Джон Конъли
Песен на сенките (32)

32

Щайгър за пореден път стоеше при дюните над къщата и гледаше как Паркър и момиченцето си тръгват. Цял ден му беше неспокойно, но не можеше да посочи точната причина. Отдаде го на факта, че все още няма достъп до пълната информация, необходима му да вземе решение как да действа. Да, беше получил разрешение да убие жената Уинтър, но проблемът с детектива си оставаше, а сега с него имаше и дете. Щайгър нямаше скрупули да убива деца — нямаше скрупули да убива каквото и да е, — но цялата тая работа вече беше станала твърде засукана. Други се бяха погрижили да стане такава. Щайгър щеше да подходи по различен начин от самото начало — щеше да убие Пърлман, щеше да убие Тедеско, щеше да убие Уинтър и да се изпари.

Нямаше дори да позволи телата да бъдат намерени.

Но след това трупът на Пърлман беше изхвърлен на брега, а Оран Уайлд се превърна в пионка в играта. Щайгър не би избрал да поеме по този път, да вземе една вече усложнена ситуация и да насложи още заплетени пластове. Според него ставаше въпрос за степен на интелигентност. Той не се считаше за глупав човек, но също така не се смяташе за по-умен, отколкото беше в действителност. Беше осъзнал, че на света има хора, които са толкова интелигентни, че считат простотата за нещо под достойнството им. Ако трябваше да съединят две точки, те неизменно избираха да го направят, като добавят трета и образуват триъгълник. Човека Пъзел беше точно такъв индивид. В резултат на това Щайгър взе решение никога повече да не работи с него. Веднъж щом приключеха със задачата, той щеше да уведоми Камбиън, който винаги играеше ролята на посредник в подобни случаи.

Вече не виждаше Паркър и дъщеря му — предположи, че такава му беше момиченцето. Изгубиха се в сгъстяващия се мрак между двете къщи, а колкото повече се отдалечаваха от него, тревогата му малко по малко започваше да се разсейва. Щайгър вярваше, че Паркър е причината за неговото безпокойство. Мъжът беше необикновен, странен. Трябваше да бъде мъртъв. Детективът беше като премазано насекомо, което продължава да пълзи по пода в очакване на втория удар, който ще го избави от страданията. Щайгър вървеше по петите му през целия ден, дори го последва в полицейското управление в града. Копнееше да разбере какво си говорят вътре и просто извади късмет — или пък беше инстинкт, — че се позабави там, след като детективът си тръгна, така че беше наблизо, когато пристигна колата с двете жени. Даже без издайническата служебна кола надуши, че са детективи, а тревогата му само се засили, когато проследи началника на полицията до Мейсън пойнт.

Щайгър не се задържа там. Обади се в местното погребално бюро, представяйки се за роднина на Пърлман, и беше уведомен, че тялото е откарано в Аугуста за аутопсия. След това не му беше трудно да направи финалната връзка и да предположи, че нещо, свързано с тялото на Пърлман, е възбудило подозренията на щатската полиция.

Краката му почти потънаха в мекия пясък на дюните. Той ги разтръска и освободи и потърси по-твърда земя. Не му харесваше близостта на морето. Не можеше да плува, поради което океанът винаги представляваше заплашително присъствие, тъмна маса, която го зовеше и го приканваше да се подложи на изпитание срещу й, да се потопи сантиметър по сантиметър, докато накрая не престане да усеща пясъка и камъните под краката си и не се удави.

Понякога в сънищата си се озоваваше в необятност от черна вода — плаваше необяснимо безтревожно, стига да не се бори, — и бавно осъзнаваше, че от дълбините изниква нечие присъствие, надига се към повърхността и идва да го погълне. Винаги се будеше тъкмо преди да го зърне, преди да почувства как челюстите му се сключват около него, но знаеше, че нито формата му има значение, нито каквито и да било телесни особености, които може да проектира върху му, защото в същността си то винаги щеше да е едно и също — неговата собствена смърт.

Дюните също бяха част от тази заплаха — бяха образувани от морето, така че за него не представляваха нито земя, нито вода, а бяха съставени от органична и неорганична материя, от онова, което някога бе живяло, и онова, в което нямаше никакъв живот. Видени отдалеч, дюните приличаха на скрит гръбнак, сякаш под себе си криеха забравено от времето и спомените същество, но такова, което, ако бъде събудено, ще иска само онова, което искат всички подобни зверове — да хапе, да разкъсва, да се нахрани.

Щайгър, разбира се, беше луд.

И сега този човек на насилието и омразата, на завистта, самотата и загубата, стоеше на дюните и наблюдаваше как в низината Рут Уинтър минава зад кухненския прозорец. Видя как слага чиниите на масата и сервира храната. Забеляза, че не яде много, и се зачуди защо не е поканила детектива и дъщеря му за вечеря. Възможно бе помежду им да е възникнал спор, а може би просто Аманда Уинтър и дъщерята на детектива да не си бяха допаднали и двамата възрастни бяха достигнали до съгласие, че на играта трябва да бъде сложен край.

Видя, че Аманда се върна във всекидневната, докато майка й остана на кухненската маса с чаша червено вино пред себе си. Не четеше, а и от стаята, в която седеше, не се чуваше музика, макар че той дочу приглушени звуци от телевизор от съседната.

И така, Рут Уинтър си стоеше там, а Щайгър я наблюдаваше, без да помръдва, дори когато минутите се превърнаха в часове. Притежаваше способността да стои в изключителен покой, в абсолютна тишина — това беше единственият начин човек като него, толкова увреден и злокобен, да се справя със света.

Рут най-сетне се изправи. Изми чашата. Звукът от телевизора замлъкна, а лампата във всекидневната угасна. На горния етаж лампата в банята светна. Рут се върна в кухнята. Отиде до прозореца и се загледа в дюните, за момент може би срещна погледа на човека, дошъл да я убие, и някаква първична част от нея усети присъствието му, докато за съзнанието й то остана незабелязано. После тя се скри, а лампата угасна.

Щайгър изчака, докато всичко утихна, докато всичко притъмня. След това се спусна надолу.