Джули Кагава
Нокът (19)

19
Ембър

— Ехоооооо. Земя вика Ембър. Още ли си тук?

Примигнах и откъснах поглед от стъклената витрина и блестящите диаманти, сапфири и рубини в нея. Лекси въздъхна до мен и ме погледна красноречиво — явно от известно време се опитваше да привлече вниманието ми. Добре облечената жена зад щанда се усмихна любезно, но разбра, че няма да купя нищо, и се насочи към един мъж, който гледаше годежни пръстени.

— Извинявай — промърморих на Лекси. Не спирах да мисля за скритата стая и нейните тайни. Тази сутрин предприех глупав риск и се промъкнах в мазето след тренировката, но открих, че кодът, който Кобалт ми беше дал, вече не работи. Или „Нокът“ го бяха сменили, или той се сменяше автоматично, защото след втория опит, панелът нададе заплашително писукане и зеленият екран почервеня, а аз хукнах нагоре по стълбите.

Не можех да се върна в тайната стая. А това беше дразнещо, защото ми оставаше само един вариант. Трябваше да намеря Кобалт. Нямах представа как точно.

— Къде изчезна Кристин? — попитах, за да откъсна мислите си от „Нокът“. Бях свободна, бях с приятели и нямаше да видя Страховитата дама чак до утре. Не възнамерявах да си проваля деня с мисли за садистични треньори и липсващи дракони отцепници.

Лекси посочи нанякъде. Кристин бе в другия край на бижутерията и се възхищаваше на новата си гривна, а последният й „приятел“ тъкмо прибираше кредитната си карта в портфейла. Бях му забравила името. Джими или Джейсън, или Джо или Боб, нещо такова. Горкият. Никой не си направи труда да му запомни името. Вече бяхме свикнали с безкрайния низ от гаджета на Кристин.

— Пак твоята мания по лъскави неща — рече Лекси, когато отидохме при Кристин, която беше изпратила горкия Джо-Боб до близкия „Старбъкс“ за лате. — Същата си като Кристин, само че тя кара момчетата да й ги купуват.

Кристин се усмихна.

— Не съм виновна аз, че всички искат да ми купят подарък за рождения ден. — Вдигна ръка, гривната блещукаше на китката й като хиляди звезди. Гледах омагьосана танца на светлината по скъпоценните камъни, а Кристин поклати глава. — Ем, не използваш добре ресурсите си. Ако наистина искаш някое бижу, няма момче на света, което не би ти го купило. Просто трябва да изпърхаш с клепачи и да ги караш да мислят, че ще получат нещо в замяна.

Сбърчих нос.

— Няма проблем. Аз не съм… лоша.

— Както искаш. — Кристин отпусна ръка и се усмихна на Джо-Боб, който приближаваше с голямо лате с бита сметана и канела. Подаде й го с тъповата усмивка и тя измърка в благодарност, като го гледаше изпод мигли, после отпи. Наложи се да се извърна, за да не видят как извъртам очи.

— Е — започна ведро Лекси. — Къде ще ходим сега? На обяд? Някой гладен ли е? Искам да кажа, освен Ембър.

— Хей — скръстих ръце аз. — След като ям повече от двете ви, взети заедно, моят глас се брои за два.

— Не съм приключила с пазаруването — рече Кристин и се нацупи на Джо-Боб. — Искам да си намеря блузка за партито този уикенд. Да идем в още един магазин, а после ще ядем.

Изстенах, защото знаех, че „още един магазин“ при Кристин значи поне час да я гледаме как пробва дрехи. Обикновено нямах нищо против, но сега умирах от глад и започвах да се изнервям. Драконът искаше храна, веднага!

И сякаш в потвърждение, стомахът ми изръмжа и аз сложих ръка на корема си.

— Кристин, кълна се, че ако се наложи да те гледам как пробваш обувки още час, ще изям гаджето ти. С вилица. — Джо-Боб примигна насреща ми, но аз не му обърнах внимание. — Време е за обяд, а не искаш да ме виждаш гладна. Няма да ти харесам.

— В такъв случай — рече някой зад мен — ще трябва да ти купя обяд.

Сърцето ми пропусна удар. Обърнах се и видях Гарет, само на крачка от мен, гледаше ме с лека усмивка. Беше с джинси и бяла тениска, а русата му коса блещукаше като метални нишки на изкуствената светлина.

За миг останах безмълвна и сивите му очи се отклониха към Лекси и Кристин, които също го зяпаха.

— Извинете, ще имате ли нещо против да отвлека Ембър за малко? Просто за да съм сигурен, че няма да изяде никого.

Кристин го огледа с лукаво изражение, колебаеше се, но Лекси я хвана за ръката и отстъпи от мен.

— Здрасти, Гарет! Разбира се, вървете. Забавлявайте се. — После ми смигна съвсем незабележимо и аз се намръщих. — Ние ще сме наоколо. Пиши ми съобщение, когато си готова, Ем. Или… е, както и да е.

Те се отдалечиха. Лекси почти влачеше Кристин след себе си, а Джо-Боб ги следваше като изгубило се кученце и скоро се стопиха в тълпата. Обърнах се към Гарет, а той се усмихна.

— Май останахме само двамата.

На етажа с ресторантите беше лудница, както обикновено. Вдишах сладката миризма на мазни хамбургери, яйчени рулца, пици, понички, гофрети и канелени кифлички и въздъхнах. О, да. Ако мога да ям пържено пиле до края на дните си, ще умра щастлива. Тълпата тук беше по-гъста, гласовете се сливаха в обща какофония и Гарет изглеждаше по-напрегнат от обичайното.

