Джули Кагава
Нокът (21)

21
Ембър

Изиграхме още три игри. Мисля, че ме остави да победя в последната, но нямах нищо против. Никога не бих успяла да накарам Лекси или Кристин да играят с мен, а Данте рядко стъпваше в мола, затова беше чудесно да съм с Гарет. След като се отегчихме да стреляме по зомбита, опитахме рали (това го спечелих) и битка, в която бяхме почти равни, (все пак го победих), а след това Гарет ме смаза напълно на въздушен хокей. Рефлексите му и координацията бяха смайващи, не бях виждала такива при човек. Състезателят в мен трябваше да се подразни, но за разлика от брат ми, Гарет беше много скромен. Освен това като че ли наистина се забавляваше.

По-късно отидохме пак при закусвалните, защото огладнях отново след цял ден стреляне по зомбита. Докато дъвчех парче пица, Гарет седеше срещу мен с безалкохолно и ме гледаше замислено.

— Какво? — попитах го. — Да нямам чушка между зъбите?

Той се усмихна.

— Не спираш да ме изненадваш — каза и облегна лакти на масата. — Днес трябваше да свърша някои неща, но продължавам да стрелям по зомбита и да купувам храна в мола. Никога не съм го правил. — Усмивката му леко се изкриви. — Реших, че вината е твоя. Много си разсейваща.

Наклоних глава.

— Разсейваща в добрия или в лошия смисъл?

— Още не съм решил.

— Е, когато решиш, кажи. За да се погрижа да не ми пука особено. — Доядох пицата, избърсах ръце в салфетката и забелязах ръката му на масата — загоряла и мускулеста.

Примигнах. Близо до лакътя на предмишницата му имаше бледо, неравно петънце, което лъщеше на загорялата кожа. Вгледах се по-внимателно и видях още едно до китката, като стара прободна рана, и още няколко малки, пръснати между двете. Бяха бледи и по-дребните почти не се виждаха, но ако се съдеше по двете големи, ръката му определено беше пострадала.

— Откъде са? — попитах тихо и прокарах пръст по единия белег, преди да е успял да ме спре.

Той се отдръпна рязко, пое дъх и аз замръзнах. За секунда и двамата останахме така. После, без да знам защо, бавно посегнах към ръката му и свих пръсти на китката. Гарет не помръдна, стоманените му очи се взираха в мен, докато внимателно издърпах отново ръката му напред. Кожата му беше хладна, усещах силата на тези ръце и напрегнатите като пружина мускули. Но ръката му остана съвършено неподвижна, когато отново докоснах белега и проследих кръгчето с пръст.

— Май е боляло.

Гарет издиша на пресекулки.

— Да, доста болеше. — Говореше напрегнато, сякаш нещо го давеше и не можеше да диша.

— Какво стана?

— Злополука. Преди няколко години ме нападна ротвайлерът на съседа. — Ръката му потрепна леко, но не я отдръпна. — Казаха, че имам късмет, че не съм изгубил някой пръст.

Обърнах дланта му нагоре. На предмишницата имаше още един белег, а дебела нащърбена линия прекосяваше китката. Потреперих.

Явно си бе имал работа с нещо много гадно. Вдигнах очи и видях, че ме гледа, интензивността на погледа му секна дъха ми. По бузите ми плъзна топлина и сърцето ми се раздумка. Продължаваше да ме гледа. Останалият свят избледня и аз мислех само как ще се наведа напред, ще стигна до него над масата и…

Телефонът ми изписука, ново съобщение. И двамата се стреснахме. Внезапно Гарет издърпа ръката си, стана и плъзна стола си назад. Примигнах, смаяна от бързината, с която се движеше: както държах ръката му и усещах хладната кожа, в следващия миг вече го нямаше и аз се взирах в празния стол. Извадих телефона от джоба си и погледнах екрана. Имах няколко пропуснати повиквания от непознат номер, вероятно беше спам или телемаркет. Но съобщението беше от Данте, което бе голяма рядкост, и дори звучеше заплашително.

