Джон Конъли
Песен на сенките (48)

48

Баулман се прибра вкъщи, след като разходи кучето. Беше подгизнал, а животното, застаряващ ваймаранер на име Лоте, трепереше. Баулман винаги беше отглеждал ваймаранери и до неотдавна на тях приписваше заслугата, че го поддържат относително млад. Те се нуждаеха от много упражнения и трябваше да внимава, когато ги разхожда в гората, в случай че надушат някой елен и ловният им инстинкт се обади, но бяха интелигентни, много лесно се обучаваха и бяха безкрайно верни. Лоте рядко се отделяше от Баулман, но муцунката й вече беше посивяла и той сега не се тревожеше толкова, че може да подгони някой елен — по-скоро щеше да се запрепъва натам, но не и да се затича.

Свали мократа й каишка и се разрови в коша за обувки за хавлията, с която я подсушаваше в подобни случаи, но Лоте вече беше духнала с размахана опашка, като колебливо джафкаше от любопитство.

В кухнята светеше, макар Баулман да беше сигурен, че преди да излезе, е оставил включена само лампата в коридора. Видя, че Лоте маха с опашка, а задницата й се върти радостно. Някой седеше на масата в кухнята, скрит тъкмо зад мястото, докъдето му стигаше погледът — някой, когото Лоте познаваше, но който нямаше скрупули да нахълта в къщата на човек, докато той си разхожда кучето.

Баулман окачи мокрото си палто и шала на закачалката, изсули подгизналите си обувки и зашляпа към кухнята. На един от чамовите столове, с лице към вратата, седеше Човека Пъзел. Баулман го изгледа свирепо за миг, след което отиде до печката, напълни чайник с мляко и го сложи да заври, за да направи горещ шоколад. Влагата се беше просмукала в костите му. По-късно може би щеше да си позволи да изпие един скоч, но засега щеше да се задоволи с горещ шоколад.

— Можеше да се явиш и не чак толкова драматично — каза Баулман.

— Ти си под прицел — отвърна Човека Пъзел. — Предпочетох да бъда предпазлив.

— Баш! Сега ли реши да си предпазлив? Трябваше да бъдеш предпазлив, когато уби Пърлман. Трябваше да бъдеш предпазлив, преди да вземеш да гориш къщи и да избиваш деца.

Човека Пъзел изтъкна иронията точно човек като Баулман да протестира срещу убийството на деца.

— Това не беше необходимо — каза Баулман.

— Аз го счетох за необходимо.

— Защо, защото не успя да накараш Пърлман да изчезне? Най-вече ти, от всички хора, трябва да си наясно с приливите. — Баулман намери буркана с горещ шоколад в дъното на един от кухненските шкафове. Беше го купил от магазина „Търговеца Джо“ в Портланд последния път, когато ходи в града. Беше органичен, а и на добра цена — не че тези неща бяха от особено голямо значение за него, но освен това се беше представил добре на тестовете за вкус, а Баулман беше нещо като познавач на горещия шоколад. Докато Катрин беше жива, предпочитаха да си правят домашен, но за сам човек усилията не си заслужаваха.

— Не трябваше да става така — каза Човека Пъзел. — Мислех си, че е в безсъзнание, но за всеки случай завързах връзките на обувките му. Лежеше на земята, докато се гласях да го пъхна в багажника на колата, но когато вдигнах поглед, той стоеше прав. Прав! Бях извадил едното му око. Кой знае какви щети съм му нанесъл, но въпреки това той стоеше на крака. Приближих се към него, а той просто отстъпи назад и изчезна, изгуби се в океана. Надявах се да извадя късмет с приливите. Но не извадих.

Баулман махна млякото от котлона, преди да е кипнало, наля малко в чашата с какаото и добави малко студено мляко, за да не е толкова горещо. После седна срещу Човека Пъзел. Лоте, наясно на кого е предана, дойде при господаря си. Баулман топна пръст в чашата и позволи на Лоте да си близне.

Човека Пъзел беше аматьор — надарен, но въпреки всичко аматьор. В миналото вършеше добра работа, но и той, като всички тях, вече остаряваше. Да, беше по-млад от Баулман с десетилетия, но какво значение имаше това? Губеше форма, а може би дори и разсъдъка си. Оная работа със семейството при езерото — кой човек с акъла си ще реши, че това е подходящото решение на проблема с изплуването на тялото на Пърлман на брега?

— Няма ли да ми предложиш нещо за пиене? — попита Човека Пъзел.

— Ако искаш горещ шоколад, сам си направи.

— Бих предпочел нещо по-силно.

— Знаеш къде стои.

Човека Пъзел се изправи. Лоте го проследи с поглед. После се върна и си наля чаша бренди. Преди да отпие, разклати чашата. Това нямаше да подобри особено нещата. Алкохолът беше евтин.

— Разкажи ми за тази Демиърс — каза той.

Баулман му разказа подробно за двете си срещи с Демиърс. Не премълча нищо и устоя на изкушението да изтъкне собствената си находчивост.

— Тя е посетила и Иша Уинтър — каза Човека Пъзел.

— Така и предполагах.

— И какво ще предприеме Демиърс сега?

