Джули Кагава
Нокът (53)

53
Гарет

Нападението тази вечер беше пълна катастрофа.

Не само че мишените избягаха, но и оставиха ужасен хаос след себе си. Докато дойде пожарната, имението изгоря почти до основи, като бълваше черен пушек към небето. Разбира се, бяхме се изтеглили много преди някой да усети, че става нещо, и никой не ни видя да влизаме или излизаме. Но когато имението за милиони се превърна в димящи руини, трима от моите другари бяха с тежки изгаряния, а два дракона бяха изчезнали незнайно къде.

А всичко това можеше да се избегне, ако си бях свършил работата.

Защото аз се поколебах. Видях Ембър в леговището на врага и се сепнах, вместо да я застрелям, както ме бяха учили. Видях я да се Преобразява пред очите ми, да се превръща от момичето, което познавах, в едно от чудовищата. Като всички дракони, тя беше най-опасна, когато бе притисната в ъгъла, и реагира както би реагирал всеки дракон. С огън и свирепост, за да осигури на себе си и на другия време за бягство. Изненадата бе нашето най-добро оръжие; сега, когато драконите знаеха, че сме тук, трудно щяхме да ги открием отново. Можехме да ги изгубим завинаги.

И всичко това заради мен.

Никой не каза нищо за провала ми по пътя на връщане. Камионът бе изпълнен със зашеметени, ранени и ядосани войници, миришеше на дим и на изгорена броня, но никой не ме обвини. Когато командирът попита какво се е случило, ние поехме вината като взвод. Дори Тристан, с когото се срещнахме в тайната квартира, не се досети какво е станало.

Но аз знаех защо се провалихме. И знаех още нещо, което другите не знаеха.

Ембър Хил беше внедреният дракон.

Ембър, момичето, което бях целувал в стаята си, което ме накара да се питам какъв е нормалният живот, което не излизаше от мислите ми нито за миг, откакто я срещнах, беше нашият враг.

А сега трябваше да я убия.

Не знаех какво си мислех, когато й звънях толкова пъти — надявах се и се страхувах, че ще вдигне. Всъщност трябваше веднага да кажа на капитана коя е тя, къде живее и къде можем да я намерим. Ако Ембър беше внедреният дракон, това означаваше, че и брат й най-вероятно е дракон. Може би в Кресънт Бийч имаше няколко дракона, не само онази, които бяхме проследили. Мой дълг бе да кажа на Ордена всичко, което знаех.

Но не можех да го направя. Не още. Макар че нямах представа какво ще правя. Особено когато тя ми се обади. Щом чух гласа й, познат и същевременно непознат, аз се сковах. Какво исках? Да поговорим? Да я накарам да обясни това, което вече знаех? Тя беше дракон. Аз бях войник на свети Георги. Какво има за обясняване?

— Чакай ме на Скалата на влюбените след двайсет минути — чух се да казвам. Мястото беше подходящо за онова, което трябваше да направя; изолирано и относително близо до града. Никой нямаше да чуе изстрелите, нито писъците на един умиращ дракон. Тя се съгласи, макар че очевидно бързаше. Възнамеряваше да напусне града. Но когато ми обеща да дойде сама, й повярвах.

След като затворихме, няколко минути се борих със себе си. Най-умно беше да кажа на Тристан, за да ми помогне. Най-умно беше да съобщя на капитана къде ще бъде срещата и целият взвод да чака там, когато тя се появи.

Отидох сам. Не казах на никого, дори на Тристан. Той щеше да ме спре, ако знаеше. Да тръгнеш сам срещу дракон, без партньор и подкрепление, беше строго забранено в Ордена. Това беше лудост, рисковано и глупаво, но в момента не мислех разумно. Просто се качих в джипа и потеглих. Към една самотна скала насред нищото, за да се срещна с дракон, сам.

— Гарет?

Щом видя оръжието, очите й станаха огромни. Тя се взираше в мен над дулото на глока, по-скоро объркана, отколкото изплашена, молеше за обяснение. Не обърнах внимание на този поглед, нито на треперенето на другата ми ръка, и продължих да се целя точно между очите й.

Дръпни спусъка, Гарет.

Гласът на перфектния войник отекна студено в главата ми.

Убий я. Тя е дракон и това е твой дълг. Това е твоята мисия.

