Джули Кагава
Нокът (61)

61
Ембър

Лежах по корем зад една пясъчна дюна и гледах как войниците вървят към голям кафяв камион, паркиран зад канара. Сърцето ми блъскаше в гърдите, отекваше силно в ушите ми и ми се искаше да го накарам да замлъкне. Пак бях човек, с черния прилепнал костюм, и знаех, че от това разстояние не могат да ме забележат сред скалите и пясъчните хълмове, но въпреки това видът им още ме изпълваше с ужас. Те бяха мои врагове, вече го разбирах. Преди тази нощ войната ми се струваше далечна, нереална и недействителна.

Бях наивна; вече нямаше да съм толкова глупава. „Орденът на свети Георги“ нямаше да покаже милост. Щяха да ни избият до крак. Отсега нататък можеха да очакват същото и от мен.

Освен един.

Видях го почти веднага, вървеше между двама въоръжени войници. Следваше ги по пътеката със сведена глава. Сърцето ме заболя от копнеж, тъга и вина. Защото бях поискала да бъда човек заради него, макар и за малко. Защото споделените моменти бяха съвършени, макар и лъжа. И защото помнех изражението му, когато ни спаси от Лилит и осъзна, че е предал всичко, което познаваше. Както и аз направих с „Нокът“. И тогава последните му думи, точно преди да отлетя с Кобалт и останалите, внезапно добиха смисъл.

Забрави за мен, аз вече съм мъртъв. Тръгвай.

Те щяха да го убият. „Орденът на свети Георги“ щеше да го убие, защото ни помогна. И той го знаеше. Той съзнаваше последствията и все пак го направи. Избра да спаси заклетия си враг и да бъде убит от своите… защо?

Не вярвам вече в тяхната истина и не мога да продължавам да правя това. Знаех какво върша, когато дойдох тук тази нощ.

— Все още не мога да повярвам, че успя да ме убедиш — изръмжа глас до мен.

Откъснах очи от Гарет само колкото да се ухиля на човека до мен. Проснат по корем, Райли беше облечен с черни джинси и сива тениска, които бе извадил от една раница, и определено не изглеждаше доволен, че е толкова близо до войниците. Не отвърна на усмивката ми.

— Мислех, че си Василиск — прошепнах му. — Нали преди си вършил точно такива неща?

— За „Нокът“, да — сопна се той. — Не за забавление. И определено не за да спася копеле от Ордена, което стреля по мен тази вечер. Не се отразява добре на здравето.

— Той ни помогна, Райли — напомних му аз. — Знаеше какво го чака, но все пак ни помогна. Орденът ще го убие заради това.

— Не ми пука — отвърна безсърдечно Райли. — Да се избият всичките, колкото повече, толкова по-добре. Съгласих се с този откачен план само защото знаех, че няма да те убедя да се откажеш. — Вдигна ръка и леко ме погали по бузата. — Е, тук съм. Явно готов да умра.

Рев на двигател ме откъсна от мислите ми. Погледнах точно навреме, за да видя как Гарет се качва в камиона с войниците и вратите се затръшват след него. Фаровете се включиха и камионът подскочи няколко пъти, когато пое напред и ускори към мрака.

— Тръгнаха. — Изправих се и бързо се преобразих. Разперих крила и погледнах към Райли, който се изправи по-бавно и неохотно. — Хайде, Райли! Не можем да ги оставим да се измъкнат. — Той въздъхна и аз се озъбих нетърпеливо. — Остани или ела, но реши нещо. Ще го измъкна и без теб.

Той извъртя очи и Райли изчезна. На негово място се възправи Кобалт. Присви подразнен златните си очи.

— Добре, огнено момиче. Печелиш. Нека самоубийството започне.

Разперих криле, топлият пустинен въздух погали мембраните ми. Поех си дълбоко дъх и изпълних дробовете си с жега и огън. Вгледах се към пътя, усмихнах се свирепо и изсъсках предизвикателно по вятъра. Войниците от Ордена цял живот бяха преследвали дракони. Да видим как щеше да им се отрази, когато драконите решат да отвърнат на удара.

Идвам, Гарет. Дръж се.

И се издигнах с един порив на вятъра.