Джон Конъли
Песен на сенките (1)

1

Зимата отмина, пролетта отлиташе, а лятото чакаше на прага.

Град Бореас бавно се преобразяваше — заключените за зимата къщи под наем се отваряха и почистваха, сладоледеният салон се запасяваше със стока, а магазините и ресторантите бързаха да се подготвят за нашествието от туристи. Едва шест месеца по-рано собствениците им пресмятаха постъпленията, за да изчислят докъде да си прострат чергата, че да оцелеят, тъй като всяка поредна година сякаш ги оставяше с малко по-малко в джоба и пораждаше все същия дебат в края на сезона — продължаваме или продаваме? А сега тези, които бяха устояли, отново се гмурваха в суматохата, но дори плахият оптимизъм от предишните години оставаше недоловим, а някои хора даже нашепваха, че е изчезнал завинаги. Икономиката може и да се подобряваше, но Бореас тънеше в траен упадък — бавна, изстрадана тленност, време на разпад и полуживот. Градът умираше, представляваше разпадаща се екосистема, но въпреки това толкова много хора оставаха — защото къде ли другаде можеха да отидат?

„Платновезеца“ на „Бърджис роуд“ си остана затворен; за пръв път от повече от седемдесет години знатната стара дама сред хотелите на Бореас нямаше да отвори врати, за да посрещне летните гости. Решението да пуснат на пазара „Платновезеца“ бе взето едва миналата седмица. Собствениците — третото поколение от семейство Табор, което управляваше хотела, — се бяха завърнали от своето зимно убежище в Каролина, за да подготвят „Платновезеца“ за посетители, а някои от сезонните им служители вече се бяха нанесли в жилищните помещения в задната част на имота. Моравата беше окосена, покривалата за прах — свалени от мебелите, а после, просто ей така, семейство Табор се вгледа в бизнеса си и реши, че повече не може да впряга сили, и обяви, че в крайна сметка няма да отвори. Франк Табор, добросъвестен католик, сподели, че вземането на това решение се доближавало до това да отидеш да се изповядаш и да свалиш бремето на греховете от плещите си. Сега можел да си иде в мир, без повече да се тормози.

Решението да затворят „Платновезеца“ звучеше като поредния погребален камбанен звън за града, още един недвусмислен символ на неговото претопяване. Туристите ставаха все по-малко и по-малко с годините — а и все по-стари и по-стари, защото тук нямаше какво толкова да забавлява младите — и все повече летни къщи се пускаха за продажба, като в началото цените им бяха оптимистично надути, преди времето и нуждата бавно да ги понижат до по-реалистични равнища. Дори тогава Боби Соумс, местният брокер на недвижими имоти, можеше, без да се замисли, да назове пет къщи, които стояха на пазара от две години, че и повече. Собствениците им до голяма степен се бяха отказали от тях и те не се използваха нито като летни прибежища, нито като постоянни жилища. Поддържаха ги живи едва-едва процеждащата се топлина през зимата и хвърчащите насам-натам буболечки през лятото.

Градът беше основан от семейство гърци още в началото на деветнайсети век, макар до началото на двайсетия те отдавна да бяха изчезнали. Нещо повече, никой не беше съвсем сигурен как изобщо се бяха озовали те в тази част на Мейн. Единствената останала следа за произхода на града се криеше в името му: Бореас^[1] северен аванпост, наречен на гръцкия бог на зимата и северния вятър. Беше ли чудно тогава, мислеше си понякога Соумс, че неговото оцеляване като ваканционна дестинация винаги е било колебливо? Трябваше просто да го кръстят Арктически Юг и да се свърши.

В тази прекрасна априлска утрин Соумс караше бавно из Бореас. В Бореас всички караха бавно. Пътните му артерии бяха тесни; дори улица „Бей“, главната, беше отвратителна за провиране, ако на двата бордюра имаше паркирани коли, и всеки, останал в града по-дълго от един дъждовен следобед, се научаваше да прибира страничните си огледала, ако искаше да ги намери непокътнати, когато се върне. А местната полиция нямаше нищо по-любимо от това да изпълнява квотата за актове, като отбива мотористи, превишили дори незначително допустимата скорост.

