Джон Конъли
Песен на сенките (62)

62

Демиърс стоеше до болничното легло на Енгел. Както и очакваше, мировият съдия беше отменил решението си и беше издал право на гаранция.

Ниман бе подал апелационна жалба срещу депортирането на Енгел въз основа на влошеното му здраве. Сега депортацията щеше допълнително да се забави, ако не и друго.

Съпругата и дъщерите на Енгел все още бяха на път от Манхатън за Мейн, но щяха да пристигнат всеки момент. Демиърс не разполагаше с много време.

Лявото око на Енгел беше полузатворено, а устата му зееше отворена. Лицето му приличаше на скално образувание, което се е свлякло на една страна. Дясното му око се извърна към нея.

— Как се чувствате, господин Енгел? — попита го тя.

Отговорът му беше завален, но не беше трудно да различи думите: „Все едно ти пука, мамка му.“

— Разговарях с Иша Уинтър — продължи тя. — Тя отрича, че Баулман и Краус са един и същ човек. Вие ме излъгахте.

Енгел започна да гъргори, а звукът премина в смях. Тялото му се затресе от усилието.

— Не ми пука — каза той. — Прибирам се вкъщи. В Аугуста. Вие губите.

Вони, помисли си тя. Смърдеше на повръщано, поквара и стари грехове. Беше участвал в безчет убийства и в крайна сметка щеше да измами закона.

Тя се надвеси по-близо над него. Възнамеряваше да го разпита за Хумел, но знаеше, че вече не може да измъкне нищо от него.

— Говорих с лекарите — прошепна тя. — Ти умираш. Може да очакваш последващ удар в следващите шест до дванайсет часа. Никога няма да видиш дома си отново, копеле. Ти губиш.

Яростният му вой я преследва по целия коридор, докато вратите на асансьора не се затвориха зад нея и не го заглушиха.