Джули Кагава
Нокът (26)

26
Гарет

Явно партитата в седем часа не започват в седем часа.

— Гарет? О, Боже, здрасти! — посрещна ме Кристин, изглеждаше малко объркана, когато отвори вратата. — Не очаквах да дойдеш. Малко… подрани.

Погледнах си часовника. Показваше седем без пет, почти на косъм, според порядките, с крито бях свикнал. Още една минута и ще си изпросиш наказание от сержанта за назидание на всички. Погледнах я объркан.

— Нали каза в седем в събота?

— О, да, но… — Сви рамене и отвори широко вратата. — Влизай. Още никой не е дошъл, но се чувствай като у дома си.

— Благодаря. — Влязох във фоайето и го огледах набързо. Светло и просторно, с високи прозорци, през които се виждаше океанът — изглеждаше доста скъпо. Всичко бе в бяло. Стените — на които нямаше прозорци — бяха бели. Кухнята бе в бял мрамор и неръждаема стомана. Бял кожен диван във формата на буквата Г се извиваше около черно-бяла масичка за кафе, която пък бе под огромен плазмен телевизор на стената. Из къщата имаше по някое малко цветно петно; сини възглавници на дивана и изкуствени дръвчета в ъглите, но предимно беше неумолимо бяла.

— В хладилника има бира, ако ти се пие — Кристин от полуоткрехнатата врата към коридора. — Или безалкохолно. Вземи си. Хората ще дойдат скоро.

Смутен, аз тръгнах из дневната, чувствах се неловко и не на място. Не бях свикнал с купони и чужди къщи. Щях да се адаптирам, разбира се, но причината, заради която бях тук, още не бе пристигнала и както изглеждаше — нямаше да дойде скоро.

— Къде е братовчед ти? — попита Кристин, още викаше от коридора. Чудех се защо не излезе от стаята си, ако иска да говорим. — Как се казваше? Травис?

— Тристан — извиках в отговор. — Малко се разболя и няма да може да дойде.

— О… — Само това. Не, „Жалко“ или „Надявам се скоро да оздравее“. След няколко секунди чух вратата надолу по коридора да се затваря. Партньорът ми, разбира се, не беше болен. Стоеше пред лаптопа си и наблюдаваше входната врата на къщата на Хил. Ако настойниците излезеха, той щеше да ги проследи, за да разбере къде отиват. Ако не излезеха, щеше да продължи да наблюдава. Бях доволен, че тази нощ Тристан е пред компютъра, а не аз. Той нямаше против дългите часове наблюдение; донякъде и затова бе толкова добър в работата си. Нищо не убягваше на вниманието му, колкото и незначително да беше. Ако се случеше нещо странно в дома на Хил, той щеше да разбере.

Аз също имах мисия тази нощ, макар че доста по-различна.

— Мисля, че попаднахме на нещо — каза партньорът ми предната нощ, като ме погледна над отворените кутии с храна на плота. Отвън слънцето залязваше над океана и обагряше небето в розово, а облаците — в искрящо червено. Седях в дневната и държах кутия с монголско телешко, ровех из нея с китайските пръчки и се опитвах да не мисля как залезът някак ми напомня за нея. — Мисля, че знам какъв трябва да е следващият ни ход.

— Как разбра?

— Лесно. — Тристан лапна един морков, изглеждаше замислен. — Покани я на среща.

Едва не се задавих с едно лукче, преглътнах с усилие и попитах:

— Моля?

— Да, на среща. — Партньорът ми явно не забеляза пламналото ми лице. — Не ти ли е ясна думата, Гарет? Тийнейджърите постоянно го правят. — Размаха пръчиците. — Вечери, кино, всякакви тъпотии. Накарай я да говори. Накарай я да ти се довери. Не би трябвало да е трудно — все пак те е целунала, нали?

Лицето ми пламна още повече при спомена.

— Това нищо не значи — възразих. — Драконите се вписват в средата. Може да ме е целунала по всякакви причини.

— Въпреки това — сви рамене Тристан. — Не я виждам да целува всеки, а ти? А и хората често се канят на срещи, затова няма причина да ти откаже. Накрая ще те покани в къщата и ще сме в играта. Сложи малко бръмбари и… бум, ще ги сгащим.

— Ами ако не тя е мишената?

— Значи не е тя мишената и толкова. Отказваме се от нея и продължаваме нататък. Какъв е проблемът?

Не отговорих веднага. Не исках да му казвам, че мисълта ме ужасява и плаши така, както никой дракон не ме е плашил. Не бях ходил на среща; не знаех какво се прави.

