Джон Конъли
Песен на сенките (2)

2

Соумс имаше още две последващи срещи преди пристигането на Паркър в Бореас. Първата беше с детектив от Щатската полиция на Мейн на име Гордън Уолш, който се появи в офиса му, помъкнал със себе си Кори Блум, началника на полицията в Бореас. Блум беше привлекателна жена в края на трийсетте и ако не беше щастливо омъжена, Соумс би се позамислил дали да не я свали. Разбира се, незначителният въпрос около приятелството на Блум с неговата бивша жена също трябваше да се вземе предвид, което означаваше, че Кори Блум по-скоро би излязла на среща с парче дъвка, което е остъргала от подметката на обувката си, отколкото с Боби Соумс, но човек имаше право да си помечтае. Досега никой не бе открил начин да слага ред във фантазиите.

Не може да се каже, че Уолш успя да уталожи страховете на Соумс. Подобно на Ейми Прайс преди него, и той даде да се разбере, че Паркър все още е уязвим и стресиран, а след това поясни колко е важно на присъствието на детектива в Бореас да се даде възможно най-малко гласност. Но Блум увери Уолш, че едно от предимствата на Бореас — поне докато не започнеше същинският туристически сезон, което нямаше да се случи поне още месец, месец и половина — беше фактическата невъзможност някой да успее да остане в града за повече от пет минути, без да бъде забелязан. Ако странник прояви необичайно любопитство към когото и да било от жителите му, все някой щеше да подразбере. Стига да поискаше, Боби Соумс можеше да потвърди прозорливостта на жителите на града от собствен опит, предвид това, че бракът му бе приключил тъкмо защото Ив Мурър от цветарския магазин го беше забелязала да излиза от мотел на улица „Първа“ в компанията на двайсет години по-млада от него жена, палаво миньонче, което можеше да мине за дъщеря му, стига да имаше такава. Но на Уолш не му трябваше да узнава тази история, а Кори Блум вече я знаеше.

Блум даде следното предложение — макар че изглеждаше нелогично да го сторят, най-добре беше шепа от най-бележитите и разумни жители на града да бъдат тихомълком уведомени за предстоящия престой на детектива. Изброи по име неколцина собственици на барове, градския лютерански пастор Аксел Вернер, Крис Бек, който държеше единствената бензиностанция в Бореас, както и още няколко души. Уолш не възрази, като го остави в нейните ръце. Обсъдиха още някоя и друга по-маловажна подробност, но като цяло посещението на Уолш в Бореас се свеждаше до онзи тип предупредителни знаци, пръснати из жп гарите и летищата: ако видите нещо, кажете нещо.

— Това, което не разбирам — каза накрая Соумс, — е защо е избрал това място.

Този въпрос го тормозеше още откакто Ейми Прайс подписа договора за наем от името на детектива.

— Знаете ли я клиниката „Брук Хаус“? — попита Уолш.

Знаеше я. Беше шикозен частен медицински център на около шестнайсет километра източно от града и приличаше по-скоро на курорт, отколкото на болнично заведение. Няколко холивудски актьори и поне един бивш президент бяха лекувани там, въпреки че пребиваването им в „Брук Хаус“ никога не стигна до вестниците.

— Ами, той прекара известно време там като част от рехабилитацията си и те ще се грижат за физиотерапията му.

— Явно разполага с пари, само дето няма да му останат много, когато онези спрат да го доят — каза Соумс. Не беше убеден, че той самият може да си позволи дори да му измерят температурата в „Брук Хаус“.

— Доколкото разбирам, са предложили изгодна тарифа — каза Уолш.

— „Брук Хаус“ ли? Чух, че те таксуват само задето им дишаш въздуха.

— Вас може би. Не и него. Имате ли нещо против да хвърлим едно око на къщата?

Соумс нямаше абсолютно нищо против. Блум ги откара дотам с експлоръра си, а Соумс инстинктивно възприе маниера на брокер на недвижими имоти, като започна да им изтъква интересните особености от пейзажа и близостта до магазините и баровете, докато Уолш не го уведоми, че е тук само за час и всъщност не планира да се мести, което накара Соумс да млъкне и да се цупи чак докато стигнат до залива Грийн Херън. Преди да влезе, Уолш направи бавна обиколка около къщата. След това обстойно огледа вътрешността, като отваряше и затваряше врати и прозорци, пробваше ключалки и резета.

— Ами другата къща? — попита той Соумс, докато тримата стояха на верандата и гледаха как вълните се разбиват, а пясъците се извиват в спирали.

— Празна е — отговори той. — От доста време е така, също като тази.

