Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нокът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Talon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2019)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Джули Кагава

Заглавие: Нокът

Преводач: Боряна Даракчиева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Pro Book

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 07.06.2016

Редактор: Николина Петрова

Коректор: Георги Иванов

ISBN: 978-954-2928-85-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10382

История

  1. — Добавяне

24
Гарет

Пътуването на връщане беше… вероятно неловко е точната дума. Ембър мълчеше, взираше се през прозореца и усилено не ме поглеждаше. Аз стисках кормилото и гледах право напред, макар че я виждах с периферното си зрение. И двамата не продумвахме, което беше добре, защото в главата ми се вихреше торнадо.

Истината бе, че покрай нея защитите ми падаха. Тя беше забавна и обезоръжаваща, приятен събеседник. Потенциална мишена или не, аз… харесваше ми да съм с нея. Но не това беше най-притеснителното.

Най-притеснителен беше фактът, че когато целувката свърши и тя се отдръпна, аз едва не пристъпих напред да я целуна отново. И сега, когато седеше до мен, продължаваше да ме привлича. Усещах твърде ясно всяко нейно движение, дори най-лекото, всяка въздишка. Не я поглеждах, но усещах присъствието й. И това ме влудяваше.

Когато поехме по нейната улица, Ембър посегна към дръжката на вратата още преди джипът да е спрял. Щом отвори, се зачудих дали да не опитам да я спра или поне да поговоря с нея. Но вратата се затръшна и моментът отмина.

Гледах я изтръпнал как прекосява улицата с дъската под мишница и върви към къщата, без да се обърне към мен. При всяка нейна крачка ми се искаше да я извикам и да я настигна, но нещо ме задържаше.

Когато наближи вратата, усетих, че някой ме гледа, и вдигнах очи към прозореца на най-горния етаж. Една фигура ме наблюдаваше през стъклото. Следобедното слънце озари червената му коса, преди той да се извърне и да изчезне от поглед.

Тристан не си беше у дома, когато се върнах в апартамента, което бе чудесно, защото не бях в настроение да говоря с никого. Отидох до боксовата круша в ъгъла на дневната и така я халосах, че веригите издрънчаха. Не исках да мисля. Трябваше да се концентрирам, да успокоя тази странна, неукротима енергия, която течеше по кожата ми. Ударих отново крушата, за да прогоня образа на едно червенокосо момиче и да изтрия усещането за допира на устните й.

Не знам колко време е минало, когато Тристан влезе. Спря рязко в дневната и ме изгледа развеселен, но и малко притеснен. Аз отпуснах задъхан ръце, кокалчетата ме боляха от ударите, а потта се стичаше по лицето ми и влизаше в очите. Осъзнах, че е минал повече от час, откакто се бях прибрал и оттогава не бях спрял да удрям крушата.

— Така… — започна Тристан, вдигнал вежда заради странното ми състояние. — Как мина денят ти?

Умът ми още не се беше успокоил. През цялото време виждах само Ембър, усещах ръцете й на раменете си, мига, в който устните й докоснаха моите. Ударих крушата за последно, после се облегнах на стената и затворих задъхан очи. В първия миг реших да не казвам на Тристан какво се случи на плажа, но после размислих. Никога не бях крил нищо от партньора си. Трябва да имаш пълно доверие в човека, на когото поверяваш живота си.

— Гарет? — Сега звучеше притеснен и го чух да пристъпва към мен. — Какво стана?

Прокарах ръка по лицето си.

— Този следобед — прошепнах и отпуснах ръка. — На плажа. Ембър… тя… тя ме целуна.

Веждите му скочиха чак до косата.

— Я пак? — Сякаш му се струваше невероятно. — Ембър Хил, момичето, което следим от толкова време и смятаме за потенциална мишена… те е целунала!?

Отдръпнах се от стената, онзи миг не спираше да се завръща.

— Твърде близо съм — казах и тръгнах към прозореца. Отвъд покривите на къщите и върховете на палмите океанът блестеше на слънцето и отново ми припомни всичко. — Изгубих концентрация и не се случва за първи път. Не мисля, че мога да се виждам повече с нея. Ще застраша мисията.