Но най-вече не знаех дали ще мога да се контролирам вече в нейно присъствие. Чувствата, които събуди в мен — топлината, желанието, порива да я докосна — бяха съвсем нови. Не бях изпитвал подобно нещо.

— Нищо — рекох накрая. — Няма проблем. Разбрах.

— Хубаво. — Тристан се ухили и лапна една мида. — Защото утре вечер си на купон.

Почти час след седем първите гости — освен мен, разбира се — най-сетне се появиха. С бира. От няколко марки, включително голямо буре, което дотъркаляха отзад и оставиха до джакузито на верандата. Скоро тийнейджърите започнаха да пристигат на алеята пред къщата и дневната бързо се изпълни с хора, както и верандата и басейнът в задния двор. Отнякъде се чу музика и я усилиха, докато стените не започнаха да вибрират от басите, а младежите затанцуваха в средата на стаята. Бях се преместил в края на дивана, гледах хаоса и от време на време отпивах от пластмасовата чаша в ръката си. Бирата изглеждаше евтина и топличка, всъщност неприятна, но както Тристан бе предположил, всички пиеха и не исках да изглеждам още по̀ не на място, отколкото вече се чувствах. Когато си в Рим, прави като римляните.

— Здрасти, Гарет! Това ти ли си!

Лекси Томсън се появи от множеството и ми се усмихна. Аз също се усмихнах и кимнах, но погледнах небрежно зад нея, за да видя дали тя не я следва.

— Радвам се да те видя тук — продължи Лекси, в опит да надвика музиката. — Като че ли все се срещаме. — Усмивката й стана още по-широка, сякаш бе доказала нещо, за което нямах представа. — Или си дошъл заради някой друг?

Не отговорих. Ако някой знаеше къде е Ембър или как се чувства, това бе Лекси, но не исках да съм толкова прозрачен.

— Здравей, Лекси — поздравих я спокойно. — Сама ли дойде?

Тя извъртя очи.

— Ясно. Ще се преструвам, че не знам за кого говориш, и просто ще ти кажа, че Ембър трябва да дойде, но не съм я видяла още. Но… — Тя ме изгледа изненадващо яростно. — Предупреждавам те, Ембър ми е приятелка. Виждала съм много нещастници да минават през този град и да си мислят, че могат да се позабавляват и да си заминат. Ако това си намислил, тръгни си още сега и не се връщай. Ембър не иска подобно нещо, тя заслужава повече. Ако я нараниш, ще си имаш работа с мен.

— Ще го запомня — отвърнах и си помислих, че една тийнейджърка едва ли е по-страшна от дванайсеттонен развилнял се дракон, или от човек на „Нокът“ с пушка, но тя звучеше сериозна и аз й се възхитих, че защитава приятелката си. Освен това, като чух заплахите й, колкото и нелепи да бяха, това ми даде малко надежда. Тя не ме предупреждаваше да стоя далеч от Ембър, казваше ми да не я наранявам. Което означаваше, че Ембър още не ме беше отписала.

Поне това се надявах да означава.

Лекси кимна.

— Добре, просто го запомни. А сега още нещо важно. — Огледа се и хвърли нещо малко към мен. Хванах го; малко квадратче син найлон, което се смачка в ръцете ми. Лицето ми внезапно пламна и Лекси се ухили. — Просто за всеки случай.

— Алексис Томсън! — сопна се глас зад нас и сърцето ми подскочи. Ембър изникна от тълпата и изгледа убийствено другото момиче, докато заобикаляше дивана. Лекси изписка и избяга сред множеството, а аз бързо напъхах онова нещо между възглавниците.

— Много загази, Лѐке! — извика Ембър, като я гледаше смръщена след нея. — И забрави за уговорката ни — няма да ти кажа нищо! Здрасти, Гарет. — Поклати глава и ме погледна, на лицето й имаше нещо средно между гримаса и усмивка. — Кажи, че моята откачена и вече обречена приятелка не ти даде това, което си мисля, че ти даде.

Опитах да се усмихна.

— Не мисля, че мога да отговоря на въпроса, без да се свия в някоя дупка до края на вечерта.

Тя се засмя и внезапно всичко между нас отново беше наред.

— Хайде. — Посегна без колебание надолу, хвана ме за ръката и ме издърпа. — Да танцуваме.

Да танцуваме? Докато тя ме дърпаше напред, се паникьосах, но опитах да се овладея. Не бях го правил; да танцувам, да пия, да позволявам да ме докосват. Трябваше просто да свикна. Ембър ме дърпаше през кълчещите се тела към центъра на пода, но още щом спря и ме пусна, песента отшумя и гласът на диджея изпращя по говорителите:

— Добре, да забавим малко темпото — рече той и започна по-бавна и не така трескава песен. Около нас дивото подскачане и кълчене замря, двойките се прегърнаха и започнаха да се люлеят на музиката.

