Джули Кагава
Нокът (35)

35
Ембър

Гледах как Райли тича към мотора си, качва се и потегля с рев по улицата. Част от мен искаше да тръгна с него, копнееше да се Преобрази и да полети след отцепника, колкото и страшни да бяха последиците. Кожата ми още гореше там, където ме докосна, а драконът танцуваше из вените ми. Исках Райли. Не както Гарет ми липсваше, не както мислех постоянно за него. Това беше по-… първично? Инстинктивно? Не знаех точната дума, но едно беше сигурно. Моят дракон искаше Райли; копнееше до болка за него. И не можех да го игнорирам.

Не, не беше съвсем така. Аз исках Кобалт. А това бе нелепо, защото Райли беше Кобалт. Момчето с кривата усмивка, рошавата черна коса и почти златните очи бе същото същество като гордия син дракон, който се носеше над вълните с мен онази нощ. Не разбирах. Не разбирах как така усещам инстинктите си, досега неразделна част от мен, толкова чужди. Сякаш бях две различни същества: дракон и човек.

Съвзех се и тръгнах по пристана към плажа. Въпреки вътрешния смут, вече знаех малко повече за „Нокът“. Но още не беше толкова зле. Дори войната с Ордена не беше изненада за мен. Убийците на дракони искаха нашето унищожение. Защо да не отвърнем и да не се защитим?

Това не беше голяма изненада и само потвърждаваше онова, което вече подозирах. „Нокът“ ме обучаваха, за да се включа в тази война. Войници, пушки, тактически маневри, да не показвам милост към жертвите; определено нямаше да седя на маса с висши дипломати. Не, беше ми писано да стана част от елитните агенти, може би Василиск като Райли, за да участвам във войната с „Ордена на свети Георги“.

Щом стигнах до края на пристана, се обърнах и се вгледах във водата, която потрепваше от топлия бриз. Значи това наистина бе последното ми хубаво време. „Нокът“ вече бяха планирали живота ми, къде ще ида и каква ще бъда. Моите колебания нямаха значение. Нямаше значение, че мразя обучителката си и онова, което ме караше да правя и в което искаше да ме превърне. Решенията на „Нокът“ бяха закон; аз нямах думата за собственото си бъдеще.

Телефонът ми завибрира в джоба. Извадих го, включих го и видях ново съобщение на екрана.

Ще се видим довечера, нали? В „Смути Хът“ в 5?

Гарет. Усмихнах се и усетих как се ободрявам. „Нокът“ да вървят по дяволите. Да вървят по дяволите и тяхната война, обучителите, плановете им, всичко. Лятото още беше мое. Още не им принадлежах.

Определено — написах. — Ще се видим тогава.