Може би имаше нещо общо и с по-късното германско наследство в региона, което насърчаваше определено чувство за ред и придържане към предписанията на закона. Германските лютеранци за първи път дошли в Мейн в средата на осемнайсети век и се установили в днешния Уолдобъроу, познат тогава като Броуд Бей. Обещали им къщи, църква и провизии, нищо от което не се материализирало, като вместо това се оказали изоставени насред пуст враждебен пейзаж. Прибегнали до построяването на временни подслони и до лов на местен дивеч, а най-слабите сред тях не преживели тази първа зима. По-късно се били с французите и индианците, а по време на Войната за независимост различните общности се разделили на такива, които се съюзили с американците в името на свободата, и на такива, които не били склонни да нарушат своята клетва за вярност към английската корона.

По онова време германците вече твърдо се били установили в Мейн. Някъде към края на деветнадесети век неколцина от тях се отправили към Бореас, узурпирали гърците и останали там и до ден-днешен. Градският избирателен списък се гордееше с Акерманови, Баумгартнерови, Хюберови, Кустерови, Фогелови и Векслерови. По-надолу по брега, в град Пирна — наречен на едноименния град в Саксония, от който дошли носталгично настроените му основатели — имаше повече германци, че дори и малък брой германски евреи: тук-таме по някой Арнщайн, Бингенс, Левен, Росман и Вахсман. Соумс, който беше англичанин от страна на прадядо си и уелсец от страна на прабаба си (макар че по някаква причина никой в семейството му не обичаше да говори за уелската страна), до един ги виждаше в една и съща светлина — всеки беше потенциален клиент, — при все че помнеше непоколебимото мнение на дядо си за германците, следствие на преживяванията на прадядо му през Първата, както и неговите собствени през Втората световна война. Ако в продължение на години те обстрелват мъже от определена националност, това предразполага към по-негативно отношение към тях.

Соумс остави улица „Бей“ зад гърба си и сви по „Бърджис роуд“. Поспря се пред „Платновезеца“. Вратите му бяха затворени, не се забелязваха следи от живот. Вече беше направил оферта на семейство Табор като посредник при продажбата на имота, а Франк беше обещал да му се обади по-късно същия ден. „Платновезеца“ щеше да му липсва. Славеше се като доста сносен бар и на него му беше приятно да си дърдори с Дона Бъртън, която работеше зад бара всеки вторник, сряда и през уикендите. Тя беше от онзи тип склонни към флиртуване разведени жени, които караха клиентите или поне онези от мъжки пол да се връщат, жените не бяха така податливи на очарованието й. Освен това обичайно не бяха склонни да позволяват на съпрузите или гаджетата си да прекарват много време в нейно присъствие без придружител.

Соумс не знаеше какво ще прави Дона сега, след като „Платновезеца“ затваря врати. Тя живееше на юг в Пирна, където работеше като секретарка, а летните непълни работни дни в „Платновезеца“ й осигуряваха разликата между една уютна зима и такава, в която термостатът поддържа температура с няколко градуса по-ниска от идеалната. Може би Фред Амсел от „Блекбърд Бар&Грил“ щеше да й даде няколко часа, стига жена му Ерика да позволи. Дона щеше да привлече сегашните си клиенти и Фред щеше да започне да се конкурира с „Брикхаус“. Дали пък Соумс да не да си побъбри с Фред за това, а после той да повдигне въпроса пред Ерика? Госпожа Амсел може и да изглеждаше като човек, на когото често му тръшват вратата под носа, а и беше със съответния темперамент, но не беше глупава, станеше ли дума за пари.

Кой знае, помисли си Соумс, когато Дона чуе за усилията, които е положил за нея, може даже да склони да го възнагради с малко плътски наслади. Той бе вложил страшно много размисъл в това точно колко плътски сладострастна би била една нощ с Дона Бъртън. Тези фантазии го крепяха през годините, в които бракът му замираше. Тъй като сега отново беше ерген, вече две лета я преследваше с упоритост, която би засрамила гръцката войска при Троя. Все още не беше успял да пробие защитата й, но Фред Амсел можеше да се окаже тъкмо човекът, който ще му помогне да прехвърли оградата. Ако и това не проработеше, на Соумс щеше да му се наложи да измисли начин да се скрие в дървен кон и да плати на някого да го остави пред вратата й.