Къде си? Прибери се ВЕДНАГА. Не тук.

— По дяволите! — прошепнах. Гарет ме гледаше сериозно, докато прибирах телефона в джоба си и ставах.

— От брат ми е. В къщата става нещо — иска да се прибера веднага.

Гарет кимна.

— Ще те откарам.

На алеята нямаше непознати коли, когато спряхме пред къщата, нищо не подсказваше, че се случва нещо необичайно, но стомахът ми още се свиваше от притеснение.

Защо „Нокът“ са тук? Дали… — Стомахът ми се стегна на възел. — Дали са разбрали за мен и Кобалт? Дали са дошли да ме върнат обратно?

Принудих се да откъсна очи от къщата, погледнах към Гарет и се запитах дали ще го видя отново.

— Благодаря — опитах да се усмихна. — За обяда, за превоза и за всичко. Предполагам, че ще се чуем по-късно.

— Ембър. — Той се поколеба, търсеше правилните думи. — Проблем ли има? — попита накрая. — Искаш ли да дойда с теб и да обясня какво стана?

— Ами — свих се вътрешно. Определено не исках, особено днес. Лиам и Сара ясно бяха казали, че не позволяват приятелите ни да идват в къщата, по никаква причина. Винаги се срещах с тях на плажа или стояхме в огромната къща на Кристин, или отивахме в „Смути Хът“. Като че ли не забелязваха, че с Данте не ги каним у дома. Лекси и Кристин не бяха стъпвали вътре, приятелите на Данте също. Бяхме казали на всички, че чичо ни е ексцентричен писател, който се нуждае от абсолютна тишина, за да работи.

— Не, не е нужно. Ще се оправя — казах му аз. — Ще се видим, Гарет.

Изглеждаше леко разочарован, което ми се стори малко странно. Не можех да се сетя защо някое момче ще иска да влезе вътре и да отнесе скандала вместо мен. Приятелите на Данте, особено Калвин и Тайлър, дори не чукаха на вратата, когато идваха да го вземат. Оставаха на алеята и натискаха клаксона.

— Обещала си ми урок по сърф — каза той, когато посегнах към дръжката на вратата. Погледнах го, усмихваше се. — Утре, ако нямаш нищо против — предложи тихо, а металните очи не се откъсваха от лицето ми. — Този път обаче без Лекси или Калвин. Само ти и аз.

— Гарет… — Не знаех какво да кажа. Не знаех дали „Нокът“ ще са тук утре и дали аз ще съм тук утре. Може би бяха дошли да ме върнат в организацията, защото са ме обявили за бунтовна и непокорна, неподходяща за живот сред хората. Не исках да му обещавам нищо за утре, защото не бях сигурна дали ще го видя отново.

Но пък да прекарам един ден с Гарет, сами… Как можех да откажа? Харесваше ми да съм с него. Харесваше ми тихата му увереност и деликатното чувство за хумор, начина, по който сякаш забавлението бе нещо ново за него. Той ме предизвикваше, с него се говореше лесно и никак не изглеждаше зле. (Добре де, беше супер готин, дори драконската ми страна бе съгласна с това). Чувствах, че се прикрива, че не съм видяла още истинския Гарет и колкото повече време прекарвам с него, повече ще научавам.

Освен това, когато бях с него, усещах много странна тръпка. Драконовите ми инстинкти не я одобряваха, те още не харесваха този човек с изключителни рефлекси и светли, настойчиви очи. Очи на хищник. Но друга част от мен не можеше да устои. А мисълта, че няма да го видя отново, беше непоносима. Дори да знаех, че вероятно ще е за добро.

— Утре — казах аз и кимнах. — Чакай ме в залива по обед. Нали помниш къде е? Ще ти обясня, ако трябва.

Той поклати глава.

— Помня. — Едната страна на устата му се изви в лека усмивка. — Ще се видим утре тогава.

