Джули Кагава
Нокът (17)

17
Ембър

— Ембър, не ядеш. Да не ти е зле?

Вдигнах глава от чинията, в която човърках унило варения омар. Първо на първо, не обичам морска храна. Драконите са месоядни, седемдесет процента от диетата ни трябва да се състои от месо и Сара се грижеше да се храним добре, но според мен омарите не са храна. Те са големи буболечки, които живеят под водата, освен това грозни буболечки.

Все пак тази вечер липсата ми на апетит нямаше нищо общо с мутиралата водна буболечка.

— Ами — започнах аз, като дръпнах една от големите щипки, която още бе прикачена към бронирания труп на омара. Ама наистина ли очакват да ям това нещо? — Всъщност съм малко изморена — добавих, защото ако кажех, че не съм гладна, щяха да се притеснят, поне Данте веднага щеше да заподозре, че става нещо. Заради гадния радар на близнаците. — Нищо ми няма. Цял ден сърфирах и паднах няколко пъти, това е.

Лиам остави вилицата си и сви вежди към мен.

— Знаеш, че не искаме да се излагаш на опасност, Ембър — каза той напрегнато. — Ние сме твои настойници и не можем да рискуваме да се нараниш, докато си при нас. Позволих ти да продължиш със сърфа, защото обеща, че вече няма да правиш глупости, но ако все още се излагаш на опасност, ще ти забраня напълно.

— Какво? — настръхнах аз и едва не му се озъбих. — Не можеш да го направиш!

— Аз не, но „Нокът“ могат. — Лиам ме изгледа сурово и ме посочи с вилицата си. — Не ме гледай така, момиче. Може да си дракон, а аз просто човек, но докато „Нокът“ не решат друго, съм отговорен за теб. Трябва само да им се обадя и да кажа, че се излагаш на опасност, и на сутринта ще дойдат да те приберат. — Изгледа ме предизвикателно. — Не си първото безразсъдно малко, което се налага да върна в организацията. Не мисли, че няма да го направя отново.

Разгневих се и бях готова да кажа на Лиам какво може да направи с телефонното обаждане, но улових погледа на Данте. Не създавай проблеми — умоляваха очите му. — Не прави нищо, което ще ги накара да ни върнат обратно. Стегни се и следвай правилата.

Отпуснах се и станах от масата.

— Вече не съм гладна — измърморих, не ми пукаше какво ще си помислят.

— Сутринта си на тренировка, Ембър — извика Лиам, докато излизах от кухнята. — Ще съм пред стаята ти точно в пет, за да се уверя, че си будна.

— Нямам търпение — отвърнах с възможно най-много сарказъм и затръшнах вратата.

Кипях тихо няколко минути, изкушавах се да се измъкна през прозореца и да ида на плажа, за да пояздя вълните просто напук. Кой беше Лиам, че ще ми забранява да сърфирам? Да ми забранява нещо, което обичам? И не само това, но и вълните бяха единственото, което ме възпираше да летя; ако не разполагах с този отдушник, вероятно щях да се измъквам всяка нощ, за да летя с дракона отцепник.

Изсумтях. Може би наистина трябваше да го направя.

Не ми беше нужен Кобалт, за да летя всяка нощ. Можех и сама. И Лиам нямаше да може да ме спре.

Вероятно затова Кобалт е станал отцепник — помислих си горчиво, загледана през прозореца. Чувах океана в далечината, как шушне по пясъка, и недоволството ми нарасна. — Защото всички тези глупави правила са го задушавали. Не може да се Преобразяваш, не може да летиш, о, и да не забравяме садистичната обучителка, която ти вгорчава живота без никаква причина.

На вратата тихо се почука и аз въздъхнах.

— Отворено е, Данте.

Вратата изскърца и брат ми влезе в стаята, изглеждаше загрижен.

— Здрасти. — Затвори вратата след себе си. — Добре ли си?

Не, не бях. Още кипях от гняв и сега го насочих към единствената налична мишена.

— Много ти благодаря, че ме защити — сопнах се и той се намръщи. — Можеше да кажеш на Лиам, че не се излагам на риск, като сърфирам — знаеш колко съм добра. Сега ще трябва да се крия, за да ида на плажа. Що за брат си?

Той присви очи.

— Бях по-загрижен да не се скараш с Лиам и да ни изпратят пак в „Нокът“. — Погледнах го и той ме изгледа подразнено. — Не схващаш, нали? Това не е ваканция, сестричке, не и за нас. Ние не сме човеци и не сме тук, за да се забавляваме. Това е изпитание и те наблюдават всяко наше движение, за да се уверят, че няма да прецакаме нещата. Ако се провалим, ще ни върнат за повторно обучение. Пак в пустинята, насред нищото. — Той скръсти ръце с мрачно изражение. — Помниш ли? Помниш ли какво беше? Наистина ли искаш да се върнеш там?

