информация?

— Няма значение как, а и не е официално. Не разполагам с доказателства да подкрепя тезата си, но източникът е надежден.

— Споделихте ли го с Рос?

— Да.

— Рос не е споделял с мен.

— По този въпрос си се разберете двамата. В интерес на истината той ми каза да си мълча, само че аз не работя за Рос — във всеки случай не и официално, при все че понякога се държи сякаш е така. Освен това ми писна да гледам как целият ми отдел си гони опашката без резултат. И така, гледам всички тези парчета от пъзела, но не успявам да ги напасна. После се появявате вие и говорите за военнопрестъпници и изведнъж ми се явява цялостна картина.

— Продължавайте.

— Бруно Пърлман открива нещо за Любско и Маркус Баулман, което никой друг не знае. Споделя го с приятеля си Лени Тедеско и се отправя на север. По пътя съобщава на някого, че идва насам — може би дори на повече от един човек. Предвид връзката с Любско, предполагам, че един от тези хора е или Иша Уинтър, или дъщеря й.

— Разговарях с Иша Уинтър — каза Демиърс. — Пърлман не й е споменавал, че възнамерява да се връща, а и не мисля, че щеше да бъде топло посрещнат. Иша не харесала обноските му още при първата им среща.

— Значи е искал да се срещне с Рут Уинтър. Може би е преценил, че не бива да безпокои директно възрастната жена във връзка с онова, което е открил, че ще е по-добре да мине през дъщеря й. Та, Баулман разбира, че Пърлман идва насам и наема Ърл Щайгър да се погрижи за него и за семейство Тедеско. Възможно е Щайгър да е убил всички тях, но клоня към версията, че е прехвърлил едната работа на някой друг.

— Защо?

— Времето не стига — не дотам, че да е невъзможно Щайгър да извърши всичко сам, но достатъчно, че да изглежда малко вероятно. Освен това…

Направи пауза, осмелил се да отпие още глътка от кафето си. Да кажем, че по този въпрос не се разминаваше напълно с Луис, но си беше повратен момент, който все още не беше съвсем сигурен, че трябва да подеме.

— Има вероятност — каза той, — но нищо повече от вероятност, убийството на семейството на Уайлд да е част от същата картинка, но замислено така, че да ни разсее.

Демиърс не отвърна нищо. Не можеше да прецени дали е защото не му повярва, или защото я беше убедил.

— Всичко, свързано със случая Уайлд, е не на място — каза Уолш. — Всичко. Оран Уайлд трябваше да бъде заловен в рамките на часове, но вместо това още е някъде там. Сейфът на баща му е бил заключен при огледа на къщата, а открихме и банкноти в портфейла му, така че как хлапето се оправя с парите? А и няма мотив. Колкото повече разбираме за Оран, толкова повече той изглежда като нормално хлапе — малко по-склонно да носи черно, обичал е компютърни игри с насилие и не е бил толкова умен, колкото си е мислел, но не е убиец. Тъкмо напротив — най-близките му приятели го описаха като свестен, чувствителен човек. Под снимката му в годишника трябваше да пише „Най-малко склонен да извърши масово убийство“. Но семейството му някак си се оказа избито, а ние вложихме огромни ресурси в претършуване на целия щат, за да го намерим — без никакъв резултат.

— Твърдите, че някой е убил четирима членове на едно семейство и е отвлякъл пети, за да отвлече вниманието? От какво?

— От труп на брега. От Бруно Пърлман. Който го е хвърлил във водата, най-вероятно не е знаел за тамошните приливи, които са страшно шантави. Пърлман не е трябвало да изплува при Мейсън пойнт, но е станало тъкмо така. Според мен някой си е направил труда да задръсти системата ни, така че случаят Пърлман да остане недогледан и да се обяви за инцидентно удавяне или самоубийство. Или пък просто тялото да си лежи в ледената камера, докато приключат с онова, което е било нужно.

— Ами Рут Уинтър? — попита Демиърс. — Тя не се вписва в тази рамка. Умира по-късно. Защо не я е убил заедно с Пърлман?

— Може би защото убиецът на Пърлман е знаел, че той все още не е споделил с нея информацията, с която разполага. Ами ако става въпрос за някакъв физически предмет, нещо, което Пърлман е искал да й покаже? В колата му не е бил намерен лаптоп, а знаем, че е притежавал такъв от намерената в апартамента му гаранция. Освен ако Пърлман не е взел със себе си компютъра за едно последно плуване, то той, заедно с всичко останало, което би могло да бъде от полза, е бил прибран от убиеца му.

— Тогава защо изобщо ще убива Рут Уинтър?

— Тъкмо там всичко започва да се сгромолясва — призна Уолш.

— Но вие смятате, че може би Баулман е наел въпросния човек, така ли? — попита Демиърс.

— Би ли убил, за да укрие миналото си?

— Той е отговарял за убийствата на деца в Любско и очевидно го е вършил без капка угризение. Така че, да, според мен би го направил — или предвид възрастта му би платил на друг да го стори вместо него.

— Имате ли доказателства, че Баулман е човекът, когото търсите?