Утре. Утре щях да видя Гарет, щяхме да сме сами на уединения плаж и щяхме да яздим вълните и да се забавляваме чак до вечерта, а после може би щяхме да идем на главния плаж, за да се видим с Лекси, Данте и останалите. Както винаги. Всичко щеше да си е както винаги. Нямаше да мисля за заминаване.

Той още ме гледаше с ярките си метални очи и аз отново потрепнах. Откъснах поглед от него, отворих вратата на джипа и слязох.

— До утре — отвърнах, като обещание, и се обърнах. Нарочно не погледнах назад, но усещах погледа му чак докато входната врата се затвори зад мен.

Когато влязох в коридора, нещо ме сграбчи за ръката, стоманени пръсти се впиха в кожата ми и аз изпъшках. Обърнах се и срещнах яростните очи на моята инструкторка, която се взираше в мен, сякаш искаше да ми отхапе главата.

— Къде беше? — прошепна рязко и ме разтърси. Прехапах устна, за да не извикам от болка. — Опитвам се да се свържа с теб от часове. Защо не отговори?

Твърде късно си спомних за пропуснатите обаждания. Непознатият номер е бил нейният. Но тя никога не ми беше звъняла; освен това се предполагаше, че ще се видим на следващата сутрин.

— Бях в мола — прошепнах. — Не съм чула телефона.

— Влизай — сопна се Страховитата дама от „Нокът“ и ме блъсна към дневната. — И внимавай как се държиш. — Отровнозелените очи се присвиха. — Кълна се, малката, ако ме изложиш, утре ще си платиш.

Влязох в дневната, като разтривах насинената си ръка.

Щом прекрачих прага, петима души се обърнаха към мен. Чичо Лиам и леля Сара бяха в кухнята и ме гледаха иззад плота, но те нямаха значение. Данте, седнал сам в средата на дивана, ме стрелна с облекчен и почти изплашен поглед, когато двамата непознати в стаята насочиха вниманието си към мен.

Един мъж стана от креслото и на слабото му лице се разля усмивка. Доста насилена, но все пак усмивка. Сякаш бе виждал усмивки на снимка и сега ги имитираше, но не разбираше значението им. Моят дракон изсъска и се сви, когато светлите сини очи спряха на мен — древни и ужасяващи. Възрастен и много стар, толкова стар, че инстинктите ми запищяха да се омитам. Беше със сив бизнес костюм, а тъмната му коса бе подстригана късо, както и козята брадичка.

— О, Ембър Хил. — Когато заговори, цялата стая притихна. Не че някой беше продумал преди това, но моята инструкторка, инструкторът на Данте, настойниците ни и един здравеняк с черен костюм, който стоеше зад креслото на непознатия, замръзнаха напълно и насочиха вниманието си към него. Той говореше тихо и уверено, като гласа, който чух в тайната стая, и се запитах дали не е същият дракон. Посочи към дивана, където Данте седеше като статуя.

— Моля, седни.

Аз седнах и хвърлих нервен поглед към брат си.

— Какво става? — попитах, като се взирах в обръча от мрачни възрастни, които още зяпаха мъжа с костюма. — Проблем ли има?

— Проблем? Не, разбира се, че не. — Още една празна усмивка. — Защо да има проблем?

— Ами… — Реших да не отговарям на този въпрос. — Без причина. Аз просто… попитах.

— Това е рутинно посещение — продължи мъжът, светлосините му очи се взираха в мен, без да примигнат, като на ястреб. — Няма повод за притеснение. Моите началници ме изпратиха да проверя напредъка ви, да разбера как свиквате в новия си дом. Е… — Той събра пръсти под брадичката си и се вгледа в нас. — Всичко наред ли е? Щастливи ли сте тук?

Сега вниманието се насочи към нас. Страховитата дама ме гледаше от другия край на стаята и очите й просветваха заплашително. Осъзнах, че няма значение какво ще кажа. Очакваше се да съм щастлива, доволна и да се справям добре. Нямаше полза да казвам друго, а и щеше да ми донесе само още мъки на следващата сутрин. „Нокът“ не се интересуваха дали сме щастливи; те искаха само да се уверят, че следваме правилата. Разговорът, който бях дочула в тайната стая, потвърждаваше това.