Потреперих. Да, помнех. Изолацията, скуката, все една и съща гледка всеки божи ден — само прах, шубраци и камънаци, докъдето поглед стига. И самотата. Освен учителите, пазачите, които обикаляха покрай оградата, и оценителите, които идваха всеки месец, за да следят напредъка ни, не виждахме друга жива душа. Никакви приятели, никакви деца на нашата възраст, никаква компания. Само ние, два малки дракона срещу целия свят.

Не исках да се върна там. Достатъчно зле беше, когато за мен външният свят бе само образи по телевизията или снимки в учебника. Сега, когато вече бях живяла в него, щях да откача, ако ме върнеха там.

Тръшнах се на леглото и изстенах:

— Не. — Знаех, че е спечелил този рунд. — Не искам.

Той седна в края на леглото, подвил крак под себе си.

— И аз не искам — рече тихо. — Ти си ми сестра. Винаги сме били сами срещу всички. Но правилата тук са различни. Преди можехме понякога да се измъкваме и да се Преобразяваме, и на „Нокът“ не им пукаше — защото нямаше кой да ни види извън организацията. Но сега? — Поклати глава. — Не можем да си позволим никакви грешки. Не можем да нарушим правилата дори веднъж. Ще изгубим повече от сърфирането и стоенето до късно. „Нокът“ ни изпитват и аз няма да се проваля.

Стомахът ми изстина, макар че успях да се усмихна леко.

— Знаеш ли, че преди беше забавен брат? — На когото можех да се доверя. Защо вече не говориш с мен, Данте? Дори още не знам какво вършиш с твоя обучител всеки ден.

Той изсумтя и заприлича пак на себе си.

— Пораснах. Може и ти да опиташ някой път. Не мисля, че ще ти навреди. — Стана, разроши косата ми и отдръпна ръка, преди да я плесна. Изгледах го сърдито, когато тръгна към вратата, но щом хвана дръжката спря.

— И още сме сами срещу всички, сестричке — каза съвсем сериозно, като ме гледаше през рамо. — Трябва да се грижим един за друг, а това означава да правим онова, което ще е най-доброто за бъдещето ни. Дори ако другият понякога не е съгласен. Ще го запомниш ли?

— Дааа — въздъхнах, но най-вече за да излезе от стаята ми. В думите му имаше странна заплашителна нотка, макар че не можех да разбера защо. Внезапно ми се прииска да се махне. — Ще запомня.

Той ми се усмихна леко и някак кухо, и вратата се затвори след него.

Щом останах сама, аз се отпуснах по гръб и се втренчих в тавана. Напоследък утрото настъпваше твърде бързо. Трябваше да стана призори — отново, — за да участвам в поредното мъчение на Страховитата дама от „Нокът“. Последното, с войниците и пушките, беше, меко казано, шокиращо. Макар че все пак бе за предпочитане пред предишните безсмислени задачи, за които вече подозирах, че нарочно са били такива — за да прекършат духа ми и да ме научат да не се противя на заповедите, колкото и тъпи да изглеждат. Ако просто мълча и върша вбесяващите неща, които тя ми нареди, ще свърши по-бързо.

За нещастие не ме биваше особено в мълчането и следването на заповеди, особено ако са безсмислени. А сега исках да знам защо моята обучителка бе започнала тази откачена игра на война. И преди бях любопитна, но срещата с един дракон отцепник засили решителността ми. Ако „Нокът“, моята инструкторка, моите настойници и дори моят брат не искаха да ми кажат нищо, тогава се налагаше да го науча сама.

Стоях в стаята си, слушах музика и чатех с Лекси, за да убия времето, докато всички в къщата си легнат. В 11:45 изключих компютъра, отидох на пръсти до вратата, открехнах я и надникнах.

Къщата беше тиха и тъмна. Лиам и Сара си бяха легнали, а от мрака под вратата на Данте разбрах, че и той е сторил същото. Надявах се наистина да е заспал; може би гадният радар, настроен на моята честота, изключваше по време на сън.

Промъкнах се по стълбите възможно най-тихо, като избегнах третото скърцащо стъпало, прекосих озарената от луната кухня и отворих вратата към мазето. В ъгъла му вратата към тайния тунел беше заключена, но тя вече изобщо не ме интересуваше. Не и когато някъде зад тези бетонни стени имаше цяла стая, в която се криеха безброй тайни. За „Нокът“, за моите настойници и за мен.

