Джули Кагава
Нокът (14)

14
Гарет

Петнайсет-двайсет и две, а Ембър още я нямаше.

Устоях на порива да си погледна отново часовника, облегнах се на твърдата пейка в заведението и се загледах към паркинга. Оранжевото смути, което си бях поръчал, за да изглеждам като клиент, се топеше в края на масата и по стиропорената чаша се стичаха капки. Около мен в малката закусвалня имаше доста народ; хора седяха на масите или в сепаретата, говореха и се смееха, а аз бях сам-самичък и чаках момиче, което можеше да е дракон.

Един много стар бял фолксваген с няколко сърфа на покрива зави в паркинга до моя джип и Ембър скочи още преди колата да е спряла. Всичките ми сетива се изостриха, когато момичето, облечено с шорти, широка блузка и бански отдолу, забърза по алеята и влезе през стъклените врати.

Забеляза ме почти веднага и тръгна усмихната към мен.

— Гарет! Извинявай, че закъснях. Аз… ами просто се замотах. Благодаря, че ме изчака. Отдавна ли си тук?

От два нула нула.

— Не — отвърнах, но някакво движение отвън привлече вниманието ми. Още двама души слязоха от колата — Лекси Томсън, която бях срещнал онзи ден с Ембър, и по-високо момче с руса коса, прибрана на конска опашка.

Ембър проследи погледа ми.

— О, да. Лекси и Калвин ще са с нас. Все пак те ме научиха да сърфирам и Калвин знае най-добрите места. Надявам се, че нямаш нищо против. — Усмихна ми се извинително, наведе се и притисна длан към ъгъла на масата. Стомахът ми подскочи, когато лицето й се приближи към моето. — Всъщност те малко се самопоканиха — прошепна тя. — Направих грешката да кажа на Лекси и когато разбра, че ще те уча, реши да дойде. А после Калвин пък реши, че не иска да сме сами с някакъв непознат след случилото се вчера… и така. Съжалявам.

Е, това беше… неочаквано. Но преодолимо. Нямаше проблем да дойдат и другите; все пак целта ми беше да се внедря в цялата група. А ако Лекси беше приятелка на Ембър, вероятно знаеше много за нея, може би дори някакви тайни неща. Ако успеех да я накарам да се отпусне и ги сподели с мен, щях да се приближа с още една стъпка към целта си.

Тогава защо ги чувствах като натрапници?

— Няма проблем — свих рамене. — Никакъв.

— Здрасти, Гарет! — изникна Лекси и се плъзна на пейката срещу мен. — Значи днес наистина ще оставиш живота си в ръцете на Ембър? Тя каза ли ти какво направи при първия си урок?

— Лекси — въздъхна Ембър, а аз се отдръпнах назад, за да се отдалеча малко от другото момиче. — Искаме да дойде с нас, а не да избяга с писъци.

Наклоних глава към Лекси.

— Какво стана?

— Едва не се удави — продължи тя жизнерадостно. — Схвана много бързо основното, после реши да яхне една шестметрова вълна сама. Беше доста зрелищно потапяне.

Погледнах Ембър, вдигнах вежда и тя леко се изчерви.

— Не се тревожи — рече и изгледа подразнено приятелката си. — Няма да те хвърля на шестметрови вълни още на първия урок. Ще започнем с малки и ще напредваме. Ще действам внимателно, обещавам.

Калвин се приближи с три смутита и каза:

— Здрасти. — Остави напитките на масата и момичетата веднага им се нахвърлиха. — Гарет беше, нали? Значи ще си с нас днес? Някога сърфирал ли си?

— Не.

Той се подсмихна, но не злобно, а лениво и някак компетентно.

— Е, значи ще е интересно. Уверявам те.

Не се отдалечихме много. Седях на задната седалка с Ембър и се взирах през прозореца, докато Лекси извиваше врат, за да говори с нас. Не спираше. Аз не говорех много, но и нямаше нужда, защото двете момичета дърдореха достатъчно. Започнах сериозно да се съмнявам, че дружелюбното, весело момиче до мен може да е нещо друго, освен нормална тийнейджърка. Определено не се вписваше в обичайния драконов модел: зла, безмилостна и жадна за власт. Но пък всички дракони, които бях срещал, се опитваха да ме убият, както и аз тях. Не бях виждал дракон в човешка форма от доста време и никога такъв, който опитва да се впише в средата. Все пак се чудех дали не си губя времето с всичко това.

Странно, но установих, че не ми пука. Задната седалка на фолксвагена беше много тясна и слабият крак на Ембър се опираше в моя, факт, който усещах доста осезателно, докато колата подскачаше по тесния черен път. По едно време гумите се удариха в камък или дънер и подскочихме толкова силно, че главата ми се удари в тавана, а Ембър едва не се озова в скута ми.

— Извинявай. — Тя се отдръпна, но опря ръка на бедрото ми и всичките ми нервни окончания застанаха нащрек. Забелязах, че бузите й леко порозовяха, и усетих как кожата ми се сгрява. Смущение или… нещо друго? Не бях се срещал с много цивилни, особено с момичета на моята възраст. В Ордена имаше жени, но те не участваха в битките — събираха разузнавателни данни, водеха документацията, спасяваха изгорените от дракон войници. Те бяха изключително важни за Ордена, но в „Свети Георги“ нямаше жени войници. Тристан не се притесняваше да говори с момичета, но когато аз се изправех пред представителка на нежния пол, обикновено се оказваше, че нямам какво да кажа, затова се опитвах да ги избягвам.

