Джули Кагава
Нокът (12)

12
Гарет

Нямах късмет.

Свалих бинокъла, хвърлих го на седалката до мен и потеглих назад, отдалечих се от перилата и се насочих към пътя. Това беше третата самотна скала, която избирах, оглеждах небето с уред за нощно виждане, но видях единствено самолети и един самотен пеликан, който се носеше над водата. Нито следа от летящо влечуго.

Телефонът ми иззвъня точно когато излизах на пътя; грабнах го от таблото и отговорих. Гласът на Тристан зажужа в ухото ми:

— Нещо интересно?

— Не. Огледах от три различни места, но няма движение. Ако драконът е още тук, няма да лети през деня.

— Добре — въздъхна Тристан, звучеше подразнен. — И аз не видях нищо. Връщай се.

Затворих, и аз бях ядосан. Бяхме тук почти от месец и още нямахме нито една истинска следа. А лятото изтичаше бързо. Ако свършеше, без да сме убили дракона, щяха да ни извикат в Ордена и никога нямаше да го хванем. Не можех да позволя това. Досега не се бях провалял на мисия и не възнамерявах да го правя.

Когато свих в друга улица, видях някакво движение на светлината на фаровете. Някой подтичваше по тротоара вдясно и буташе велосипед. Яркочервена коса проблесна на фаровете и сърцето ми подскочи.

Ембър?

Поклатих глава, подразнен на себе си. Това момиче ми беше в главата цял ден. Всъщност донякъде тази нощ излязох от апартамента да търся дракони именно защото исках да се концентрирам върху нещо друго. Нещо различно от нея. Не ми хареса внезапното вълнение, внезапната надежда, когато видях някаква цивилна и реших, че може да е червенокосото момиче от следобеда.

Но, просто за всеки случай, се приближих и намалих. Примигнах от изненада. Наистина беше Ембър. Вървеше по тротоара, буташе велосипед и май че много бързаше. Предната гума на колелото бе спукана и тя не изглеждаше доволна.

Тогава проблесна подозрението и изличи всички останало. Защо е навън толкова рано? Защо е сама? Един възможен отговор изникна в ума ми: тя беше внедреният дракон, който се връща от нощно летене. Да, имаше брат, но… вероятно това бе най-новата хитрина на „Нокът“. Която трябваше да ни обърка. Или аномалия, както каза Тристан. И ако наистина беше така, тогава Ембър Хил заслужаваше много по-голямо внимание.

Приближих се до тротоара и забавих още повече. Един корвет ме заобиколи с вой на клаксона, но аз не му обърнах внимание.

— Ембър — извиках. — Ехо.

Тя вдигна глава и отвори широко зелените си очи.

— Гарет? Еха, колко е малък светът! — Не забави и аз натиснах педала на газта, за да не изоставам. — Какво правиш толкова рано?

Мога да те попитам същото.

— Ами разглеждам. — Не уточних какво, нито как. — А ти?

— Аз ли? Обичам да карам колело рано сутрин, преди да ида в морето. Прочиства ми главата. — Отговорът беше скован и бърз, без никакво колебание. Тя дори ускори ход. — Не бива да си разсеян, когато четириметрова водна стена се срутва отгоре ти. Хубаво е да станеш рано, да раздвижиш добре организма си.

Само че досега не я бях виждал толкова рано да кара колело или да е на плажа с приятелите й, или където и да било. Не я бях виждал преди девет-десет часа.

— За нещастие — продължи Ембър, без да усеща подозрението ми, — спуках гума и сега трябва да бързам към дома, преди Данте да ми се разкрещи, че отново съм взела колелото му без позволение.

Чудесна възможност.

— Скачай — казах й и кимнах към задната седалка. — Сложи колелото отзад, ще влезе. Ще те откарам до дома.

— Наистина ли? — Очите й светнаха. — Сигурен ли си?