— Не — каза твърдо Тристан и аз го погледнах изненадан. — Нали това искаме, Гарет. Трябва да си твърде близо. Това е единственият начин да научим всичко, да разберем дали тя е внедреният дракон. Колкото повече ти се доверява, толкова по-вероятно е да се издаде. Не можеш да спреш сега. Трябва да продължиш да се виждаш с нея.

Да продължа да се виждам с Ембър. При тази мисъл изпитах едновременно облекчение и ужас.

— Какво да правя сега? — попитах и се отдалечих от прозореца. Нямах никакъв опит с подобни неща. И как ще продължа да се виждам с нея, ако тя не иска да ме види повече? — След като… след като ме целуна… тя почти избяга. Като че ли доста се смути. Какво да правя сега?

— Ти покани ли я на среща, уреди ли нещо, за да се видите отново?

— Не.

— Защо?

— Ами… аз бях…

— Твърде притеснен?

Въздъхнах и пак халосах крушата.

— Да.

Той се усмихна.

— Е, тогава ще трябва да оправиш нещата, партньоре — каза той твърде ведро. — Бъди смел. Този път не приемай отказ. Сигурно няма да е много трудно. Щом те е целунала, значи поне малко те харесва.

— Ако тя беше драконът, изобщо нямаше да ме хареса — възразих аз и скръстих ръце. Драконите не изпитваха подобни чувства. Те подражаваха съвършено на човешката раса, което ги правеше и толкова опасни, но всъщност не разбираха истински понятия като приятелство, тъга, любов или съжаление. Поне така ми бяха казали.

Тристан сви рамене.

— Може би това е част от обучението на „Нокът“. Прави като хората, за да се слееш с тях. Звучи ми доста вероятно да опитат подобно нещо или за да ни контролират, или за да ни объркат. А може би тя е обикновена цивилна. Във всеки случай трябва да продължиш с преструвката, за да разбереш. Мислиш ли, че ще се справиш?

Преструвка. За това ставаше дума. Да се преструвам, че харесвам това момиче. Да се преструвам, че имам чувства, за да установя връзка. Да спечеля приятелството и доверието й, като знам, че може да се наложи да го унищожа, както и нея.

Не ми изглеждаше редно. Изглеждаше мръсно и подмолно, съвсем в техен стил. Но… аз бях войник, а това бе моята мисия. Не биваше да забравям: ако Ембър беше дракон, тя не беше невинна. Тя беше дракон, създание, което презира хората и няма жал, няма човещина, нищо. Дори малките им бяха коварни и чудовищни като възрастните. Може би дори повече, защото много приличаха на хора. Единственият начин да спечелим тази война бе да унищожим малките, преди да са станали коварни и невъобразимо могъщи възрастни.

Дори да трябваше да лъжа. Дори — ако трябва да съм съвсем честен пред себе си — нещо в мен да потрепваше при мисълта, че ще я видя отново.

И дори една още по-малка част от мен, която бях избутал в най-тъмното кътче на съзнанието си, да бе отвратена и ужасена от плана ми.

— Ще се справя — казах на Тристан и тръгнах към банята, за да си взема студен душ. — Знам какво трябва да направя.

— Радвам се да го чуя. И… Гарет…

Този път в гласа му звучеше заплаха. Обърнах се притеснен.

— Не прави грешката да се влюбиш в това момиче — предупреди ме той, като ме гледаше напрегнато. — Ако е нормална цивилна, не бива да се обвързваш. Не и при нашия начин на живот. Но ако е дракон и това е нов метод за внедряване, на който обучават малките си… — Поклати глава и присви очи. — Когато дойде моментът да дръпнеш спусъка, не трябва да се колебаеш. Не можеш да се колебаеш дори за миг, иначе тя ще те разкъса. Разбираш ли ме?

Усмихнатото й лице отново просветна пред мен и при спомена за целувката стомахът ми се сви. Прогоних ги безмилостно.

— Да. Разбрах.