Мисията — припомних си. — Фокусирай се върху мисията.

Не можех да се разсейвам заради това момиче. Не можех да си позволя да мисля за нея по друг начин, освен като за мишена. И определено не можех да си позволя да мисля, че ще я докосна, за допира на кожата й и топлите й пръсти на крака ми.

Втренчих се през прозореца, като нарочно насочих мислите си към друго. Към каквото и да е, само да се разсея и да не мисля за момичето до мен.

Фолксвагенът най-сетне спря с потреперване в голямата сянка на няколко палми. През пролуката между два бодливи храста се виждаше празна ивица пясък и примамливият океан — с поръбени с бяла пяна вълни. Слязох от колата и слънцето веднага напече голите ми рамене. Ембър слезе след мен, прозя се и покри устата си с ръка.

— Да не си купонясвала снощи, Ем? — подразни я Лекси, докато помагаше на Калвин да свали сърфовете от покрива. — Нали знаеш, че ако някой път си легнеш преди зазоряване, ще можем да караме сърф и сутрин. Просто казвам.

— Все едно ти ставаш преди обед — сопна се Ембър. Не показа да е притеснена, но долових несъответствието с думите й тази сутрин. Ембър не ставаше рано; дори приятелите й знаеха това, но те вероятно мислеха, че спи. Никой не виждаше нея и брат й преди обед.

Защо беше навън тази сутрин, сама? Откъде се връщаше?

— Ето — тя свали една синя дъска от покрива и ми я подаде. Взех я объркан и Ембър се усмихна: — Днес ще е твоя. Бъди добър с нея. Преживяла е много.

Кимнах и хванах дъската под мишница, както я бях виждал да прави. Беше изненадващо лека и по повърхността й имаше доста вдлъбнатинки и драскотини. Калвин взе една чисто бяла дъска и тръгна към спокойно и уверено към водата. Останалите го последвахме. Ембър и Лекси вървяха от двете ми страни и ми обясняваха основите на сърфирането.

Опитвах се да слушам, но те говореха едновременно и едната довършваше изреченията на другата, затова не се разбираше много. Така и не научих нищо, докато не стигнахме до плажа и Ембър се обърна към мен.

— Добре! — обяви тя и пусна дъската си на пясъка с тихо тупване. — Ще започнем оттук.

— Тук ли? — Озърнах се към океана, където Калвин вървеше към вълните, без да поглежда назад. — Останах с впечатлението, че се сърфира във водата.

Лекси се изкикоти, а Ембър й се намръщи.

— Така е, разбира се. Но трябва да научиш много неща, преди да яхнеш вълна. Гребане, баланс, синхрон, такива работи. По-лесно е да се започне на сушата.

— Иначе ще си като Ембър и все ще падаш във водата — добави Лекси. — Защото тя беше твърде нетърпелива, за да започне на брега.

— Тихо, Лекси — каза Ембър. — Съгласих се да дойдеш само защото обеща да не ми пречиш. — Изгледа я кръвнишки и Лекси пак се засмя. Усетих, че ми се иска да я няма и да сме само двамата с Ембър в този малък залив. Щях да се концентрирам по-добре и да науча повече, ако имах само един учител и Лекси не надничаше постоянно над раменете ни.

Поне така си казвах.

Ембър въздъхна. Обърна се към мен и посочи дъската.

— Сложи твоята до моята. Ще ти покажа как да гребеш, да хванеш вълна и да се изправиш. След това се справяш сам. Балансът се постига с времето и с практиката.

Под нейно ръководство се научих да лежа по корем на дъската и да греба с ръце, за да хвана вълна, после бързо скачах в клекнало положение, за да я яхна. Научих най-добрата позиция на тялото при сърфиране — присвити колене с равномерно разпределена тежест — и как да извивам дъската, когато хвана вълна. Ембър беше много търпелив учител, внимателно коригираше стойката ми, когато беше нужно, и отговаряше на въпросите ми. Веднъж докосна ръката ми, за да ми покаже една техника, и тръпката от пръстите й се задържа дълго по кожата ми. Лекси понякога се обаждаше, или за да потвърди думите на Ембър, или да я подразни, но до края на урока почти бях забравил за нея.

— Добре — обяви Ембър и ме погледна доволно. Мярнах искрица на възхищение в зелените й очи, когато ми се усмихна. — Мисля, че го схвана. Всъщност съм сигурна, че си природен талант или ме излъга, че никога не си го правил. Ще се почувствам много глупаво, ако се окаже, че си шампион по сърф от Уаймеа или нещо подобно.

Срещнах погледа й.

— Никога не съм го правил. — Тя ме погледна със съмнение и аз вдигнах ръце. — Заклевам се.

— Тогава защо имам усещането, че ще хванеш вълна и ще ни смаеш още с първия си опит?

— Може би защото имам изключителен учител.

Тя изсумтя.

— Ласкателствата няма да ти помогнат, господине. Имам брат, който постоянно опитва това у дома, така че съм имунизирана към подобни неща. — Но все пак малко се изчерви и аз едва се сдържах да не се усмихна.

— Е, идва моментът на истината — обяви Лекси, взе си дъската и ни се ухили. — Време е да опита.