Демиърс отпи още малко от кафето си и се смръщи.

— Защо изобщо я пия тая гадост?

— Беше ми неудобно да попитам.

Без дори да дочака предложението му да й вземе нещо по-силно, тя отиде до бара и няколко минути по-късно се върна с еспресо.

— Ако ще да получа поредната шибана мигрена.

— Така ви искам.

— Докъде бяхме стигнали?

— Доказателство, че Баулман е военнопрестъпник.

— Не разполагаме с такова.

— Божичко. Наистина ли?

Демиърс сви рамене.

— Знаете, че Енгел чака да бъде депортиран в Германия. Както може да се очаква, той не иска да ходи там. Германците също не го искат, защото твърдят, че нямат достатъчно доказателства да го осъдят, но това не е наш проблем. Бихме предпочели процес, но ни стига и просто да го разкараме от тук.

— Почакайте — прекъсна я Уолш. — Защо тогава го изпращаме там?

— Депортираме го въз основа на неизправности в документите по първоначалното му кандидатстване за виза.

— Не защото е бил военнопрестъпник.

— Предполагаем военнопрестъпник — поправи го тя. — Не.

— Не разбирам — каза Уолш.

— Разполагаме само с денатурализация и депортация — каза Демиърс. — Не е идеалният вариант и не е достатъчно, но е по-добре от другата опция, която е да оставим тези хора да доизживеят последните години от живота си в нежната прегръдка на приелата ги страна. Заради вратичка в системата вероятно дори ще продължим да им изплащаме социалните осигуровки, ако се съгласят да напуснат. В крайна сметка ги подкупваме да се разкарат от Съединените щати. Но Енгел има семейство тук — съпруга, деца, внуци, правнуци — и иска да умре, заобиколен от тях. Съпругата му продължава да отказва да повярва, че мъжът й е бил убиец, че е пускал куршуми в тила на голи мъже и жени, паднали на колене. Ако може да остане, тя ще го приеме обратно. Затова Енгел предложи да предаде друг нацист, който се укрива, само и само да прекратим процеса на депортация.

— Вие съгласихте ли се?

— Казахме му, че зависи от естеството на информацията. Истината е, че си заминава за Германия, каквото и да ни каже. Ако ще да ни докаже, че Менгеле не се е удавил в Бразилия през 1979 г., ами си е жив и здрав в Палм Бийч, пак ще искаме да се махне. Просто отлагаме да го натоварим и изпратим натам, докато не изстискаме всичко възможно от него, а после неговите хора могат да си го приберат.

— И Енгел ви насочи към Маркус Баулман?

— Каза ни, че Баулман всъщност е Рейнард Краус. Каза, че двамата с Краус са служили заедно в Любско. Проучихме Баулман и в документите му открихме някои пропуски и несъответствия — при все това недостатъчни за повдигане на обвинение такива, които могат да бъдат обяснени с хаоса във военно време. Но ако достатъчно дълго преследваш тези хора, придобиваш известен усет, а Баулман е лош. Щеше да помогне положителна идентификация от страна на Иша Уинтър, която е виждала Краус.

Уолш се хвана за думата „щеше“.

— Но не сте се сдобили с нея.

— Вчера показах на Иша Уинтър снимка на Баулман като по-млад мъж. Каза ми, че Баулман не е Краус.

— Значи Енгел е излъгал.

— Още не съм имала възможност да го попитам.

— Освен ако не е прав за Баулман, но по някакъв начин го е свързал с грешното име. Искам да кажа, че всички тези хора трябва вече да са на възрастта на Матусал^[2]. Аз, дето съм само на петдесет, вече трудно си спомням имена.

— Възможно е също така Иша Уинтър да греши — добави Демиърс, но не залагам особено много на това. Струва ми се остра като бръснач. Щом казва, че Баулман не е Краус, вероятно е права. Аз ще продължа да работя по случая, но разчитах на положителното установяване на самоличността, за да му дам тласък.

А това поставя пречка и пред вас. С каквато и информация да е разполагал Бруно Пърлман, няма как да е била свързана с това, че Маркус Баулман е всъщност Рейнард Краус, освен ако не е грешал, също като Енгел. Във всеки случай, защо Баулман ще си прави труда да поръчва убийството на Пърлман и всички покрай него, ако изначално са били на погрешната следа?

Уолш изпсува. Беше така убеден, че е открил начин да напасне всички парчета от пъзела. Въпреки това бързо възвърна самообладание.

— Баулман е без значение — каза накрая.

— Наистина ли?

— Всичко останало се връзва. Нуждаем се само от друго име, но Любско си остава общият елемент. Каквото и да става тук, то ни отпраща натам.

— Нека поддържаме връзка, да видим какво ще изскочи — предложи Демиърс.

— Ами Рос?

— Смятам така силно да му се развикам, задето ме държи на тъмно, че ще му се разтопи телефонът.

— Звучи ми като план.

— После той ще се развика на вас.

— И аз си имам план.

— Който е?

Уолш остави кафето си недопито. С малко късмет щеше да успее да поспи някоя нощ към Коледа.

— Няма да си вдигам телефона.