Джули Кагава
Нокът (20)

20
Гарет

Вече започвах да достигам до етапа, в който внезапните, случайни реплики на Ембър не ме стряскаха толкова много, но все пак тази ме притесни.

— Какво?

Не бях аз виновен. Тази сутрин се събудих с ужасно главоболие и имах чувството, че устата ми е пълна с памук, напоен с повръщано. Събитията от нощта ми се размиваха, но мисля, че включваха Тристан, караоке бар и алкохол. Много алкохол. Когато се замъкнах в кухнята сутринта, с кървясали очи и замаян от болка, моят партньор се засмя и плъзна чаша черно кафе към мен. После ме обяви за истински човек. Бях твърде зле, за да говоря, затова се наложи да му покажа само среден пръст. За щастие се възстановявах бързо и до следобеда се чувствах почти нормално. Достатъчно добре, за да намеря момичето, което отчасти бе отговорно за временната ми липса на здрав разум. Но явно не бях напълно възстановен от първия махмурлук в живота си, защото бях почти сигурен, че чух Ембър да ми предлага да стреляме по зомбита.

Тя се засмя, хвана ме за ръката и ме издърпа от стола. Сетивата ми зажужаха при допира й.

— Ясно, не си играл досега. Хайде. Ще ти покажа.

Поведе ме през претъпкания мол, покрай десетки магазини за дрехи, между които тук-там имаше магазини за телефони и бижута. Накрая, в един тъмен ъгъл в дъното на мола, стигнахме до вход, осветен от стотици проблясващи неонови светлини. Отвътре се чуваха странни звуци: изстрели, писъци, форсирани двигатели, аларми, звънци, свирки.

— Какво е това място? — попитах и надникнах през вратата.

— Това са игрални автомати — отвърна тя. — Винаги искам да дойда тук, когато сме с Лѐке и Кристин, но те предпочитат да пазаруват и да вършат други скучни неща, затова не съм влизала досега. — Вдигна ръка и посочи една черна машина близо до входа, в центъра й имаше сияещ в синьо екран. — Виждаш ли? Това е за стрелба по зомбита. Винаги съм искала да опитам, но на момичетата не им е интересно, а Данте никога не идва в мола…

Погледна ме с надежда. Проследих погледа й, опитвах се да разбера какво точно иска. Да стреля по зомбита? Поне частта със „стрелянето“ я разбирах.

— Това… някаква игра ли е?

— Ами да, разбира се. — Очите й блестяха от нетърпение и вълнение. — Какво ще кажеш, Гарет? Искаш ли да постреляме? Или се страхуваш, че ще те победя?

Усмихнах се. Игра със стрелба? Тя не знаеше с кого си има работа.

— Давай.

След няколко минути стоях пред черната машина, стисках неудобна пушка играчка в ръка и се взирах в екрана. На него с падащи букви се изписа „Островът на гладните мъртви“, докато дълбок автоматичен глас изричаше същото. Ембър ми се усмихна и намести в ръката си своята „пушка“.

— Готов ли си?

— Това е крайно непрактично — казах аз, когато на екрана се появи тъмно тресавище. — Няма никакъв начин такава пушка да застреля каквото и да било.

Тогава едно зомби изскочи иззад дърво и се втурна към екрана. От моята страна се появи ярко кърваво петно, а Ембър извика и щракна с пластмасовата пушка. Зомбито се взриви в напълно нереалистични облаци червена мъгла и изчезна, а момичето духна дулото на оръжието си, сякаш от него излизаше дим.

— Едно на нула за мен — обяви тя, но още зомбита се втурнаха към нас с протегнати ръце. Усмивка потрепна на устните й, докато ме гледаше самодоволно и предизвикателно. — Хайде, Гарет, нали уж момчетата ги бива в тези работи?

Погледнах към прииждащата зомби орда, вдигнах пушката и се ухилих. Добре — представих си, че пак съм във Васюганските блата, пред страховит млад дракон и бандата му контрабандисти. — Искаш да ги застрелям? Ще ги застрелям.