Все пак беше съвършеният джентълмен, купи ни обяд в „Панда Гардън“ и се опита да ме научи как да използвам китайските пръчици, на които не бях хванала цаката. След като, без да искам, изстрелях парче пилешко към главата му и той впечатляващо го избегна, призна поражението си и ме остави да ям с пластмасова вилица.

Драконите не ядат с тънки пръчки.

— Откога си тук? — попита ме той, щом унищожих голяма част от порцията си. Вероятно осъзна, че няма да стигне много далеч, ако ме заговори, докато умирам от глад. Наблюдателно момче. Отпих от чашата с „Планинска роса“, преди да отговоря:

— От скоро — свих рамене. — От началото на лятото.

— Къде живееше преди?

— В Северна Каролина, с баба и дядо. — Пронизах един морков с вилицата и го пъхнах в устата си. — Родителите ни загинаха в катастрофа, когато с Данте бяхме много малки, затова почти не ги помня. Гледаха ни баба и дядо.

— Какво те доведе тук?

Въпроси. За миг се притесних. Нашите инструктори винаги ни предупреждаваха да внимаваме, ако ни задават много въпроси, особено свързани с миналото ни и личния ни живот. Можеше да е просто любопитство, но можеше и да е нещо далеч по-зловещо. Много малки дракони бяха убити от Ордена, защото не си бяха мерили приказките и бяха разкрили твърде много.

Гарет? Възможно ли е…?

Погледнах го над стиропорените чинии. Облегнат в стола си, той ме гледаше през масата със замислено изражение. От тези светлосиви очи стомахът ми пак затанцува. Няма начин. Ставам параноичка. Той е твърде млад, за да е безмилостен убиец.

Освен това вече бях готова с отговора:

— Дядо Бил се разболя от рак на белите дробове и вече не можеше да се грижи за нас — изрецитирах безупречно по сценарий. — С Данте дойдохме в Кресънт Бийч, за да живеем с леля и чичо, докато той се възстанови. Надявам се да се оправи, но да ти кажа честно, тук повече ми харесва.

Той наклони глава, симпатично объркан.

— Защо?

— В Южна Дакота няма много океани — въздъхнах аз. — Там по принцип няма много неща. Мисля, че винаги съм копняла за Калифорния. Не знам дали ще мога да напусна океана. Ами ти? — Махнах с вилицата към него. — Ти си от Чикаго, нали? Няма ли да ти липсва това, когато си тръгнеш? Или вече ти е мъчно за дома?

Сега той сви рамене.

— Всички места си приличат.

Това не го разбрах, нито безизразния му глас.

— Но имаш приятели, нали? У дома? Не ти ли липсват?

— Предполагам.

Сега той се притесни, сякаш разговорът не вървеше в желаната от него посока. Зарязах темата и Гарет замълча, втренчен в ръцете си. Очите му бяха станали пусти и студени, а лицето му някак се затвори. Примигнах при тази промяна, пред стената, която се издигаше вече между нас, и се питах какво толкова съм казала. Започнах да човъркам мрачно храната си, но ми хрумна нещо.

— Чакай тук — казах му и станах от мястото си. — Веднага се връщам.

— Ето — сложих пред него голяма, сочна канелена кифличка. — Десертът е от мен.

Той я огледа любопитно.

— Какво е това?

— Канелена кифличка. — Седнах и отхапах голямо парче от моята — топла, тучна сладост проникна дори през зъбите ми. — Опитай. Взех ти от най-големите, с глазура от карамел и орехи. Ще ти хареса, повярвай ми.

Той отхапа предпазливо и първо се ококори, а после лицето му се сгърчи, все едно бе захапал лимон. Преглътна, закашля се и отпи дълга глътка от безалкохолното си, преди пак да се облегне в стола. Сякаш кифличката можеше да скочи внезапно и да се навре сама в устата му.

— Много сладко? — попитах невинно и прехапах устна, за да не се засмея на потресения му вид. — Ако ти е много, ще ти помогна.

— Заповядай — изпъшка и отпи отново от безалкохолното. — Направо усещам как ми се запушват артериите.

Захилих се истерично и доядох моята, после хванах неговата салфетка и издърпах нежеланата кифла към мен. Той ме гледаше с леко нервна усмивка.

— Трябва по-често да се усмихваш — казах му и отхапах от Сладката Канелена Кифла на Смъртта. О, да, това беше истински диабетен кошмар. Зъбите ми запищяха за милост. — Много си сладък, като се усмихваш.

Той наклони глава, пак симпатично объркан.

— Не се усмихвам?

— Не много често — признах. — През повечето време изглеждаш сякаш се чудиш откъде ще гръмне следващият снайпер. Някои му викат параноя, но ти си знаеш… — Свих рамене и отхапах отново от Смъртта с глазура.

Той се изсмя.

— Не е параноично, ако наистина те дебнат.

Примигнах, преди да осъзная, че се шегува. Засмях се и хвърлих смачканата си салфетка към него (той я хвана, разбира се) и поклатих глава.

— Знаех си, че имаш чувство за хумор.

Довърших най-сетне кифлата, избърсах ръце, станах и изхвърлих отпадъците в близкия кош.

— Е, сега, когато съм достатъчно заредена със захар и консерванти, искаш ли да постреляме малко по зомбита?