— Гарет, какво правиш? — Ембър се взираше в мен, очите й блестяха от болката от предателството. — Защо…

Замълча и пребледня. Видях как внезапно й просветна и объркването се замени с ужас. Съкрушеният шепот, който последва, накара стомахът ми да се свие. Това беше обвинение, вик на отчаяние и надежда, че е просто ужасна грешка.

— Ти си… войник на свети Георги.

Тя отстъпи крачка назад, но спря, щом се приближих. Лицето й стана безизразно. Насилих се да заговоря, гласът ми излезе студен и тих, в силен контраст с ужасния хаос в душата ми.

— Къде са другите?

Зелените очи просветнаха и тя вирна брадичка. Проследих лекото движение с оръжието, държах лицето й на прицел. Тя стисна зъби и продължи да мълчи.

— Кажи ми. Веднага. Ще те застрелям, ако не ми кажеш.

— Така или иначе ще ме застреляш — отвърна тя и сега чух гняв в гласа й и ярост от предателството. — Това е била целта ти от самото начало, нали? Ти си от Ордена и си дошъл тук да ни убиеш. — Гласът й потрепери, преглътна с усилие. — Затова беше толкова заинтригуван от мен. Затова се въртеше наоколо. Всичко, което направихме, всичко, което ми каза — е било лъжа.

Не всичко. Другата ми ръка се тресеше силно и стиснах юмрук, за да се успокоя. Това беше краят на мисията. Трябваше да се концентрирам. Не можех да си позволя да мисля за това „всичко“. За танците, за сърфирането, за виенското колело, когато тя седеше до мен и аз не исках да съм никъде другаде.

Как я целунах в океана и светът спря да се върти. Как исках да съм нормален само за да бъда с нея. Защото тя ме научи не само да сърфирам, да стрелям по зомбита и да крещя, докато се спускам със скоростното влакче. Та ми показа как да живея.

Ембър още се взираше непокорно в мен.

— Хайде, давай — прошепна и видях, че и тя трепери. — Застреляй ме. Няма да ти кажа къде са другите, за да убиеш и тях.

Направи го. Гласът на войника се завърна, аз поех дълбоко дъх и стегнах ръка. Пистолетът сочеше точно към челото й; беше. Нужно само едно леко движение, за да сложа край на всичко това. Тя е дракон и ти си изпратен да го убиеш. Защо се колебаеш? Убий я, веднага!

Стиснах зъби и пръстът ми се сви около спусъка. Ембър още ме гледаше, без да помръдва, но за първи път, откакто я познавах, видях една сълза да се стича от окото й и да се плъзга по лицето. Тя посветна на лунната светлина и проби дупка в мен, а ръката, която стискаше оръжието, започна да трепери.

Аз… не мога.

Отпуснах се, без да свалям пистолета, но усещах поражението си. Не мога да го направя. Не мога да я убия. Гледах я над пистолета, гледах момичето, за което знаех, че е дракон, че е наш враг.

И не можех да я убия.

Сведох очи и за миг изгубих концентрация.

Тогава Ембър се задейства.

Миг преди да спусна ръка, тя скочи, прекоси разстоянието между нас и аз веднага усетих опасността, но този път тя удари ръката ми отдолу, изви китката ми и пистолета към небето и го изтръгна от ръката ми. Тялото ми реагира инстинктивно. Щом изгубих оръжието, аз изритах ръката й. Пистолетът полетя над скалите и падна на няколко метра по-надолу.

Ембър отстъпи назад, очите й светеха зловещо. Видях как въздухът около нея затрептя, усетих енергията на преобразяването между нас, завъртях се и се хвърлих към оръжието. Зад мен избухна тиха експлозия, чу се яростен рев и кръвта ми се смрази. Хвърлих се към ръба на скалата, грабнах пистолета и се завъртях…

… и усетих как дъхът ми излетя от гърдите, защото нещо голямо и червено се стовари отгоре ми и ме събори на земята. Паднах по гръб, виждах огромните зъби, крилата и алените люспи. Вдигнах пистолета за последен, отчаян изстрел.

Една ноктеста лапа удари лакътя ми и го притисна към земята. Друга притисна гърдите ми и закривените нокти потънаха в ризата ми, когато двестакилограмовият съскащ, вбесен червен дракон се спусна над мен и ме прикова. Усетих горещ полъх, когато драконът оголи зъби и изръмжа в лицето ми.

