Джули Кагава
Нокът (29)

29
Ембър

— Гарет!

Пробих си път през тълпата от хора и го последвах през дневната, после през фоайето и навън.

— Гарет, чакай!

Купонът се бе излял навън. Хората се бяха събрали на групички по стълбите и по дългата песъчлива алея, мотаеха се наоколо и разговаряха. Няколко момчета се бяха скупчили около един пикап с отворен охладител в каросерията и пиеха от кутийки и бутилки. Моят дракон изръмжа предупредително, когато минах покрай тях, но бях твърде заета да настигна отдалечаващата се фигура и не им обърнах внимание. Гарет си тръгваше и аз внезапно се паникьосах, че този път няма да го видя отново.

— Хей! По дяволите, Гарет, почакай.

Той най-сетне се обърна за миг, имаше измъчено изражение, сякаш не можеше да понесе да ме види отново. Само за момент обаче, после стената се спусна отново пред чертите му и очите му пак станаха празни и студени.

Гледах това смразяващо лице и потисках ръмженето в себе си. Драконът оголваше зъби в самозащита.

— Къде отиваш?

— Няма значение — отвърна той безизразно, вече не приличаше на милия, уязвим човек, с когото бях танцувала преди минути. Този леден тон се вряза в мен и ме накара да потръпна и да се наежа едновременно…

— Приключихме, Ембър. Върни се вътре и забрави за мен. Няма да ме видиш отново.

— Защо? — взирах се в него, разкъсвана между гнева и отчаянието. — Само защото танцувах с Райли? Той е приятел, Гарет. Нищо повече. — Драконът ми изсъска при тази лъжа, но аз продължих: — Наистина ли толкова ревнуваш?

— Да — отвърна той и ме стресна. — И… това е проблемът. Не би трябвало да ми пука. Не трябваше изобщо да ми повлияе… но стана. Ти ми влияеш. — Очите с цвят на метал се присвиха обвинително. Макар че още виждах пролука в маската, мимолетно объркване и несигурност, дори когато се извърна. — Това не е редно — прошепна той едва чуто. — Не мога да го причиня и на двама ни.

Ако не бях видяла тази мимолетно просветнала емоция, вероятно нямаше да имам кураж да направя онова, което направих. Поех дълбоко дъх, пристъпих към него и го хванах за ръката. Той потрепна, но не се отдръпна, погледна ме.

— И аз съм изплашена — признах тихо. — Когато съм с теб, не мога да мисля за нищо друго и понякога ми се струва, че откачам. Не знам дали да продължа, или да избягам с всички сили.

Той не отговори, но нещо в изражението му ми подсказа, че изпитва същото.

— Така че, да, малко съм изплашена — продължих, решена да не го оставям да си иде. — Нямам представа какво става. Но страхът е жалко извинение да не направиш нещо, не мислиш ли? — Спомних си за Страховитата дама, за организацията, за моето бързо изнизващо се лято и решимостта ми се засили. — Така че, ако ми казваш, че между нас е приключило, защото не ти е позволено да чувстваш нищо, опасявам се, че ще отвърна, че говориш глупости.

Той примигна, невъзмутимата маска се пропука още малко и аз се приближих и срещнах погледа му.

— Гарет, ако наистина искаш да си идеш, няма да те спирам. Но те мислех за по-смел. Мислех; че човекът, който може да сърфира по огромни вълни, да стреля по зомбита и да нарита трима безмозъчни гадняри, не би се уплашил, че някой… може да го харесва. И не би ревнувал или се страхувал, защото тя е тук. Тя стои точно пред теб.

Очите му потъмняха.

— Ембър…

— Виж ти кой е тук.

Обърнахме се и драконовите ми инстинкти — онези, които трябваше да послушам по-рано — се надигнаха с ръмжене, настръхнали и готови за бой. Момчетата, събрани около пикапа, се бяха приближили, а най-отпред бе познатата подигравателна физиономия на Колин. Зад него видях двамата му приятели Дрю и Травис, но и още трима пияни гадняри се приближаваха към нас с противни усмивки. Шестима. И всичките си търсеха белята. Драконът изръмжа и аз прехапах устна, за да се овладея.