Соумс продължи с колата нататък, докато къщите не започнаха да оредяват, а пейзажът не започна да слива границите на Бореас с тези на мъничкия съседен град Гратън на север. Двата града си поделяха ресурси, включително полицейски сили, главно защото Гратън правеше Бореас да изглежда като Вегас, така че линиите на пътната карта служеха единствено за информационни цели. Полицейското управление на Бореас беше сключило договори и с Пирна на юг, и с Хамбъл и Тунис на запад, последните две от които бяха общини, състоящи се от шепа нищо и никакви разпръснати къщи и порутени обори. Почти всички от съседните райони идваха в Бореас или Пирна, за да работят, а петте града заедно сформираха общ съвет, в който Соумс членуваше. Срещите се провеждаха всяка първа и трета сряда от месеца и нерядко се превръщаха в нервни пиеси на каприза: данъкът сгради в Бореас беше по-висок от този в другите населени места и онези в града, които негодуваха, че парите им ще обслужват канализацията на Хамбъл или пътната поддръжка в Тунис, мрачно нашепваха за социализъм.

Соумс зави надясно, като се отдели от „Бърджис роуд“ и излезе на „Толандс лейн“, която се виеше надолу до залива Грийн Херън, най-уединения тесен пролив на полуострова. Беше дълъг и закътан между високи дюни, а нещо, свързано с ориентацията му, го правеше особено податлив на ветрове откъм океана, така че дори при сравнително лек бриз в къщите по брега човек се чувстваше така, сякаш бе на носа на кораб по време на буря. В околностите му винаги беше с един-два градуса по-хладно, отколкото където и да било другаде край Бореас, сякаш зимата беше избрала това място да остави спомен за евентуалното си завръщане. Туристите, общо взето, не си правеха труда да ходят там, освен може би някой случаен любител на птици, а и те най-често оставаха разочаровани от липсата на чапли, било то зеленогърби или други.

В самия залив имаше само две къщи, и двете бивши летни вили, едната купена на бърза ръка, покупката впоследствие лека-полека ожалена, а другата — семейно наследство, останало необикнато и неизползвано още след изчитането на завещанието. В действителност Соумс се беше отчаял, че никога няма да ги продаде или дори даде под наем, затова се изненада, а и изпита облекчение, когато и двете привлякоха наематели в рамките само на няколко седмици, нищо че радостта от това най-сетне да осигури някакъв доход на клиентите си — и месечен процент за себе си — беше леко помрачена от самоличността на единия от наемателите.

Соумс, разбира се, беше чел за частния детектив на име Чарли Паркър още преди стрелбата и последващото му възстановяване, което в крайна сметка го беше довело в Бореас. Соумс имаше приятели и бивши клиенти както в полицейското управление на Бангор, така и в Щатското управление на Мейн, които го бяха посветили в подробностите от живота на въпросния човек на по питие в бара — подробности, които така и не бяха стигнали до нито един вестник. Дори сам да не представляваше голяма беля, Паркър се движеше опасно близо до проблемите.

Първоначално обаче за наема на къщата към него се обърна адвокат на име Ейми Прайс от Саут Фрипорт, която заяви на Соумс, че има клиент, нуждаещ се от уединение и тишина, за да се възстанови от скорошна травма. Тя дойде до Бореас да огледа имота, реши, че отговаря на нуждите на клиента й, и подписа договор за наем — всичко това в рамките на една-единствена сутрин. Въпреки това в сравнение с преговорите за наема срещите на градския съвет изглеждаха дремливи, а Соумс се беше измъкнал от цялата работа натъртен, очукан и чак след като се бе уверил, че Прайс не му е задигнала и часовника. Едва след като подписа споразумението, Прайс спомена името на клиента си — Чарли Паркър.

— Частният детектив? — попита Соумс, докато гледаше как мастилото попива върху договора за наем. — Онзи, когото простреляха?