Кимнах и спрях до тротоара. Тя засия, сложи колелото отзад, после седна до мен. Бързо скрих бинокъла в жабката, преди да влезе, и поехме по пътя.

— Много ти благодаря — рече тя и ми каза адреса, който вече знаех, но разбира се, не го споменах. — Господи, вече два пъти ме спасяваш. Да не си нещо като рицар на обучение?

Размърдах се притеснено, защото тези думи бяха доста по-близо до истината, отколкото тя предполагаше, и не отговорих. Ембър ме погледа известно време и се усмихна.

— Къде е братовчед ти? — попита, килнала глава настрани. — Той не иска ли да разглежда?

— Той е в апартамента и спи.

— Не е ранна птица, значи. — Загледа се през прозореца към брега и аз я погледнах крадешком. — Е, той губи. Ще ми се да можех да слизам по-често до океана. Толкова е спокойно точно преди изгрев. Само ти и вълните. — Пак ме погледна, усмихна се и нещо в очите й накара стомаха ми да се свие. — Е, и спането е хубаво, донякъде съм доволна, че тази сутрин си сам.

Взирах се в пътя и не знаех какво да кажа. Цял живот ме бяха учили да се бия; познавах добре оръжията и битките, знаех как да убия по двайсет различни начина, как да уцеля огнената жлеза на дракон, за да го осакатя. И бях специално обучен за инфилтрация: пълно сливане със средата. Но това беше нещо съвсем друго. Нищо не ме беше подготвило за разговор с тийнейджърка на предната седалка на колата ми.

Адаптирай се — беше ми казал Тристан. — Не е по-различно от всяка друга мисия. Говори с тях. Започни разговор. Спечели доверието им.

Търсех нещо, каквото й да е, за да я накарам да продължи да говори. Спомних си сърфа в джипа вчера и попитах:

— Значи… обичаш да сърфираш?

— О, да — отвърна тя искрено. — Обичам. Вятърът, вълните, вълнението да се носиш под огромна водна стена точно преди да те изхвърли към пясъка. Нищо не може да се сравни с това.

— Звучи страхотно — отвърнах, не се наложи да лъжа, такова си беше. — Винаги съм искал да опитам.

И тогава ми хрумна идея. Идея, която Тристан би одобрил.

— Би ли ме научила? — попитах момичето.

Тя примигна.

— Да сърфираш? — Аз кимнах. — Сигурно. Искам да кажа… — Наклони глава и ме огледа изпитателно. — Наистина ли искаш да те уча?

— Че защо да не искам?

— Не, просто… — Тя сви рамене. — Не съм голям специалист. Самата аз сърфирам само от месец. Не съм сигурна, че ще съм добър инструктор. Трябва да помолиш Калвин, той с това си вади хляба.

— Предпочитам да си ти — казах аз. Калвин и Лекси бяха от Кресънт Бийч и вече не влизаха в списъка на заподозрените. Ембър беше непозната, мистерия. Ако я накарах да ми се довери дотам, че да ме пусне в дома си или в стаята си, щяхме да се доближим още малко до внедрения дракон.

Поне тази причина изтъквах пред себе си.

— Ами… — Тя обмисли въпроса ми за миг, после се усмихна и очите й проблеснаха. — Добре. Ще го направя, но съм те предупредила. Ако Лекси беше тук, щеше да ти каже всякакви ужасии за мен и сърфинга.

— Колко?

— Моля?

— Към апартамента, в който живеем, предлагаха и уроци по сърфиране — обясних аз. — Не е безплатно. Те взимат сто и петдесет на час за индивидуален урок.

— Наистина ли? — За миг на лицето й се появи нетърпеливо, замислено изражение, сякаш си представяше какви пари може да спечели. Драконите са много алчни: вечно жадни за власт и за съкровища. Трупането на богатство е единственото, което ги интересува.

Но Ембър поклати глава и онова изражение премина в отвращение.

— Не ставай глупав — рече тя. — Калвин и Лекси ме научиха без пари. Няма да взимам пари за нещо, което обичам да правя.