— О, това е малката мръсница и нейното приятелче — продължи Колин, ухилен. — Много ми е драго да се видим отново. Дължа ти нещо, кучко. Но ще ти го дам, след като се погрижа за тоя бастун. — Той се усмихна на Гарет, който ги гледаше спокойно и безизразно. Усмивката на Колин стана още по-дразнеща. — Къде е приятелчето ти, смотаняко? Този пък го няма да те спаси? Надявам се, че няма да възрази, ако ти наритаме задника.

— Страхливец — изръмжах аз. — Страх те е да се биеш сам с него? Нищо ли не можеш да свършиш без приятелчетата си?

Той ме изгледа злобно.

— Много ти е голяма устата, малка кучко.

— Докоснете ли сестра ми, ще ви убия — каза глас зад тях.

Колин подскочи, когато Данте излезе от друга група хора, застана до мен и се втренчи в него.

— О, ама те били двама — изсмя се Колин. — Реших, че виждам двойно.

Олюля се към нас, но Данте не помръдна, а Гарет ме издърпа зад себе си, въпреки че драконът ми изръмжа, искаше да се бие.

— Защо не се разкараш, хубавецо? — рече едрият човек на брат ми, който беше стиснал челюст. — Но може и да останеш и да ти смажем главата, не ми пука. Шестима срещу двама, нямате големи шансове, нали?

— Господи, ще спрат ли да говорят? — долетя още един глас зад Колин. Обърнах се и видях Райли, който му се усмихваше лениво. — Никой ли не започва въргал, без да се остроумничи и да се прави на злодей от „Джеймс Бонд“? Не е толкова трудно. Ето, ще ви покажа. — И заби юмрук в носа на Колин.

Колин полетя назад с вик, а останалите от групата му се втурнаха напред. Аз отскочих, стиснала юмруци, а в двора настана истинско меле. Райли, Гарет и Данте изчезнаха в хаос от юмруци, крака, лакти и колене. Разнасяха се викове, сумтене от болка и тъпи удари, заглушавани от виковете и дюдюкането на тълпата.

Моят дракон изрева, беше вбесен, че е принуден да стои встрани и да гледа. Когато един здравеняк удари Данте, аз го изритах отзад в прасеца и го подкосих. Той залитна, а Данте го халоса в ченето и го повали на земята.

— Ух — изпъшка той, разтърсвайки ръка като ужилен. — По дяволите, все едно ударих бетонен блок.

Хвърлих бърз поглед към Райли и Гарет, които макар и обградени от здравеняци и летящи юмруци, като че ли се справяха добре. Райли се хилеше демонично на противниците си и раздаваше юмруци, запращаше ги към капаците и стъклата на колите. До него Гарет се завъртя, блокира един удар с почти нечовешка грация, проникна под гарда на противника си и го удари, преди онзи да се е усетил.

Човекът, който Данте бе повалил, се изправи и скочи пак към него. Данте отстъпи встрани и пияният налетя с главата напред във вратата на една кола. Ухилих се, но Колин се възползва от това разсейване, изникна сякаш отникъде и ме блъсна настрани. Олюлях се, възвърнах равновесието си, извъртях се и го видях точно когато замахна и удари Данте в слепоочието. Брат ми се свлече на земята, а на мен ми причерня.

Докато Колин вдигаше крак да изрита Данте, аз скочих между тях с ръмжене, оголила зъби. Колин пребледня и отстъпи назад със зинала уста. Усетих как през мен минават вълните на Преобразяването, драконът се издигаше към повърхността, напрягаше се за скок.

Нещо ме сграбчи за китката и ме дръпна назад точно когато Гарет връхлетя Колин. Обърнах се и видях Райли. Бях на косъм да се Преобразя и да скоча отгоре му.

— Спри! — нареди той и твърдият му глас ме сепна. Вряза се в гнева и жегата, в дивото ръмжене на дракона и отново всичко дойде на фокус. Потреперих и се отдръпнах, ужасена от това, което едва не направих. Той ме поведе към края на алеята.