Няколко минути се озъртах наслуки, щеше ми се да можех да се Преобразя, за да виждам в тъмното. Не открих никакви панели, лостове, тъчпади, нищо, което би могло да подсказва за тайно помещение, и след като огледах стените и не намерих друго, освен плесен и един-два паяка, бях готова да се откажа. Може би Кобалт грешеше или си измисляше.

Чакай малко. — Спрях, подразнена на себе си и се обърнах да огледам по-внимателно мазето. — Ако „Нокът“ наистина са сложили някъде панел, мислиш ли, че ще е на видно място? Стига, Ембър, използвай мозъка си и стотиците шпионски филми, които си изгледала. Панелът ще е скрит, също като стаята. Може да е в стенен сейф или под някой плот, или зад картина…

Но тук нямаше картини, плотове и или нещо друго, зад което може да се скрие панел. Стените бяха голи.

Освен…

Обърнах се, тръгнах към сивата кутия с бушоните и отворих вратата. Черните превключватели се нижеха в съвършено прави линии и до всеки имаше надпис за коя верига е.

Само един в дъното не беше отбелязан.

С надеждата, че съм на прав път и че няма да предизвикам късо съединение, аз го натиснах.

Чу се щракане и малка част от стената под таблото се плъзна встрани.

Ухилих се триумфално. Е, видя ли? Тук е. В бетона бе вграден малък бял панел, обикновен тъчпад, като на охранителните системи. Под бутоните с цифри имаше светеща зелена ивица, на която пишеше заключена с дигитални черни букви. Сърцето ми започна да бумти в гърдите. Истина беше. Кобалт бе прав.

Да се надяваме, че е прав и за кода.

Набрах осемцифрения код и зачаках.

Чу се съскане, после част от стената до пералнята се раздвижи и завъртя като вход за таен проход в шпионски филм. Помещението зад нея беше тъмно, но просветваше слабо зелено сияние.

За миг останах на мястото си, зяпнала въртящата се врата като идиотка, докато панелът не записука предупредително и подвижната част от вратата започна да се затваря.

Олеле. Действай, Ембър!

Хукнах натам и се шмугнах в отвора почти в последния момент. Когато панелът се затвори след мен със съскане, ми хрумна, че съм се озовала в капан, но после видях помещението.

— Какво… — примигнах смаяна и се огледах. Това определено не беше мазето, не беше и тайният тунел с груб бетонен под и слабо осветление. Приличаше повече на сцена от „Стар Трек“ или „Военни престъпления“. Цялата стена в дъното представляваше гигантски екран, който сега беше тъмен, но изображенията на него сигурно бяха в реален ръст. Подът бе покрит със сияещи черни плочки, които отразяваха мигащите светлинки на дълга компютърна конзола по протежението на стената. До отсрещната стена…

Стомахът ми изстина. В единия ъгъл имаше нещо като голяма метална килия. Не точно клетка, но много, много приличаше. В горния й край видях малки решетести прозорчета, стените бяха огнеупорни, а през двойните врати можеше да мине кон. Или преобразен малък дракон.

— Какво е това, по дяволите? — прошепнах и пристъпих навътре в стаята. Вече ме болеше да се кокоря така. Не можех да повярвам, че това място се намира точно под малкия крайбрежен град и никой няма представа. „Нокът“ не бяха споменавали за нищо такова. Кобалт беше прав.

Е, за какво още е прав?

Погледът ми спря на конзолата и безбройните мигащи светлинки по нея. Видях стол пред по-малък екран, с клавиатура пред него, и тръгнах натам. Ако успеех да вляза във файловете на „Нокът“ или в пощата на настойниците ми, вероятно щях да открия какви ги вършат. Или поне да разбера какво точно искат от мен и от Данте.

Едва направих няколко крачки, когато вратата изсъска зад гърба ми и осъзнах, че някой идва.

Гадост. Обърнах се и се хвърлих към единственото скривалище, което видях — отворената врата на клетката, — и се притиснах към студената метална стена. В клетката беше тъмно; само няколко снопчета светлина се процеждаха през зарешетените прозорчета в горната част, и аз потреперих. Не можех да си представя да ме затворят в това нещо, като дракон или не.

Надникнах през открехнатата врата и видях Лиам и Сара да минават за миг в полезрението ми, после продължиха към дъното на стаята. Столът изскърца, някой седна на него и се чу потракване и щракане. Светлината през прозорците потрепна, стана по-силна и аз разбрах, че огромният екран се е включил.