Това ме изненада, но запазих неутрално изражение.

— Добре, щом казваш. Кога ще ти е удобно?

— Ами… — Тя сбърчи замислено чело. — Какво ще кажеш за днес следобед. — Вече навлизахме в добре поддържан квартал до главния плаж. — Чакай ме до „Смути Хът“ в два, не… по-добре в три часа, и ще ти дам първия индивидуален урок по сърфиране. Ако не се страхуваш да паднеш няколко пъти във водата. — Усмихна се малко коварно. — Добър плувец си, нали?

Озърнах се към нея.

— Да, но не трябва ли да се започне с по-малки вълни? — Тя продължи да ми се усмихва лукаво и аз вдигнах вежда. — Или ще ме учиш безплатно само за да гледаш как се излагам?

— Не, за да видя дали наистина го искаш — отговори тя, внезапно бе станала сериозна. — Сърфингът не е за слаби сърца. Вълни ще те повалят, океанът ще ти нарита няколко пъти задника. Но не се тревожи. — Усмихна се и зелените й очи засвяткаха. — Ще бъда много внимателна.

— Нямам търпение.

Тя пак се усмихна, но на лицето й се появи сянка, когато посочи към тротоара.

— Може ли да ме оставиш на ъгъла. — Поглеждаше нервно към пътя. — Няма нужда да ме караш чак до къщата. Ще се прибера сама оттук.

Това бе странно, но не възразих. Спрях на ъгъла, слязох и свалих колелото от задната седалка, после го сложих на тротоара пред нея.

— Благодаря. — Тя посегна към дръжките, но едната й ръка докосна моята, преди да се отдръпна и изпрати тръпка чак до рамото. — Задължена съм ти. Ти си моят спасител. Наистина.

Сърцето ми бумтеше и аз бързо отдръпнах ръка, всичките ми сетива зажужаха. Ембър като че ли не забеляза нищо и започна да бута колелото по тротоара.

— Ще се видим в три — извика през рамо. — И ако не дойдеш, ще реша, че си се уплашил от големите лоши вълни.

— Ще дойда — отвърнах. Не вълните ме плашеха. Вярно, бяха големи и страшни, и лесно можеха да те повалят само при едно грешно движение. Също като дракон. Не се страхувах от дракони. Уважавах ги и знаех, че един ден някое от тези свирепи създания вероятно ще ме убие, но не се страхувах от тях. Древните смъртоносни влечуги ми бяха по-познати и по-привични, колкото и странно да звучи.

Непознат ми беше начинът, по който кожата ми изтръпваше, когато Ембър ми се усмихваше, и странното потръпване в стомаха, щом погледът й срещнеше моя. Начинът, по който гърлото ми внезапно пресъхна, докато тя се отдалечаваше, а тънкото й тяло се изви, когато се затича по тротоара. Гледах я, неспособен да откъсна очи, докато не сви зад ъгъла.

Съвзех се някак и хукнах към джипа, пъхнах ключа в запалването и опитах да събера мислите си. По дяволите, какво ми ставаше? Вече за втори път губех концентрация заради това момиче. Трябваше да престана. Имах мисия и Ембър беше част от целите. Не можех да сваля гарда. Не бях дошъл да сърфирам или да ходя по купони, нито пък да говоря с интересно червенокосо момиче, което не се колебае да рита в слабините или да язди гигантски вълни. Бях дошъл да намеря един дракон, да го разкрия и да го убия.

И ако Ембър беше този дракон…

Спомни си мисията, войнико. Не я забравяй отново.

Подкарах джипа към дома.

— Много се забави — каза Тристан, когато влязох в апартамента и хвърлих ключовете на плота. — Да не се изгуби на връщане? Или се отби до „Смути Хът“?

— Не — отвърнах, макар че при споменаването на „Смути Хът“ стомахът ми се сви от нерви и от… очакване. — Но мисля, че имам следа.