— Не се намесвай, огнено момиче — нареди ми Райли и аз поех дъх да възразя и да му кажа, че се справям отлично, но Данте срещна погледа ми, докато се изправяше и потъркваше главата си. Беше ядосан и ужасен, но не заради Райли. А на мен. Сякаш и той бе разбрал, че едва не бях разкрила и двама ни.

В нощта се чуха сирени и всички се сепнаха. Тълпата почти веднага се пръсна към колите, някои дори хукнаха да бягат в тъмното. Напрегнах се, но по-скоро от раздразнение. Тъпи ченгета. Разбира се, идваха точно навреме.

Райли вдигна глава и златните му очи се присвиха при приближаването на сирените. После ме погледна.

— Май че е време да си ходя. — Отстъпи назад. — Не забравяй какво ти казах. Ако искаш да поговорим, знаеш къде да ме намериш.

Смигна ми, обърна се и изчезна в мрака така бързо, както се бе появил. Някъде сред морето от коли се чу рев на мотор.

— Ембър! — извика Данте. Гледаше ме ядосан, докато вървеше към края на алеята, с ключове в ръка. — Тръгвай! — Посочи към колата, с която бяхме дошли. — Влизай в колата веднага! Отиваме си.

Настръхнах от тона му. Кой беше той да ми нарежда? Не ми беше шеф. И не изгарях от нетърпение за разговора на път за дома. Беше ме видял да говоря с Райли и вероятно щеше да пита откъде познавам отцепника, а аз не исках да признавам — особено сега.

Сирените станаха по-силни. Голяма част от тълпата бе изчезнала, или бе в процес на изчезване. Не се сдържах и погледнах към Гарет, който стоеше сам в сенките на няколко метра от мен и ме гледаше. Не каза нищо. Не пристъпи напред да ме защити или да предложи да ме откара. Болка се смеси с гнева, объркването и разочарованието.

— Знаете ли какво? — изревах и заотстъпвах от Данте и Гарет към къщата. Синьо-червени светлини просветваха в далечината, устремени насам. Аз взех решение. — Вървете по дяволите и двамата. Не ми трябвате. Сама ще се прибера.

— Ембър! — извика Данте, но аз се обърнах и хукнах около къщата към брега и мрака.

Може би на сто метра надолу по брега забавих крачка и започнах да ритам пясъка, докато вървях покрай водата и мислех. Малки вълни се спускаха към мен с бучене, после се оттегляха със съсък в морето. Над мен сияеше пълна бяла луна, която превръщаше плажа в приказна сребърно черна страна. Още чувах сирените на патрулките, вероятно вече бяха на партито. Надявах се всички да са добре, макар че не знаех защо ми пука. Чувствах се виновна, че избягах от Данте, който щеше да звъни през десет минути, но и ме познаваше достатъчно добре, за да знае, че ще се прибера и сама. Не се тревожех за него. На него поне му пукаше за мен. Другите да вървят по дяволите.

Въздъхнах. Райли, Данте, Гарет. Три момчета, които по различни причини ми усложняваха много живота. Данте, защото понякога ставаше голям параноик. Защото казваше, че мога да му се доверя, но се съгласяваше с всяка дума на „Нокът“. Той бе идеалният ученик, не нарушаваше правилата и очакваше аз да правя същото. Райли, драконът отцепник, ме окуражаваше да направя точно обратното. Той бе отхвърлил законите на „Нокът“ и ме изкушаваше с тайните си и със свободата, която олицетворяваше. Той призова моя дракон и не можех да го игнорирам.

И Гарет. Човек. Няма нужда да казвам повече.

Въздъхнах отново и отметнах глава назад. Кожата ми още гореше, дали от гняв или от адреналин, или от двете, а моят дракон се мяташе в безброй посоки. Трябваше да се успокоя. Прииска ми се да си бях взела сърфа. Докато се носиш по океана, не можеш да си напрегнат, студените му мрачни дълбини те люлеят и успокояват. Морето беше невероятно. Винаги ме изумяваше колко спокойно и кротко е в един миг, но в следващия те връхлиташе със силата и свирепостта на ураган.