— Не разполага с нищо — каза Баулман. — Съмнителните думи на човек, който се опитва да спаси кожата си, нищо повече. Без доказателства не може да действа.

— И въпреки това все още не са депортирали Енгел.

— Ще го направят. Вече нямат полза от него.

— Освен ако не пробва да им даде още някое име. А над теб още тегне сянка.

— Над мен винаги е тегнела сянка.

— Не като тази.

— Казах ти — тя не разполага с нищо, което да ме обвърже с Краус.

— Но казваш, че е споменала несъответствия в документацията.

— Блъфираше, опитваше се да ме сплаши.

— Сигурен ли си?

— Документацията си беше наред.

— Били са трудни времена. Възможно е да са допуснати грешки. Да е пропусната някоя подробност.

— Не, чуй ме внимателно — каза Баулман. — Няма проблем с документите или поне такъв, който да предизвика чак такава патърдия. И нека ти напомня, че всички ние получихме документите си от един и същи източник. Ако има проблем с един, значи може да има проблем и с останалите, така че защо само мен занимаваш с тия Scheiße^[1]? Не аз бях причината Пърлман да се озове във водата! Не аз бях причината да решиш да избиеш онова семейство!

— Не, но ти си този, при когото е дошла Демиърс. Ти си този, когото проучват.

— Ох! — Баулман махна пренебрежително с ръка. — Свърши се. Вече се е върнала във Вашингтон с подвита опашка.

Човека Пъзел се вгледа в дъното на чашата с евтиното питие, като гадател на път да се провали.

— Кого другиго би могъл да назове Енгел?

— Какво?

— Кого другиго би могъл да назове?

Баулман отпи от горещия си шоколад. Искаше всичко това вече да приключи, но много внимаваше да не отхвърля въпроса на Човека Пъзел с лека ръка.

— Единствено Хумел е пряко свързан с Любско, но той беше близък с Рийз. Рийз не е бил в Любско, но двамата с Хумел бяха приятели и не мога да кажа дали Хумел не е споделил с него нещо, а той на свой ред — с Енгел. Ако Енгел се опита да продаде още някого, то това ще е Хумел, а след него Рийз.

— Сигурен ли си, че Енгел може да издаде само тях двамата?

— Не би посмял да назове единствения останал.

— Убеден ли си в това?

Баулман изведнъж се почувства изтощен. Усещаше как миналото напира да излезе наяве, като вода зад пропукващ се бент.

— Не — каза той, — няма как да съм убеден, но дори Енгел си има мярка. Както и да е, ще им даде Хумел, преди когото и да било друг, а кой знае това колко ще забави съдебното преследване? Не можеш ли обаче да се свържеш с него и да го притиснеш да си трае?

— Направихме го, чрез адвоката му. Енгел е гневен, че няма да го подкрепим финансово и във Върховния съд.

— Каза ли му, че ние не серем злато?

— Изглежда вярва, че някъде имаме скътани средства.

— Всички се радвахме на охолен и сигурен живот в продължение на десетилетия. Как смята, че е платено всичко?

— Предложих да вкарам десет хиляди евро в банкова сметка в Германия на негово име. Адвокатът казва, че не е достатъчно. Дори сто хиляди няма да стигнат, за да остане доволен Енгел. Иска да остане в Щатите.

— Де да приличаше повече на Фърман и да притежаваше куража да понесе наказанието си, без да се оплаква и без да предава другарите си.

— Фърман беше офицер.

Баулман подозираше, че Човека Пъзел ще припознае тъкмо тази гледна точка. Той беше сноб, от най-гадните. Обаче имаше право за Фърман, който беше свръзката им извън лагера. За разлика от Енгел, той си замълча.

— А Енгел — добави Човека Пъзел, — е главорез.

— Всички бяхме главорези — каза Баулман.

— Дори ти?

— Дори аз. Не храня никакви илюзии. Бях там.

Човека Пъзел не му възрази, но Баулман видя, че се наежва. Онзи не обичаше такива приказки.

— Говори с Хумел и Рийз — каза той. — Виж какво можеш да изкопчиш.

— Аз ли? — учуди се Баулман.

— Че кой друг?

— Но те може би ме наблюдават.

— Нали ми каза, че не разполагат с нищо срещу теб.

— Знам, но…

Прехапа си езика. Не искаше сам да се прокълне.

— Кое ще е по-подозрително? — попита Човека Пъзел. — Да продължиш да се срещаш със старите си приятели или внезапно да престанеш да ги виждаш от страх да не привлечеш вниманието към тях?

— Не съм говорил с Хумел от години. Той живее в старчески дом. Чух, че е сенилен.

— Тогава ти предлагам да възродиш познанството ви, преди да е станало прекалено късно. Ами Рийз?

— Никога не сме били близки, но го познавам бегло.

— Тогава разбери дали от Министерството на правосъдието са се свързвали с тях и ги предупреди колко е важно да запазят благопристойност.

Човека Пъзел изпи на екс остатъка от брендито и остави чашата на масата.

— Ако чуеш още нещо от Демиърс, задължително ме уведоми. И ми кажи как е минало с Хумел и Рийз. Не забравяй, че ти не си единственият, който трябва да бъде защитен. — Той потупа Баулман по рамото. — Не си дори най-важният.