Джон Конъли
Песен на сенките (35)

35

Паркър се събуди от шума на стъпките на Сам, когато тя нахлу в стаята му.

— Какво става, миличка? — попита я той.

— Тате, в къщата на Аманда има мъж.

Той седна в леглото. Носеше само шорти и забеляза, че погледът на Сам пробягва по горната част на тялото му, по новите белези, които бяха допълнили старите, самите те сега станали още по-очебийни заради многото килограми, които беше свалил.

— Какво? Откъде знаеш?

Тя беше обмислила как да отговори на този въпрос на идване към спалнята му. Не обичаше да лъже, но понякога се налагаше.

— Не можах да заспя — обясни тя, — затова станах да погледам морето и тогава го видях. Сега е вътре. Тате, трябва да побързаш. Трябва да извикаш полиция.

Вече ставаше от леглото, когато тя му подаде мобилния, но той не се обади на 911, все още не. Номерът на Рут Уинтър беше сред запаметените контакти, затова първо пробва да се обади на нея, стиснал телефона между брадичката и рамото си, докато нахлузваше чифт дънки и обуваше маратонките си. Телефонът иззвъня няколко пъти без отговор.

— Мамка му — каза той.

Сам, която не пропускаше да смъмри баща си, когато той използваше мръсен език, не обели и дума.

Паркър закопча ципа на полареното горнище с качулка и посегна към пистолета, който сега беше залепен за рамката на леглото. Пусна го в джоба на суитчъра, след което сграбчи Сам за раменете.

— Ти стой тук, чуваш ли ме? Заключи вратата след мен и не отваряй на никого, освен ако аз не съм с него. Ясно ли е, Сам?

— Не искам да отиваш — каза тя. — Моля те.

— Ще се обадя на полицията по път, но не знам колко време ще им отнеме да пристигнат. Сега трябва да тръгвам. Хайде, ела с мен.

Сам се затътри след него по стълбите, по коридора и до входната врата. Той я отвори, излезе и изчака тя да затвори след него и да чуе как щраква ключалката. Кимна й още веднъж през стъклото, а после потъна в нощта.