Една вълна пропълзя по брега и покри с пяна стъпалата ми. Извадих телефона си и се отдалечих от водата. Сложих и него, и бележката от Райли на пясъка. Когато следващата вълна придойде със съсък, аз я последвах обратно към океана и нагазих в дълбокото.

Спрях, когато водата ми стигна до кръста, усещах как студът се просмуква в кожата ми и успокоява пламъците, все още потрепващи в мен. Обгърнах се с ръце, затворих очи и оставих соления бриз да охлажда лицето ми. Вероятно трябваше да се прибера у дома. Данте бе взел колата, което означаваше, че. Трябва да хвана такси, автобус или да вървя до къщата. Летенето, както винаги, беше изкушаващ вариант. Но бях обещала на брат си да не застрашавам престоя ни тук, а точно сега не беше умно да предизвиквам съдбата. Въздъхнах, примирена с пешеходния вариант.

— Ембър.

Сърцето ми подскочи при тихия глас и се обърнах. Стройният силует на Гарет стоеше на брега. Гледаше ме. Океанският бриз развяваше ризата му. Щом го видях, усетих прилив на щастие и копнеж; беше ме последвал. Бързо прогоних това. Гарет не се интересуваше от мен. Ясно го беше показал тази нощ.

— Какво искаш, Гарет? — извиках, без да помръдвам от мястото си. Една вълна се плисна срещу мен, охлади кожата ми и донесе аромат на сол, пяна и море. Обърнах се към Гарет и скръстих ръце.

— Не трябваше ли да си тръгваш? Ченгетата вероятно вече са разтурили купона.

— Исках да поговоря с теб. — Пристъпи напред и спря точно до прибоя. — Не искам да оставим така нещата между нас.

— Е, говори.

Сивите очи примигнаха, отразяващи лунната светлина, и той леко се смръщи.

— Може би трябва да дойдеш на брега? — предложи и кимна към пясъка зад него. — Така няма да се налага да викаме.

— Тук ми е добре, благодаря. — Вирнах упорито и високомерно брадичка. Гарет въздъхна.

— Добре. — И нагази в океана с джинсите и ризата. Отпуснах стресната ръце, когато застана до мен, а вълните се плискаха в корема и гърдите му. Усетих топлината на тялото му, когато се наведе напред.

— Съжалявам — каза тихо, гласът му бе почти шепот, заглушаван от вълните. — За тази нощ. За всичко. Мисля, че…

— Откачи и се превърна в ревнив задник?

— Да. — Устните му се извиха. — Е, много съжалявам. Не мислех разумно. Но… — Пое дълбоко дъх. — Мисля, че вече виждам малко по-ясно нещата. Искам да опитаме отново. Ако ми позволиш.

Вълните и прибоят около нас, а над нас — ярката, демонична светлина на луната, която озаряваше плажа и посребряваше косата на Гарет. Далечните светлини и сирени отшумяваха, докато накрая сякаш останахме само двамата на самотния бряг.

— Бих искала — прошепнах.

Той се отпусна, част от напрежението напусна раменете и гърба му.

— Е, значи се разбрахме?

— Да.

— Добре. — Приближи се, прокара длани по ръцете ми и изпрати електрическа тръпка в цялото ми тяло. — Исках да съм сигурен, преди да направя това.

И ме целуна.

Този път не се уплаших. Този път затворих очи и се наведох към него, отвърнах на целувката. Ръцете му се плъзнаха по мен и аз го прегърнах през кръста и го привлякох към себе си. Забравих за „Нокът“. Забравих, че съм дракон и че не би трябвало да изпитваме тези откачени, силни емоции. Не ми пукаше, моята обучителка бе казала, че хората са по-нисш вид и че ние сме по-високо от тях в хранителната верига. Това нямаше значение. Защото в този миг, докато хладните устни на Гарет се притискаха в моите и ръцете му ме привличаха към него, аз не бях нито човек, нито дракон.

Бях себе си.