— Да. Това проблем ли е?

Соумс се замисли над въпроса. Щеше да е проблем единствено ако хората, които се бяха опитали да убият Паркър, се върнеха за повторен опит. И без това му беше достатъчно трудно да даде къщата под наем. Най-добре щеше да е собствениците да я изгорят до основи, ако се превърне в сцена на масово клане. Това сигурно щеше да му коства и мястото в съвета. Нямаше да е особено популярен, ако разпасаните му стандарти станеха причина Бореас да се сдобие с известност, по-различна от сладоледения салон на Форест или етуфето^[2] със скариди в Каджунската кухня на Кроули. („Най-добрата каджунска храна в Северен Мейн“, което само по себе си не беше разпалваща сърцето реклама, ако ще и Кроули наистина да сервираше адски добра храна, въпреки че тази сладурска правописна грешка в „кухня“ караше Соумс неволно да трепва всеки път, щом я видеше.) Реши, че най-добрата политика е да бъде откровен.

— Вижте, мъж като него има врагове, а в Бореас никой никога не е бил застрелван. Ама никога.

— Може да го сложите на табелата — каза Прайс. — Сещате се: „Бореас: 75 хил. дни без престрелка“, както правят по строителните обекти за инциденти на работното място.

Соумс се опита да установи дали се шегува и заключи, че най-вероятно е така. Макар и само за миг обаче това му се стори като добра идея.

— Като оставим настрана безполезните предложения за означения — заяви той, — неговата репутация може да се окаже предмет на безпокойство.

— Няма опасност да се повтори инцидентът, довел до нараняванията му.

— Изглеждате съвсем убедена в това.

— Така е.

Тя се взря в него, сякаш го подканваше да й зададе въпроса, който играеше по устните и езика му. Соумс преглътна. Внезапно в офиса му се стори прекалено горещо. Замисли се за прихода от наема.

— Предвид необичайните обстоятелства, вероятно бихме могли…

— Не.

— … да прегледаме отново…

— Не мисля.

— … сумата да бъде…

— Хабите си думите на вятъра.

— Ясно.

— Тази къща не е имала наемател от почти две години.

— Имали сме оферти.

— Не, не сте.

— Не го знаете.

— Напротив, знам го.

— Добре.

— Имате ли други въпроси?

— Той ще бъде ли въоръжен?

— Не знам. Щом желаете, можете да го попитате, като го видите.

Соумс се замисли какво знае за детектива.

— Предполагам, че ще бъде въоръжен — каза колкото на Прайс, толкова и на себе си. — Ако не е, вероятно трябва да бъде.

— Така ви искам — каза Прайс. — И колкото по-малко хора знаят за това засега, толкова по-добре. Той сам ще прецени как да се справи с хората, когато пристигне. Някои може би ще разпознаят името или лицето му, а други не.

— Тук в Бореас не си врем носа в чужди работи — каза Соумс. — Що се отнася до мен, наемател на къщата сте вие, а ако ме попитат кой ще живее в нея, просто ще кажа, че нямам представа.

Прайс се изправи и протегна ръка. Соумс я пое.

— Беше ми приятно — каза тя.

— Ъх, и на мен, подобно. Така ми се струва.

Изпрати я до колата.

— Едно последно нещо — каза тя, а Соумс леко посърна. Мразеше „едни последни неща“.

— Едни мъже от Ню Йорк ще дойдат да огледат къщата. Те са, ами, един вид консултанти по сигурността. Може да поискат да се направят някои незначителни промени само за да се уверят, че къщата е напълно функционална. Няма да нанесат щети. Всъщност си мисля, че каквито и промени да направят, те само ще повишат цената й.

Обещанието за повишена цена накара Соумс да се почувства по-добре относно всичко това.

— Не смятам, че това ще е проблем.

— Добре. Те не обичат проблеми.

От нещо в тона й му се прииска да се пресегне за силно питие, точно каквото и направи веднага щом тя си замина. Секретарката му го видя да отпива от чашата.

— Празнуваш ли?

— Знаеш ли, изобщо не съм сигурен.