— Ако някой направи запитване за нея, уведомете началничката, става ли?

— Разбира се.

Подпрял ръце на хълбоците си, Уолш обходи с поглед дюните и океана, все едно току-що е завладял залива и обмисля къде да забие знамето.

Соумс се прокашля. Винаги кашляше, когато беше притеснен или несигурен в нещо. Това беше единственият му недостатък като брокер на недвижими имоти, като издайнически жест на комарджия.

— Кхъ-кхъм, адвокатката, госпожица Прайс, спомена, че може да се отбият някакви консултанти по сигурността от Ню Йорк.

Мустакът на Уолш се вирна на една страна в нещо като усмивка.

— „Консултанти по сигурността“, ясно. Така ли им вика?

— Мисля, че това бяха думите й.

— Ами добре, ще ги познаете, щом ги видите.

Соумс си представяше облечени в черно, отрупани с боеприпаси тайни агенти, които се спускат от хеликоптери с двойно въже. Въпреки че не беше топъл ден, той извади носна кърпа от джоба на сакото си и попи чело. Все едно се подготвяше за президентска визита.

— Струва ми се, че засега не можем да направим нищо повече — каза Уолш.

Той тръгна обратно към колата на Блум, където началникът на полицията вече чакаше. Соумс забърза след него, стараейки се да не изостава. В сравнение с Уолш крачките на Пол Бъниън^[1] щяха да изглеждат направо деликатни.

— Имате ли някаква представа кога се очаква да пристигне? — попита Соумс.

— След седмица, струва ми се.

— Това достатъчно ли ще е на, хм, „консултантите по сигурността“ да си свършат работата?

— Ако не им стигне времето, значи той няма да пристигне, докато не приключат. Но очаквам да е достатъчно. Те са професионалисти. — Мустакът на Уолш отново се вирна. — Тревожат ли ви?

— Малко — призна Соумс.

— Добре. Така и трябва.

Соумс се опита да се съсредоточи върху комисионата си.

Обратно в офиса, след като Уолш и Блум си бяха тръгнали, той си наля питие. Устоя на порива да си сипе и второ, защото това щеше да го подхлъзне по опасен път, но беше почти сигурен, че преди престоят на детектива в града да изтече, ще си е набавил нова бутилка за чекмеджето на бюрото.

Може би дори повече от една.

Соумс изпита едва ли не облекчение, когато консултантите най-сетне се появиха, въпреки че имаше обезпокоителни сънища, в които му се явяваха като версии на баща му и недоволстваха за това колко алкохол консумира. Започваше да се чувства като Ебенизър Скрудж в очакване да го навести третият призрак, от чиято поява се бои най-силно, когато едно сбито и стегнато обаждане от Ейми Прайс го уведоми, че консултантите ще се срещнат с него в къщата рано сутринта в петък.

Мъжете вече чакаха, когато Соумс пристигна — единият беше висок и чернокож, а другият нисък и по-светъл, при все че Соумс си помисли, че може да е латинос или полулатинос, или полу какъв ли не, повечето от възможностите все съмнителни. Соумс беше достатъчно благоразумен, че да не пита. Със сигурност знаеше единствено, че и двамата го карат да се чувства неспокоен, най-вече чернокожият. Представи се като Луис, но не му подаде ръка. Носеше добре скроен тъмен костюм. Главата му беше обръсната, а лицето му красеше загатната прошарена козя брадичка, както лунната светлина се отразява в езеро в полунощ. Другият мъж, който се ръкува с него, заяви, че се казва Анхел, което беше още една причина Соумс да предположи, че сигурно е латинос. Или полулатинос.

Или нещо друго.

Не можеше да си обясни точно защо тези мъже го изнервяха. Може би се дължеше просто на насъбралата се тревога, породена от забележките по техен адрес по-рано. И все пак може би се дължеше на факта, че когато започна да им показва къщата, остана с несъмненото впечатление, че те вече бяха подробно запознати с нейния план. Окей, възможно беше да са погледнали описанието и размерите й в уебсайта му, но то не даваше подробности за това кои врати заяждат или кои дъски на пода скърцат, а мъжете изтъкнаха тези недостатъци пред Соумс, преди да стигнат въпросните врати или дъски.

Интересуваха се и от таблото за старата алармена система.

— От кога е в неизправност? — попита Анхел.

— Не мога да ви кажа със сигурност. Къщата е необитаема от две години, така че поне толкова. Защо?

— Просто от любопитство. Така или иначе, ще я подменим. Има следи от плесен по рамките на вратите, отпред и отзад. Ще трябва да се махнат. Прозорците засега изглеждат добре. Естествено, ще сменим ключалките.

