Джон Конъли
Песен на сенките (61)

61

Вернер не предложи на Паркър нищо за пиене. Все тая. Детективът имаше чувството, че единственият му бъбрек вероятно е поел достатъчно течности за деня. Седнаха в ъгъла на всекидневната, която играеше ролята и на трапезария, който Вернер беше преустроил в домашен офис — той в стар фотьойл до бюрото, а Паркър на стол, придърпан от малката маса за хранене. На стената зад Вернер беше закачено разпятие — бронзов Исус Христос на фона на тъмно, ъгловато дърво.

— Исках да ви разпитам за баща ви — каза Паркър. — Разбрах, че е претърпял Дамаскиново покръстване.

— Уместна метафора — каза Вернер. — Баща ми е бил сподвижник в антиинтервенционалистки кръгове преди Пърл Харбър. И не е бил единствен. Изключително много хора вярвали, че САЩ не трябва да се забъркват в поредната европейска война.

— Доколкото разбирам, баща ви е бил нещо повече от антиинтервенционалист — той е бил лидер на Бунда^[1].

Вернер сви рамене.

— Искате да ви дам урок по история ли, господин Паркър? Мога да го направя, макар че по принуда той ще бъде кратък. През последния един век тук, в Бореас, е имало германска общност. По време на — а и след — Втората световна война тази общност, подобно на германските общности из цялата страна, се е оказала обект на подозрение и омраза. Забранили германската музика, изгаряли книги на немски език. През 1918 г. един германски миньор на име Робърт Прагер е линчуван от тълпа в Колинсвил, Илинойс. Заради тези преживявания германските американци се изолирали и станали отбранителни — и то не без основание.

После, след войната, тук пристигнала нова вълна от германски имигранти, сред които и баща ми. Това били интелигентни мъже и жени, някои от които се били с комунистите по улиците на Берлин, които не желаели да имат нищо общо с новата Германия. За тях тя била унизена, осакатена и нестабилна.

— Колко от тях са били фашисти? — попита Паркър.

Вернер се усмихна.

— Подозирам, че страшно много!

Паркър също се усмихна, колкото да прояви учтивост.

— И баща ви ли е бил един от тях?

— Не — отвърна Вернер. — Но той беше гневен и озлобен. Когато Хитлер дошъл на власт през 1933 г., баща ми ликувал. Тогава вече бил американски гражданин и станал член-основател на Приятели на Нова Германия, което впоследствие било преобразувано в Германо-американски бунд. Но Бунда така и не си пуснал здрави корени в Мейн — германската общност тук била прекалено малка — и дейностите му започнали да притесняват баща ми все повече и повече. Не се интересуваше от втълпяването на нацистката линия на поведение у младежта или пък от маршируване по улиците в кафяви ризи и високи ботуши. Приветстваше възраждането на Германия, беше гневен заради тукашния бойкот на евреите над германски стоки — че защо да не бъде като пастор на германската общност? — и мечтаеше приемната му родина да остане неутрална, защото не искаше да види как влиза в конфликт със страната, в която е роден. По онова време това не беше някаква неблагоразумна сантименталност.

— Не е ли прожектирал пропагандни филми в църковната ви зала?

— Наистина сте си написали домашното — каза Вернер.

— Едно от предимствата на това да си уважаван член на Историческото общество на Мейн и да имаш приятели в Университета на Южен Мейн. Изпратиха ми по имейл всичко, с което разполагат, за него.

— Надявам се, че не всичко е било лошо. Но да, прожектирал е германски пропагандни филми на симпатизиращи кръгове както в Мейн, така и в Ню Хемпшир, включително Военен поход за Полша, Победа на Запад и Бойно кръщение, или пък Огнено кръщение. Знам всички тези имена, защото намерих оригиналните ленти в мазето преди няколко години. Предадох ги в Държавните архиви. Не можах да измисля какво друго да правя с тях. Само си дадох сметка, че са много редки. В днешно време укорими, но редки.

— А защо ги е прожектирал?

— Отчасти, защото е искал да вярва, че са истинни, така си мисля, но освен това от Бунда донякъде са го и притискали. Движението ставало все по-крайно и започнало да се разпространява из културни организации и немски църкви. Американците от германски произход обаче не били склонни да говорят открито срещу него. Много от тях все още помнели гоненията, на които били подложени след последната война, и вярвали, че е важно да останат единни. Баща ми, като пастор и лидер в общността, се чувствал дълбоко разтревожен и раздвоен. Но до 1938 г., струва ми се, антинацистките настроения — и по подразбиране антибундските настроения — станали така недвусмислени, че повечето германски американци имали чувството, че нямат друг избор, освен да го отрекат. Баща ми бил особено гръмогласен в отхвърлянето на Бунда. Това му създало някои врагове, но той така и не съжалил.

