Джули Кагава
Нокът (4)

4
Гарет

Не бях особено възхитен от тези дрехи.

Когато се биеш със създания със зъби, които разкъсват сухожилия, нокти, които могат да те разпорят като хартия, и дъх, който може да стопи кожата ти, бронята е жизненоважна. Една хубава бронирана огнеупорна жилетка може да поеме голяма част от огъня и силата на удара и е изненадващо по-ефективна от кевларените жилетки срещу естествените оръжия на драконите. През годините обаче нашите врагове започнаха да осъзнават, че огнестрелните оръжия са не по-малко ефикасни, и сега бе също толкова вероятно да те застрелят, колкото и да те изпепелят. Все пак, когато бъдеха принудени да преминат в истинската си форма, драконите винаги се връщаха към най-смъртоносните си оръжия. Нашите черно-сиви бойни униформи бяха от огнеупорна материя и подплатени със стоманени плочи; те не можеха да ни защитят от всичко, особено от директен драконов огън, но бяха за предпочитане пред нищо.

Работата беше там, че бях свикнал с бронята си. Колкото повече стомана ме делеше от врага ми, толкова по-добре. Бях оцелявал в мисии, в които бронята ми беше станала на парцали, и без нея щях да съм мъртъв. Не ми харесваше да съм така открит и уязвим. А и малко дрехи са по-смущаващи от шорти и свободен черен потник, с каквито бях пременен сега. Все едно се разхождах чисто гол по брега.

— Пак си намусен — отбеляза Тристан от шофьорското място, без да откъсва поглед от прозореца. Също като мен, и той бе с шорти и потник с картинка на юмрук с щръкнали палец и кутре. За разлика от мен обаче, него не го притесняваха.

— Не съм намусен.

— Добре, тогава замислен. — Замълча, защото млада двойка мина покрай джипа, точно до ръката му, която висеше от прозореца, но той дори не погледна към тях. Погледът му не се откъсваше от групата в края на паркинга. — Тук сме повече от три седмици, партньоре — информира ме, сякаш не бях наясно. — Все по някое време ще трябва да свикнеш. На това му се казва адаптация и сливане. Не можем да се разхождаме по брега в пълна бойна униформа, дори да има дракон наблизо.

Знаех това. Знаех и че Орденът иска да довършим тази мисия, без значение как се чувстваме. Оръжия и дракони, битки и смърт: в това бях добър. Дългото наблюдение в някакво си весело градче сред обикновени цивилни — с това не бях толкова свикнал.

— Виждаш ли още мишените? — попитах, макар че вече знаех отговора.

Той изсумтя, пак, без да ме поглежда.

— Гарет, мога да държа косъм на прицел с часове, без да шавна или да помръдна мерника — рече подразнен. — Мисля, че съм способен да държа под око група тийнейджърки.

Не отговорих. Тези три седмици бяха вбесяващи. Три седмици проучвания, денонощно наблюдение на брега, проследяване на различни групи, отсяване на туристи, семейства, бедни, работещи. От данните, с които разполагахме, знаехме, че драконът е млад, с добро положение и че ще е привлечен от група красиви, популярни хора, за да може да се впише. Иначе казано, кликата, която „владее“ плажа. След безброй часове на разследване най-сетне стеснихме кръга до група тийнейджъри, които бяха тук почти всеки ден и обикновено заедно. Всеки от тях можеше да е нашата мишена.

Първа фаза завършена. Сега бяхме почти готови за втора фаза, която ме ужасяваше. Трябваше да се внедря в групата, да спечеля доверието им и да открия кой от тях е огнедишащо чудовище от легендите.

Нямах представа как ще го направя.

— Така, така — измърмори Тристан и аз погледнах отново към паркинга. — Май че ще ходят някъде е онези типове. Това може да е проблем.

Проследих погледа му към подобен на нашия джип, който потегли от паркинга. Две от момичетата, русото и брюнетката, седяха между двама непознати типове отзад. И четиримата се смееха и говореха, държаха бири. Другата, дребната червенокоска, седеше отпред, но гледаше през прозореца, сякаш не й се искаше да е там. Сърфът й стърчеше от багажника, когато полетяха по шосето.

Погледнах партньора си.

— Сега какво?

Той пое на задна, за да излезе от паркинга.

— Спокойно. Ще ги проследим.