Джули Кагава
Нокът (18)

18
Гарет

— Е, значи вече имате потенциална мишена.

На екрана на компютъра лейтенант Габриел Мартин се облегна зад бюрото си и събра замислено пръсти. С Тристан бяхме в малката кухня на апартамента, пред отворения лаптоп на плота. Тези седмични доклади бяха рутинни, съобщавахме в щаба как върви мисията ни, но тази нощ бе различно. Тази нощ вече имахме име — Ембър Хил — повтори Мартин и събра вежди. — Накарах разузнаването да направи повторна проверка на нейното минало и на това семейство за някакви несъответствия. Казахте, че има брат?

— Да, сър — отвърна Тристан. — Но може да са отгледани заедно и да са внедрени тук, за да ни объркат, защото знаят, че ще търсим единична мишена.

— Възможно е — съгласи се Мартин. — „Нокът“ винаги ще търсят нови начини да скрият поколението си. Говорихте ли с някой от настойниците й, влязохте ли в къщата?

— Не, сър — отвърна Тристан. — Но Гарет установи връзка с момичето. Ще се срещне с нея утре.

— Добре — кимна Мартин и ме погледна. — Ами ти, войнико? Какво мислиш за момичето?

Постарах се гласът и изражението ми да са неутрални.

— Досега не съм установил нищо, сър. Тя не ни е дала никакво доказателство. Затова не мога да отговоря категорично.

— Забрави за доказателството тогава. — Мартин присви очи. — Понякога трябва да вярваш на инстинктите си. Какво ти казват те?

— Ами… — Замълчах, спомних си усмивката на Ембър и как очите й просветваха, когато беше ядосана или развълнувана. Онази нетърпелива, непокорна усмивка, която казваше, че няма да се спре пред нищо. Странното усещане в стомаха ми, когато срещнех погледа й. Привидно се държеше като всички останали; нищо не говореше, че не е обикновено момиче.

Но инстинктите, които ме бяха опазили на бойното поле, твърдяха друго. Ембър беше различна. Може би заради нейната страст, заради яростната решителност, която така често бях виждал в създанията, с които се сражавах. Упоритият отказ да умрат, който ги правеше толкова опасни врагове. Или че понякога, когато ме погледнеше, долавях в зоркия й поглед нещо, което не беше съвсем… човешко. Не можех да го обясня и знаех, че Орденът никога няма да приеме това като валидна причина за елиминиране на заподозрян. Но Мартин не искаше доказателство. Той разбираше, че понякога войниците трябва да правят чисто интуитивен избор. А моите инстинкти рядко ме лъжеха.

— Мисля, че може да е внедреният дракон сър — отвърнах аз.

Макар че, за първи път, се надявах да греша.

Мартин кимна сериозно.

— Е, ще видим какво ще излезе от тази информация — каза той. — Себастиян, сега целта ти е да се сближиш възможно най-много с момичето. Опитай се да влезеш в дома й. Базите на „Нокът“ понякога имат подземни леговища, където получават инструкции от организацията. Ако откриеш такова помещение, имаш разрешението на Ордена да превземеш къщата. Но действай дискретно.

— Да наблюдаваме ли къщата, сър? — попита Тристан, но Мартин поклати глава.

— Не. Агентите на „Нокът“ са обучени да забелязват всичко необичайно, като например непозната кола, паркирана на пътя. Не искаме да разберат, че сме в района. Установете електронно наблюдение отвън, но основната ви мисия остава същата. Проникнете в дома — ако има конкретни доказателства, те ще са там.

— Да, сър.

— Добра работа, момчета — приключи Мартин и лек намек за усмивка прекоси лицето му. — Ще проверим следата, която ни дадохте. Но тази нощ си починете. Заслужихте го.

Образът изчезна, защото връзката прекъсна. Тристан издиша шумно и затвори лаптопа.

— Е, най-накрая — прошепна и протегна дългите си крайници. — Радвам се, че най-сетне им дадохме име. Сигурно вече се изнервяха от липсата на напредък. Сега можем да концентрираме усилията си върху момичето и може би върху брат й, докато не разберем истината.