— Да — отвърнах, а Данте рече вежливо:

— Да, сър, всичко е чудесно.

Както и очаквах, мъжът в костюма не забеляза унилия ми тон, а дори да го забеляза, не му пукаше. Но очите на моята обучителка станаха още по-твърди, студени и ужасяващи, и аз потреперих. Утре щях да си платя.

— Добре! — възкликна мъжът с костюма и кимна рязко. — „Нокът“ ще са доволни да чуят това. — После погледна към треньора на Данте и Страховитата дама, които стояха до отсрещната стена. — А как върви обучението им?

— Момчето се справя добре, сър — каза учителят на Данте. Стоеше сковано, стиснал ръце пред себе си. Забелязах, че дори не поглежда към костюмирания, а се взира право напред. Потреперих. В обществото на „Нокът“ да се взираш в очите на дракон означаваше предизвикателство или заплаха. Разбира се, когато живеехме сред хората, които гледаха, накъдето си искат, се учехме да се адаптираме, но пак не се осмелявахме да се взираме в очите на по-възрастен и по-могъщ дракон. В най-добрия случай щеше да бъде сметнато за крайно грубо и щеше да има последствия. В най-лошия — щяха да ти отхапят главата.

— А момичето? — попита костюмираният Страховитата дама. — В организацията има някои опасения, че на твоята ученичка й липсва… дисциплина. Вярно ли е?

Моята обучителка ми се усмихна, но страховито и заплашително.

— О, тя свиква, сър. — В очите й просветна мрачно обещание. — Трябва да поработим по някои проблеми, но няма причина за притеснение. Ще ги оправим. Наистина.

Не очаквах с нетърпение утрешния ден.

Костюмираният остана още малко, задаваше въпроси, говореше с моята обучителка и с настойниците ни, от време на време с мен и с Данте. Напрежението в стаята не си отиде и аз започнах да се изнервям от присъствието на четиримата възрастни дракони, особено когато вниманието им бе насочено към мен. Не стига това, но и едно от основните правила на „Нокът“ беше никога да не се събират твърде много дракони на едно място, за да не привлекат воините на свети Георги като пеперуди към пламък. Някои от най-високопоставените в „Нокът“, важните клечки, които бяха близки до Древния змей, никога не се разкриваха. Подобно на Древния змей — директора на „Нокът“ — и на най-могъщите дракони, те оставаха в сянка, зад кулисите. Ако мъжът с костюма беше толкова важен, колкото явно всички смятаха, присъствието му в Кресънт Бийч беше много странно. Защо някой толкова могъщ ще посещава две незначителни малки само за да провери дали са „щастливи“?

Ставаше нещо друго, но не знаех какво. Още една загадка към огромния страховит облак, наречен „Нокът“.

Към края на следобеда леля Сара любезно покани всички да останат на вечеря и получи също толкова любезен отказ. Мъжът с костюма стана, поговори още малко с обучителите ни, после се обърна към мен и Данте. Не каза нищо, само ни гледаше със светлите си сини очи, които изглеждаха рептилски, макар и в човешка форма. Кимна, усмихна се за последно, обърна се и излезе от стаята, следван от бодигарда. Не излязоха през предната врата, а изчезнаха в мазето, вероятно щяха да минат по тайния проход. Вратата се затвори със скърцане след тях.

Усетих присъствие до мен, обърнах се и видях моята инструкторка, която се усмихваше ужасяващо. Не изглеждаше доволна.

— Е — рече разговорливо въпреки злобното изражение.

— Определено си направила впечатление. Явно в „Нокът“ смятат, че имаш потенциал, но ти липсва дисциплина. — Усмивката й стана още по-широка, а очите просветнаха. — Ще трябва да поработим по това, нали? Почини си тази нощ, малката. Утре ще е… интересно.