— Докладвай — изтътна дълбок мъжки глас с рязък маниер, като на моята обучителка. Дори в килията подскочих. — Какъв е статусът на Ембър и Данте Хил?

Замръзнах, внезапно ме достраша дори да шавна. Не виждах екрана, разбира се. Трябваше да се издърпам и да погледна през решетките, но не исках да рискувам. Но и без да го виждам знаех, че говори дракон. Вероятно някой от ръководството на „Нокът“, макар че не бях срещала такъв лично. Драконите, които управляваха организацията, бяха много сдържани относно местонахождението си, защото се страхуваха, че Орденът ще ги погне. Защо някой високопоставен от „Нокът“ ще пита за мен и за Данте? Притиснах се до стената, стаих дъх и наострих уши.

— Данте се адаптира добре, сър — каза Лиам, гласът му беше напълно безстрастен. — Справя се добре с хората и в социалния кръг, който си изгради. Следва правилата и разбира какво се очаква от него. Не очаквам проблеми с внедряването му.

— Добре — рече гласът, но без да изразява задоволство или похвала. — Както и предполагахме. А какво става с Ембър Хил?

— Ембър — започна Лиам и гласът му леко се изостри, — е малко по-… проблематична. Намери приятели и се адаптира добре, но… — Замълча.

— Но е безразсъдна — намеси се Сара, сякаш вече не издържаше да мълчи. — Нарушава правилата и се включва в опасни дейности. Оспорва авторитета ни и постоянно се опълчва на инструкторката си. Всъщност мисля, че не е направила нещо драстично единствено заради Данте. Той я озаптява, но се опасявам, че дори той няма да може да я контролира за дълго.

Гласът мълчеше, явно обмисляше информацията, а аз прехапах устна и наредих на сърцето си да не препуска така. Сега ли щяха да решат да ме върнат за повторно обучение? Сама? Стомахът ми се сви. Не можех да го направя. Не можех да се върна там. Особено без Данте. Щях да умра от скука и самота.

— Нарушила ли е някакви правила? — попита най-сетне гласът и вътрешностите ми се свиха още повече. Ако Данте им бе казал, ако знаеха за нощта с Кобалт, с мен беше свършено.

— Не — отвърна неохотно Лиам и аз се отпуснах облекчена. — Доколкото знаем. Но тя е истинска бомба със закъснител…

— Тогава ще я наблюдаваме по-внимателно — прекъсна го гласът. — Ембър Хил може да е опасна за организацията или просто да се възползва от непривичната за нея свобода. Не е необичайно за малките. По-добре да го направи сега, за да може да се концентрира върху обучението си занапред. Това не е основателна причина да я изтеглим, след като сами признавате, че не е нарушила никакви правила.

Ох. — Примигнах от изненада. — Това… беше изненадващо разумно. Може би „Нокът“ не са чак толкова зли, колкото Кобалт ги изкарва.

— Ами отцепникът? — попита внезапно Сара и кръвта ми се вледени. — Може още да е наоколо. Ако Ембър или Данте се натъкнат на…

— За отцепника — прекъсна я гласът — има кой да се погрижи. Той не е ваш проблем. Миналия месец, когато бе забелязан за първи път, нашите агенти установиха, че е напуснал града. Едва ли ще се върне, но ако го видите или някой от поверениците ви го спомене, ще ни информирате незабавно. Ясно ли е?

Данте — помислих си, когато настойниците ни отвърнаха, че им е ясно. — Ти си бил, нали? Ти си им казал за Кобалт. Ето защо той си тръгна и инструкторите дойдоха на следващия ден. Ти си бил.

— Ще говорим с обучителката на Ембър, за да насочи енергията й в по-продуктивна посока — продължи гласът.

— Има ли други проблеми?

— Не, сър.

— Много добре. — Представих си как се отдръпва назад и маха с ръка. — Свободни сте.

Екранът просветна и потъмня. Лиам и Сара веднага се обърнаха и тръгнаха към тайната врата, без да поглеждат в моята посока. Надникнах от килията, видях ги как натискат един бутон, за да отворят вратата, и изчаках няколко минути след като тя се затвори след тях, преди да избягам и аз. Изтичах по стълбите и влязох в стаята си, благодарна, че не съм събудила никакви любопитни братя и подмолни настойници. Никой не дойде да ме провери и аз се свлякох на леглото, а чутото се въртеше в ума ми. „Нокът“, моите настойници, моята обучителка, Данте.

И отцепникът.

Добре, Кобалт — помислих си и пак усетих тръпката по гърба си. — Беше прав. „Нокът“ не ни казват всичко. Вече спечели пълното ми внимание. Надявам се да те видя отново, за да те питам за това.