Мълчах. Трябваше да съм облекчен; мисията пак влезе в релси и имахме реален курс на действие. Не си падах по неведението; исках ясен план, заповеди, които да следвам, цел, която да постигна. Вече имах заповеди. Да се свържа с мишената. Да разбера дали тя е внедреният дракон и ако е — да я убия. Прости, познати заповеди. Умът ми трябваше да се занимава с мисията и изпълнението й.

Но сега можех да мисля единствено за Ембър. Как ще я видя отново, ще се сближим, ще науча тайните й. И само няколко часа преди срещата аз се чувствах странно раздвоен. Исках да я видя, нямах търпение… но в същото време не ми се щеше. Не исках да я лъжа.

Не исках Ембър да е драконът.

Разстроен, аз взех бинокъла от плота и тръгнах към вратата. Не биваше да мисля така. Личните чувства нямат нищо общо с целта. Имах заповеди и досега не бях провалял мисия. Не мислех да го правя.

— Ей, Гарет? — спря ме гласът на Тристан на прага. Обърнах се и видях, че ме гледа със скръстени ръце и развеселено изражение. — Какво правиш?

Вдигнах бинокъла.

— Не чу ли лейтенанта? Имаме свободна вечер. Остави проклетия бинокъл, преди да съм те халосал с него. Гарет, ние сме в Калифорния. Плажове, волейбол, бански, нощни клубове. Не може всяка секунда да сме на мисия.

— Изсумтя и ме изгледа едновременно съчувствено и подразнено. — Дори Перфектният войник трябва да си почива от време на време. По дяволите, имаш разрешение да разпускаш от самия Щаб. Забрави за мисията тази вечер.

Забрави за мисията. Забрави за Ордена, за войната, за целта. До днес не бях го помислял. Орденът беше моят живот, трябваше да съм изключителен, несломим. Перфектният войник. Това очакваха всички от мен.

Но този следобед бях сърфирал с красиво червенокосо момиче и всичко за Ордена и войната излетя от главата ми в секундата, когато дъската ми се плъзна по вълната. Това беше най-вълнуващият миг в живота ми. Не бях се забавлявал така от… никога не се бях забавлявал така. Свободното ми време обикновено минаваше в тренировки — в усъвършенстване на уменията, които ме поддържаха жив. Докато другите войници ходеха по барове и нощни клубове, включително и Тристан, аз обикновено бях в салона или на стрелбището, или разучавах тактики. Малко други занимания ми доставяха удоволствие — четенето, екшън филмите и можех да уцеля центъра на мишената с девет от десет стрелички, — но като цяло животът ми се състоеше от тренировки, битки и нищо повече.

Сега започвах да се чудя какво ли съм пропуснал? Тристан все искаше да ходя по барове, клубове и на купони с него, и аз винаги отказвах, не виждах смисъл. Но може би все пак имаше смисъл. Може би смисълът беше в това да преживееш нещо ново.

— Е — рече Тристан и грабна ключовете си от плота, — ти можеш да останеш тук и да продължиш да бъдеш идеалното войниче, ако искаш. Аз излизам. Вероятно няма да се върна до изгрев и има голям шанс да съм много скапан, така че не ме чакай…

— Задръж.

Тристан спря, примигна изненадан, когато хвърлих бинокъла на креслото и се обърнах към него. За секунда едва не се отказах, но все пак рекох:

— Къде ще ходим по-точно? Ще ми трябва ли фалшива лична карта?

Устата му зина драматично.

— Добре, извинявай, но кой си ти и какво направи с партньора ми?

— Млъквай. Ще излизаме или не?

Той се ухили и направи театрален жест към вратата.

— След теб, партньоре. Не знам какво става, но каквото и да е, моля, продължавай.

Какво ли — помислих си, когато отворих вратата. — Не какво, а кой. И можеш да се чудиш колкото си искаш, защото и аз нямам представа какво става.