Отпуснах се, пистолетът падна от безчувствените ми пръсти. Не можех да помръдна; драконът ме притискаше с цялата си тежест. Усещах как ноктите драскат гърдите ми през ризата, макар че не се забиха… Дъхът му облъхваше лицето му, миришеше на дим и пепел, а тясната челюст, изпълнена със смъртоносни остри като бръснач зъби, бе на сантиметри от гърлото ми. За миг се зачудих как ще ме убие. Дали ще ме разкъса, ще забие тези нокти в гърдите ми или в гърлото? Или челюстите ще се раззинат и ще ме изпепели с огън?

Но драконът не направи нищо такова. Стаих дъх и чаках болката от разкъсването или изгарянето, но той само стоеше над мен и ме гледаше. Сякаш не можеше да реши какво да прави. Вдигнах очи и срещнах погледа му.

Той беше същият смарагдовозелен, ярък и настойчив поглед, само че зениците бяха продълговати като на влечуго. Съвсем нечовешки. Крилете бяха разперени за баланс и хвърляха сянка над нас.

— Какво чакаш? — попитах през зъби и драконът примигна. Поех дъх с усилие, дробовете ми бяха смазани от огромното създание. Исках да приключва. Бях изгубил тази битка и цената за загубата беше смърт, както при всички в Ордена. Явно съдбата най-сетне ме беше застигнала.

— Спри да си играеш с мен — изпъшках и се втренчих в създанието. — Приключвай.

Драконът присви очи. Отдръпна муцуна, ноздрите му потрепнаха и аз извърнах глава, готов за огнената пелена. Надявах се да свърши бързо.

Драконът стрелна глава напред и аз потрепнах неволно. Но смъртоносните челюсти се приближиха към ръката, която преди стискаше пистолета, и захапаха дръжката. Драконът вдигна глава, изсумтя почти презрително и запрати пистолета над перилата. Той просветна веднъж на лунната светлина и падна в океана долу.

Докато гледах как оръжието ми изчезва зад ръба на скалата, тежестта върху гърдите ми изчезна. Драконът се изправи на задни крака, разпери криле и отстъпи. Аз се надигнах смаян на лакти, гледах го и се чудех дали е някакъв номер. Дали продължава да си играе с мен.

Драконът затвори очи. Тялото му затрептя и запотрепва като мираж, после започна да се свива. Ставаше все по-малко и по-малко, крилете изчезнаха, люспите и ноктите се стопиха, докато отново гледах Ембър. Тя беше с тъмен костюм, който обгръщаше тялото й като втора кожа и очертаваше измамно крехката му форма. Зелените очи блестяха, когато ме погледна.

Не помръднах. Бях невъоръжен и крехкото момиче, което стоеше пред мен, беше не по-малко опасно, отколкото преди миг. Трябваше й само миг да скочи отново и да ме разкъса. Но тя не помръдна, продължи да ме гледа с тъжни, яростни зелени очи, и мускулите ми бавно започнаха да се отпускат. Беше нелепо, но… явно този дракон, мишената, която трябваше да убия, момичето, което преследвах, за да го унищожа, щеше да ме пощади.

Не — възрази перфектният войник. — Не й вярвай. Това е лудост. Драконите нямат милост, не и към нас. Но в какво да вярвам тогава? Преди секунда бях безпомощен, притиснат към земята от три пъти по едро от мен създание. Едно издишване, един замах, и с мен беше свършено. Не знаех защо не го направи. Аз бях войник на свети Георги. Би трябвало да ме убие дори само заради това.

Вдигнах глава и срещнах погледа на врага си. Гласът ми беше накъсан и дрезгав, когато попитах:

— Защо?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Щом се налага да питаш — прошепна, — значи не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш. — Замълча и добави още по-тихо: — Вие не ни познавате толкова добре, колкото си мислите.

— Ембър…

— Сбогом, Гарет. — Тя отстъпи назад. — Не ме следвай. Не се доближавай до мен. Ако видя теб или друг от Ордена, няма да ви пощадя. Стойте далеч от нас.

Обърна се и хукна боса по скалата, без да поглежда назад. Стигна до стълбите и след миг вече я нямаше.

Надигнах се на крака, имах чувството, че са ме удряли с парен чук по главата. Облегнах се на перилата. Океанският бриз рошеше косата ми и охлаждаше кожата ми, когато затворих очи и се опитах да проумея случилото се.

