Джули Кагава
Нокът (58)

58
Гарет

Това беше най-голямата глупост, която съм правил.

Трябваше да съм мъртъв. По силата на логиката беше невъзможно да оцелея в тази битка. Да се изправиш дори пред едно малко сам, беше сигурен начин да умреш. Може да извадиш късмет, но дори най-малките в „Нокът“ бяха бързи и опасни, въоръжени с огън, нокти и зъби. Можех да ги убия, но и те можеха да ме разкъсат на парчета.

А да се изправиш пред възрастен дракон, без подкрепление на цял отряд, си беше чисто самоубийство. Нямаше начин да оцелееш. Възрастните бяха твърде могъщи за сам човек. Дори с два дракона на моя страна, пак извадих много, много голям късмет. Ако Ембър и другият млад дракон не се бяха включили в битката, с мен беше свършено.

Въпреки това — помислих си, докато адреналинът губеше силата си и започнах да осъзнавам случилото се. — Вероятно пак съм свършен.

Бях предал Ордена. Не се бях подчинил на заповедите, ударих партньора си, хвърлих се срещу врага без подкрепление и му позволих да избяга. Безразсъдно и безотговорно, но дори това не бе най-лошото. Ако това бе единственото ми престъпление, щяха да ме изправят пред военен съд и да ме хвърлят в затвора на Ордена за няколко месеца, дори години. Но моето предателство стигаше много по-дълбоко.

Бях помогнал на врага. Съзнателно се включих в битка с единствената цел да помогна на яростния червен дракон, който ме беше пощадил. Бях се бил заедно с тях срещу врага им. Нямаш значение, че техният враг беше друг, по-могъщ дракон, и не знаех защо се опитва да убие своите. Моята намеса вероятно им спаси живота.

Струваше ли си? Погледнах към Ембър, която лежеше на пясъка на няколко метра от мен и дишаше тежко. Ембър, не „дракона“. Тя си имаше име, личност и обикновен живот. Или поне преди имаше обикновен живот. Преди да разбием вратата и да се опитаме да я убием само защото съществува.

Усетих огромна тежест. Ако имах време, щях да й кажа, че съжалявам, че съм грешил. Макар че никакво извинение нямаше да е достатъчно за стореното от мен, за безбройните убийства и за кръвта по ръцете ми. Ембър щеше да ме намрази, заслужавах го, но не можех да се върна в Ордена и да продължавам да убивам дракони. Тя ми беше отворила очите и аз не можех… аз нямаше да се върна към това.

Рев разкъса тишината и косата по тила ми настръхна. Извърнах се и видях, че синият дракон ме гледа озъбен. Напрегнах се и потиснах инстинкта да вдигна оръжието. Разбира се, той виждаше в мен само най-големия си враг, войник от Ордена. Може да им бях помогнал, но когато „Нокът“ и Ордена се изправеха едни срещу други, винаги се стигаше до смърт.

Принудих се да сваля автомата и вдигнах ръка.

— Не съм дошъл да се бием — казах на дракона, който изсумтя с очевидно презрение.

— Глупости — изрева той и думата прозвуча нелепо от драконова уста. Рядко ги бях чувал да говорят в истинския си вид; усещането беше странно. — Предполагам, че и по-рано днес не се опитваше да ни убиеш. — Той тръгна към мен с присвити очи. — Доколкото разбирам си дошъл тук, защото си очаквал един дракон, а не три. Сега си сам, без подкрепление, и се опитваш да се измъкнеш. Е, няма да стане — изсъска драконът. — Не очаквай да те пощадим, след като ти се опита да ни убиеш.

Вдигнах оръжието и заотстъпвах, той се приближаваше заплашително.

— Не искам да стрелям по теб. Спри.

— Вече ме простреляха два пъти тази нощ отвърна драконът, страховитият блясък в очите му се засили, докато ме принуждаваше да отстъпвам към скалата. — Не мисля, че още една рана би имала значение.

Напрегна се за скок. Свих пръст около спусъка.

И Ембър скочи между нас.