— Еми, разбира се. Стига да оставите една връзка ключове при мен.

— Съжалявам, но няма да го направим.

— Моля?

— Само един човек ще притежава ключове за тази къща и това ще е наемателят.

— Не мога да дам съгласието си за това. Ами ако се случи нещо?

— Какво например?

— Пожар.

— Имате ли застраховка?

— Да.

— Значи сте обезпечен.

— Ами при наводнение или… знам ли… някакъв инцидент?

Мъжът на име Луис бавно извърна глава към Соумс. Вторачи се в брокера на недвижими имоти по начин, който го накара да се почувства като кърлеж на върха на пинцети, в очакване да бъде смачкан.

— Току-що споменахте пожари, наводнения или инциденти — започна той. — Що за смъртоносен капан се опитвате да отдавате под наем тук?

— Не това имах предвид — отговори Соумс.

— Дано да е така.

— Трябва да разберете, че налице са необичайни по отношение на сигурността обстоятелства — намеси се Анхел. — Затова сме тук.

— Наистина ми трябва връзка ключове — каза Соумс с непоколебимост, която изненада и самия него.

— Добре тогава.

— Наистина ли?

— Да, ще ви дам връзка ключове.

— Хубаво.

— Какви точно ключове предпочитате?

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че може да получите каквито ключове пожелаете, само не и ключовете за тази къща.

Соумс усети как в него се надига гняв. Не беше свикнал на такова отношение. Не го интересуваше кой идва да живее в къщата.

— Вижте какво… — започна той, когато една тежка ръка се отпусна на лявото му рамо. Вдигна поглед към лицето на Луис.

— Можем да потърсим друга къща под наем… — каза той.

— Започвам да си мисля, че това не е лоша идея.

— … само че това би създало неудобства за всички замесени — продължи Луис, все едно Соумс не се беше обадил.

— Което няма да е добре.

После му се усмихна. На Соумс му се прииска да не го беше правил. Беше от оня род усмивки.

— Колко ви плаща адвокатката за това място? — попита Анхел.

Соумс им съобщи сумата.

— Колко й бяхте поискали?

Соумс посочи друга сума, която беше с около трийсет процента по-висока.

— Не си поплювате в преговорите — каза Анхел. — Цяло чудо е, че не й плащате вие.

Соумс призна, че в определен момент от разговора му с Прайс в действителност е допуснал, че това е напълно реална възможност.

— Нека се обадя на едно място — каза Анхел.

Той отиде в празната всекидневна и извади мобилния си телефон. Соумс го чу да говори приглушено. Щом се върна, назова сума по-близка до първоначалния наем, заедно с допълнителна сума от сто долара на месец за самия Соумс за, както ги определи, „разходи по обгрижването“.

— Обгрижване ли?

— Обгрижване — потвърди Анхел.

— Какво ще рече това?

— Означава, че ние искаме вие да се грижите за себе си, а в замяна ние ще се погрижим за къщата ви.

— Може би все пак не са ми нужди ключове — каза Соумс.

— Те биха били просто поредното нещо, за което да се тревожите — каза Анхел. — Като се върнете в офиса си, там ще ви чака преработеният договор за наем.

После се зае внимателно, но решително да изпровожда Соумс вън от къщата.

— Направата на необходимите корекции ще отнеме няколко дни. Ще бъдат извършени дискретно. Нямате нищо против засега да задържим тези ключове, нали?

Размаха връзката, която Соумс беше донесъл.

Соумс се потупа по сакото. Беше почти сигурен, че, след като отвори вратата, сложи ключовете във вътрешния си джоб, но допусна, че може и да греши.

— Имате номера ми — каза той, — в случай че срещнете някакви затруднения.

— Няма да има такива, но ви благодарим.

— Добре. Ами, да ви оставям тогава.

— Ще ви бъдем признателни.

Соумс се качи в колата си. Двамата мъже бяха дошли с нов черен лексус „LS 600h L“, машина, която според него струваше около 120 хиляди долара парчето. Очевидно професията на консултант по сигурността се заплащаше добре. Щеше му се само да разбира какво точно представлява тя.

Както беше обещал Анхел, в офиса му го очакваше преработеният договор за наем. Чак когато изпращаше по електронната поща подписаното от него копие до Ейми Прайс обаче забеляза, че споразумението е изпратено в 8:15 часа сутринта, когато той все още пътуваше за срещата си с мъжете на име Анхел и Луис.

Боби Соумс току-що бе изигран.

Четири дни по-късно Чарли Паркър пристигна в Бореас.