— Ти си пълен измамник — обяви Ембър по-късно, след четвъртата ни игра. Ухилих се, дръжката на пушката играчка вече лягаше позната в дланта ми. Ембър ме гледаше сърдито и малко наежена от раздразнение. — И лъжец.

Примигнах невинно.

— Какво значи това?

— Няма как да не си играл преди — беснееше тя и посочи екрана, на който отново мигаше надписът „Победа! Втори играч“. — Никой не може да стреля толкова добре от първия опит. Правил си го и преди. Признай!

— Никога не съм играл на това — казах съвсем искрено, надявах се да не попита защо съм толкова добър в стрелбата с пушка играчка. Защото съм много добър в стрелбата с истински пушки. Тя ме изгледа със съмнение, аз вдигнах ръце и се усмихнах. — Кълна се.

— Добре де. Вярвам ти. — И извади с блеснали очи още двайсет и пет цента. — Още един рунд?

— Давай.

В този момент обаче телефонът ми изжужа. Извадих го от джоба си и веднага разпознах номера на Тристан на екрана.

— Извинявай — казах на Ембър. — Но трябва да отговоря. Веднага се връщам.

Намерих по-тихо ъгълче, зад една просветваща машина, и вдигнах телефона към ухото си.

— Да?

— Как върви екскурзията из мола? — попита той, звучеше развеселен. — Предполагам, че си открил мишената, защото знам, че няма да се размотаваш там три часа сам.

Някъде зад мен се включи звънец и не успях да отговоря. Гласът на Тристан доби подозрителна нотка:

— Какво беше това, по дяволите? Къде сте?

— Ами… на игралните автомати.

— Значи, докато аз проучвам потенциалните мишени цял следобед, ти се мотаеш при игралните автомати. — Гласът му беше пропит със сарказъм. — Поне успя ли да измъкнеш някаква полезна информация от нея?

— Още работя по въпроса.

— Добре. — Не звучеше убеден, но реши да не настоява. — Щом казваш. Искам само да те уведомя за някои неща, които научих за къщата на Хил. Изглежда първоначалният й собственик никога не я е обявявал за продажба. А накрая парцелът е продаден за два пъти над реалната му цена.

— Като че ли някой го е подкупил, за да се сдобие с къщата.

— Точно така. И чуй това — според асоциацията на собствениците на имоти, основни промени около имота не са разрешени, но новият собственик е изпратил група строители в къщата и те са останали там почти месец, а отвън нищо не е променено.

— Значи са работили предимно вътре, вероятно за да я подготвят за база на „Нокът“.

— Това си мисля и аз — рече той. — Разбира се, ще трябва да влезем вътре да огледаме. Явно е, че не можем да проникнем с взлом — ако грешим, истинските внедрени дракони ще се раздвижат, а ако наистина е база на „Нокът“, вероятно са сложили всякакви аларми. Не можем да рискуваме мишените да се усетят. Затова изглежда всичко зависи от теб.

— Нещо необичайно при наблюдението?

— Не, засега всичко е чисто.

— Гарет?

Обърнах се. Ембър стоеше зад мен с телефон в ръка, изглеждаше смутена.

— Кристин и Лекси си тръгват след няколко минути — обяви тя. — Но питат дали искам да ме закарат до дома.

Обърках се за миг, преди да осъзная какво точно ме пита.

— Ясно — казах бързо на Тристан. — Трябва да вървя.

Затворих. Ембър още чакаше и ме гледаше със зелените си очи.

— Ти решаваш — казах й. — Ако решиш да тръгнеш с тях, ще разбера. Мога и аз да те закарам до вас. — А ако я закарах, вероятно имаше някакъв начин да я убедя да ме покани вътре. Обаче, честно казано, още не ми се тръгваше. Като че ли и на нея.

Тя се усмихна.

— Ще го направиш ли?

— Само ако се съгласиш на още една игра на острова на зомбитата.

Усмивката й стана по-широка и очите й просветнаха.

— Става.