Още бях жив. Бях срещнал дракон, сам, бях се бил с него без подкрепление, бях загубил и… още бях жив. Докоснах гърдите си и усетих нещо топло да се просмуква в ризата ми. Пръстите ми станаха червени и лепкави от раната, която ноктите на дракона бяха оставили, но можеше да е много по-лошо. Можеше да ме разкъса като хартия. Можеше да ме изпепели само с едно издишване. Но не го направи. Той… тя… ме пощади.

Не ни познавате толкова добре, колкото си мислите.

— Бъркали сме — прошепнах. Беше ужасно да осъзная това след толкова години, в които вярвах, че драконите са зли и могат да бъдат единствено зли. Случилото се обаче не оставяше никакво съмнение. Драконите, поне някои от тях, не бяха зли и пресметливи чудовища, за каквито ги мислехме. Не всички дракони мразеха хората. Ако беше така, сега нямаше да стоя тук и да се чувствам сякаш светът се е обърнал с главата надолу. Бях грешил, Орденът беше грешил. Ембър знаеше, че съм войник на свети Георги, че съм най-големият й враг, и ме пощади.

Тръгнах замаян към паркинга. Какво трябваше да направя сега? Да се върна в Ордена? Да се върна към войната, сякаш нищо не се е случило? Сякаш преследването и убиването на дракони нямаше да ми напомня за нея и за наученото тази нощ?

Когато стигах до джипа и още не знаех какво да сторя, телефонът ми избръмча. Извадих го и се смръщих, защото на екрана просветваше номерът на Тристан. Вече бях игнорирал едно обаждане от него, но не можех да го правя вечно.

Въздъхнах и вдигнах телефона към ухото си.

— Къде си, Тристан?

— Къде съм ли? — отвърна ядосан глас. — Ти къде си, по дяволите? Какво си мислиш, че правиш? Ако капитанът разбере, че си хукнал така, ще имаш късмет, ако получиш само петдесет удара пред целия отряд.

— Трябваше да помисля.

— Е, сега ще трябва да се върнеш в играта, партньоре. Имаме заповеди. Къде си?

Казах му.

— Чакай ме на ъгъла на „Палм“ и „Мейн“ след десет минути. Ще ти обясня всичко.

Секунди след като стигнах на мястото на срещата, един бял микробус спря до тротоара и Тристан отвори вратата.

— Влизай — нареди той и аз се подчиних, седнах на седалката до него. Тристан натисна газта още преди да затворя вратата и полетяхме от паркинга.

— Какво става? — попитах и закопчах колана. Тристан ме изгледа вбесен и поклати глава.

— Нови заповеди. — Форсира двигателя и мина на жълто. — Щабът не е доволен от нападението: Не след дълго мишените ще напуснат града и ще се измъкнат. Но знаем, че един от тях е ранен и вероятно ще се скрие някъде за няколко часа. Изпращат всички свободни войници да претърсват всяко затънтено място, пещера или изоставена сграда. Навсякъде, където биха се скрили драконите.

— Значи това ще правим? — попитах и стиснах юмрук до крака си. Тристан поклати глава.

— Не, ние имаме специална мисия. — Кимна към таблото, където стоеше отворен лаптопът му. На екрана примигваше червена точка, която се движеше по улиците към океана. — Това е нашата мишена. Ембър Хил.

Стомахът ми се сви болезнено. Принудих се да заговоря и да запазя спокойствие.

— Защо тя?

— Нямаме представа къде може да са другите — рече Тристан и погледна към червената точка, която се движеше бързо по екрана. — В момента тя е единствената ни следа. Докато бяхте в лунапарка онзи ден, аз отидох до къщата и сложих проследяващо устройство на колата й. Когато получих заповедите тази нощ, знаех точно как да я открия. — Той почука по екрана и се усмихна мрачно. — Определено изглежда, че бяга, нали? Ако имаме късмет, ще ни заведе право при мишените.

Стените на микробуса се затваряха около мен и коланът внезапно започна да ме задушава. Взирах се в червената точка, която примигваше на екрана. Исках да спре, да обърне и да се прибере у дома. Не го направи. Движеше се неотклонно към океана и края на града, и ме водеше към ужасния, неизбежен избор.

Усещах как примката се стяга около мен.