Преглътнах и погледнах към Ембър. Тя срещна погледа ми, зелените й очи сияеха под косата. Пристъпи към мен и плъзна ръце около врата ми. Дъхът ми секна, усетих как всяко мускулче в мен се напряга, когато тя се притисна към тялото ми, без да сваля очи.

— Наред ли е всичко?

Принудих се да дишам и да се отпусна.

— Да. — Внимателно, без да съзнавам напълно какво вършат ръцете ми, аз ги сложих на кръста й и усетих, че тя потрепери. Започна да се движи, люлееше се на музиката и аз я последвах.

— Съжалявам за вчера — прошепна след малко, точно когато се въртяхме в центъра на стаята. — Не исках да ти скачам така. Не исках и да избягам така.

— Реших, че съм объркал нещо — казах тихо.

Тя поклати глава.

— Не, не беше заради теб. Просто… — Въздъхна. — Не бях целувала никого… и не съм излизала с никого. Израснах доста усамотено, не познавах много момчета. Е, освен Данте, а той не се брои. Искам да кажа, че е момче, разбира се, но ми е брат, затова не мисля за него като за момче, не както за теб… почнах да говоря глупости, нали? — Направи физиономия и сведе глава, за да скрие лицето си. — Просто това е ново за мен — прошепна в ризата ми. Никога не съм правила такова нещо.

Беше толкова топла. Тялото й се движеше до мен и аз затворих очи.

— Значи ставаме двама.

— Но не може да е чак толкова страшно, нали? — Вдигна глава. — Имам предвид в сравнение със сърфиране по четириметрови вълни и стреляне по орди бесни зомбита — трябва да е по-лесно.

Това ме накара да се усмихна леко.

— Би трябвало. — Спомних си всички битки, в които бях участвал през годините; сражението, хаоса, избягването на куршуми, нокти, драконов огън. Но нищо не можеше да се сравни със случващото се сега. — Поне няма да се тревожа, че искаш да ми изядеш мозъка — казах аз и се зачудих откъде го измислих.

Тя се засмя тихо и сърцето ми пак пропусна удар. Отдръпни се — предупреди ме войникът. — Не я допускай вътре. Това е мисия, а на теб ти става твърде хубаво. Отдръпни се веднага.

Не му обърнах внимание. Когато беше толкова близо до мен и усещах топлата й кожа, чувствах как съпротивата ми се стопява, изчезва като хартия над пламък. Трябваше да е ужасяващо, да ме накара да се оттегля зад стената, която бях изградил през дългите години на тренировки. Бариерата между мен и болката, когато виждах братя и другари да загиват, разкъсвани на парчета през очите ми.

Маската на безразличие, която слагах, когато някой офицер крещеше в лицето ми. Трябваше да се отдръпна, но точно сега се чувствах така, както от много време не се бях чувствал. Може да свикна, помислих си и прегърнах по-здраво момичето. Можех лесно да затворя очи, да сваля всички защити и да се изгубя в прегръдката й.

Ембър се наведе към мен, облегна глава на рамото ми и сърцето ми пак прескочи удар.

— Не знам какво се опитвам да кажа — прошепна тя е безсилие. Дъхът й галеше шията ми и кожата ми настръхна. — Искам да прекарвам време с теб. Не искам да изгубя това. Не искам… не искам да си тръгнеш. — Ръката й си играеше с предницата на ризата ми, проследяваше щампата и изпращаше тръпки през мен. — Разбира се, ако смяташ, че съм те разбрала погрешно, покажи ми онази черна дупка, за да се свия в нея и никога да не се покажа повече.

— Не мисля, че трябва да се тревожиш за това. — Гласът ми прозвуча доста дрезгаво.

Тя ме погледна, лицето й бе на сантиметри от моето. Времето спря около нас, другите танцьори изчезнах и останахме само ние в центъра на музиката и мрака. Ръцете й се плъзнаха по тила ми и се стегнаха там, придърпваха ме леко. Тя не продължи, само ме гледаше сериозно със зелените си очи, а пръстите й галеха леко тила ми. Този път ме оставяше аз да реша.

Прокарах ръка по бузата й и се наведох напред.

— Здрасти — прекъсна ни непознат глас и аз се отдръпнах. Обърнах се подразнен и видях някакъв тип с тъмна рошава коса и кожено яке. Ръцете му бяха скръстени на гърдите и се хилеше, заплашително втренчен в мен. Намръщих се, не го познавах, но Ембър изписка леко и се скова в ръцете ми.

— Райли? — ахна тя и аз се напрегнах. — Какво правиш тук?