А после, след войната, когато мащабът на нацистките зверства станал очевиден, той пожелал да компенсира. Писал искове до Гражданския комитет за разселените лица, работил по въпроса съвместно с Лютеранската световна федерация и отправял петиции за обществени представители в подкрепа на усилията на Труман да предостави подслон на бежанци. Когато вторият Акт за разселени лица от 1950 г. влязъл в сила, той бил силно ангажиран с намирането на спонсори за германските имигранти, но без оглед на хората, като работил също толкова упорито и за други раси и етноси.

— Той е намерил спонсор за Иша Уинтър, нали?

— Не го знаех — каза Вернер.

— Така ми каза тя.

— Със сигурност пишеше много писма в подкрепа на разселени лица и им помагаше след пристигането им тук. Не ме изненадва, че тя е била един от тези хора, макар че не знаех нищо за миналото й, докато скорошните злощастни събития не хвърлиха светлина върху съдбата й. Но не бих си помислил, че случаят на Иша Уинтър е бил кой знае колко проблематичен за американското правителство. Тя е била единственият оцелял от експериментален концентрационен лагер. Решението да я допуснат в страната надали е било трудно.

— Баща ви допускаше ли грешки?

— В какъв смисъл?

— Предоставял ли е спонсорство или подкрепа на военнопрестъпници?

— Не бих могъл да кажа. И да го е правел, е било неволно. Защо питате?

— Защото двама мъже от Мейн, Енгел и Фърман, в последно време са в новинарските емисии. Няма как да сте ги пропуснали. Фърман беше екстрадиран, а Енгел е в очакване на депортация, и двамата за престъпления, както се твърди, извършени по време на Втората световна война. Министерството на правосъдието смята, че в този щат може би се крият и други. Назначило е по случая следовател на име Мари Демиърс.

— Много добре сте осведомен.

— Както ви казах, проявявам интерес. Възможно ли е Енгел и Фърман да са били сред хората, на които баща ви е помогнал?

— Не мога да отговоря на въпроса ви, господин Паркър. Не знам имената на всеки мъж или жена, на които баща ми е оказал помощ, тъй като са били стотици. Знам само колко упорито работеше, за да се отплати за греховете на други германци. А имам чувството, че се опитвате да опетните завета му, което намирам за осъдително. Мисля, че приключихме тук.

Вернер стана и Паркър последва примера му.

— Това е чувствителна тема — каза Вернер. — Опитайте се го разберете.

— Умират хора, пасторе — отвърна Паркър. — Вие се опитайте да разберете това.

Вернер не влезе в спор. Искаше детективът да се разкара от къщата му. Имаше нужда от пространство, да помисли. Изпрати Паркър до вратата.

— Виждам, че носите кръст — каза той и посочи стария пилигримски кръст, който детективът носеше на врата си. Не искаше детективът да си тръгва ядосан. За да го избегне, се налагаше да направи известни отстъпки.

— Вярвам, че ми носи утеха — каза Паркър.

— Значи сте вярващ?

— Не.

Вернер изглеждаше объркан.

— Защо ще го носите тогава, ако не вярвате?

— Не това беше въпросът ви — отвърна Паркър. — Попитахте дали съм вярващ. Не съм. Вярата е упование, основано на духовно убеждение, а не на доказателства. Може да се каже, че характерът на моите убеждения в последно време се измени. Вярата вече не е абсолютно изискване.

— Ако това е истина, не бих искал да съм на ваше място — каза Вернер. — Аз не искам доказателства, не и за онова, в което вярвам чрез вярата си. Ако имах доказателства, нямаше да имам нужда от вяра, а тъкмо вярата ме крепи. А и от моя опит хората може да твърдят, че имат нужда от доказателство, но последния път, когато Бог им го е дал, те са го приковали за дърво.

Ръкуваха се и Паркър си тръгна. Вернер се върна на бюрото си и изгаси лампата.

Трябваше да премести тялото на Оран Уайлд.

Имаше добра посещаемост на супната вечеря на Вернер и всички останаха за кратката молитвена служба. После, докато се сбогуваше с хората, той забеляза някакво стълпотворение на входа на залата и отиде да разследва.

Там стоеше детективът и раздаваше визитни картички.

— Казвам се Чарли Паркър — чу го да казва Вернер. — Аз съм частен детектив. Аз открих тялото на Рут Уинтър в залива Грийн Херън. Ако се сетите за нещо, което може да помогне на разследването, каквото и да е то, моля да се свържете с мен или с детектив Гордън Уолш в…

Вернер се извърна на другата страна.