Джули Кагава
Нокът (15)

15
Ембър

Гарет взе дъската си и се обърна към мен в очакване.

И за около стотен път този следобед, щом го погледнах, стомахът ми странно подскочи. Косата му сияеше на слънцето, изваяните му ръце и рамене бяха много впечатляващи. Както и загорелите гърди и корем. Момчето определено тренираше или вършеше нещо физическо в свободното си време. Не се сдобиваш с такова тяло с мързелуване.

И макар че той отричаше, все си мислех, че е сърфирал и преди. Беше толкова грациозен, знаеше точно къде да сложи краката си, как да балансира на дъската. Дори на пясъка си личеше, че ще се справи добре във водата, може би повече от добре.

Или грешах. Вероятно вълната щеше да го повали, както се случи с мен при първия ми урок. Със сигурност нямах намерение да го карам да язди големи вълни, но никой не взима просто дъската и не сърфира безгрижно по вълна при първия си опит.

— Хайде — казах му и взех сърфа си. — Показах ти всичко необходимо, сега просто трябва да го направиш.

Той ни последва без колебание във водата и се отдалечихме с гребане на около стотина метра от брега. Както винаги, докато плавах на дъската насред блестящия океан, усетих въодушевление. Не можех да полетя, но това — устремът, тръпката от риска, адреналинът — определено се доближаваше до летенето. Поне то ми беше останало.

Внезапно си спомних Кобалт, как се реех с него над бурния океан, как яздехме вълните, и усетих тъга и съжаление. Никога нямаше да се повтори. А това означаваше, че няма да го видя отново.

— Ембър? — гласът на Гарет прекъсна меланхолията ми. Беше съвсем близо, поклащаше се по водата и металният му поглед не се откъсваше от мен. — Добре ли си?

Пак онази тръпка, но не й обърнах внимание.

— Да — усмихнах му се аз. — Добре съм. Просто… гледам за вълни.

— Това е чудесно. — Той отвърна на усмивката ми. — Защото трябва да ми покажеш как се прави. Урокът още не е свършил, надявам се.

Тези очи. Усещах как ме пронизват, сякаш, ако не избягах от погледа му, щеше да ме отвори, за да види какво има вътре. Дълбоко в мен драконът се размърда и изръмжа. Не харесваше този човек. Може би я плашеше или пък интензивността на погледа му й напомняше за хищник. Или усещаше, че ако го гледам още малко, ще се изгубя в тези очи с цвят на буря и ще забравя напълно за един златоок отцепник, който ме чака в мрака.

— Ето една добра! — обяви Лекси.

Откъснах очи от Гарет и се вгледах във водата. Към нас се носеше и уголемяваше една вълна. И не беше от малките. Не чак гигантска, но определено не беше „бебе“, както бях обещала на Гарет.

Е, какво да се прави.

Извих дъската, Лекси направи същото и Гарет последва примера ни.

— Когато ти кажа — обърнах се към него, легнала по корем на дъската, — ще гребеш точно както ти обясних. Ще гребеш, сякаш животът ти зависи от това, и няма да поглеждаш назад.

Очите ни се срещнаха за миг. Не видях страх или колебание на лицето му, само увереност, въодушевление и доверие. Дъхът ми секна, но тогава вълната се издигна над нас и аз им извиках да тръгваме.

Започнахме да гребем. Стигнах първа до билото на вълната и само за миг увиснах там, а дъската ми залюля на върха. После носът на сърфа се спусна надолу, аз скочих на крака и започнах да падам.

Вятър и пръски ме жилеха и рошеха косата ми. Не виждах нищо, освен океана и носа на дъската ми, който пореше водата.

И тогава Гарет се плъзна покрай мен, дъската му вдигна пяна. Така се стреснах, че едва не паднах, но бързо възстанових баланса си и започнах да го наблюдавам с крайчеца на окото си. Стоеше на дъската точно както го бях научила, с присвити колене и леко вдигнати ръце, а косата му се вееше на вятъра, докато той се спускаше по вълната. Обзе ме гордост и насочих дъската си към него. Изравнихме се.

— Направи го! — извиках, но вероятно гласът ми потъна в рева на вълната зад нас. Гарет вдигна глава и се усмихна зашеметяващо, а моето сърце почти спря. Не го бях виждала да се усмихва, не и истински. Усмивката го променяше напълно. Той беше създание от светлина, енергия, сила и адреналин и беше невероятно красив.

Зад нас вълната се зави, стовари се с рев и сред облак от пяна и изгуби яростта си по пътя към плиткото. Все още на дъските, ние се насочихме към брега, докато не изгубихме инерция и Гарет скочи от сърфа си. Водата му стигаше до кръста. Дишаше тежко и цялото му лице светеше от онази развълнувана усмивка, когато се обърна към мен.

— Беше невероятно — възкликна той. Аз му се усмихнах и слязох при него, дъските ни чукнаха носове зад нас. — Не бях изпитвал… искам да кажа… — Поклати глава и от мократа му коса полетяха пръски. — Невероятно е…

Засмях се. Харесваше ми да го виждам такъв, неовладян и свободен. Обикновено беше много резервиран и се чудех дали изобщо някога се е забавлявал в живота си.

— Късметът на начинаещия. Но дотук беше с лесното — следващия път ще хванем истинска вълна.

— Хей! — Лекси доплава до нас, възседнала дъската си. — Какво става, ще го направим ли пак, или не?

Погледнах към Гарет. Той се усмихна, изглеждаше нетърпелив като дете, когато грабна дъската си и се обърна към вълните.

— Да, да го направим отново.

Раждането на нов сърфист — помислих си самодоволно и ги последвах във водата. — Да се надяваме, че не съм създала чудовище.

Сърфирахме цял следобед. Гарет се учеше невероятно бързо, научи се и да забелязва приближаващите вълни, като накрая пропускаше твърде малките. Падна един-два пъти, но всички падахме, а и очаквах да пада много по-често, особено при големите вълни. Дори след едно много гадно потапяне, той се изправи, изтръска водата от косата си и пак нагази към прибоя.

Слънцето вече бе ниско и червенееше над водата, когато най-сетне спряхме, а Калвин се върна при нас. Беше сърфирал надолу в залива. Умирах от глад, бях изморена и малко понатъртена от падането от сърфа, но Гарет не искаше да се връщаме. Беше ненаситен. Наистина бях създала чудовище.

— Може ли пак да го направим? — попита той съвсем сериозно, докато товарехме дъските върху колата.

Погледнах го и стомахът ми пак затанцува от вперените в мен очи и спокойното, щастливо изражение на лицето му.

— Разбира се! — усмихна се и дръпнах ремъка. — Кога искаш?

— Утре — отвърна веднага. — Ако нямаш нищо против.

Исках повече от всичко да го видя отново, може би този път насаме, но за нещастие…

— Не мога утре, Гарет. Утре е рожденият ден на Кристин и ще се срещнем в мола, за да гледаме как пазарува, искам да кажа… така де, да се помотаем. Съжалявам. — Поне се надявах да успея да ида. Страховитата дама от „Нокът“ определено съсипваше утрините ми, затова важните неща като сърфирането и мотаенето с приятели оставаха за следобеда. Слава богу, и Кристин и Лекси не бяха от ранобудните.

— Ела с нас! — извика Лекси от другата страна и надникна над покрива на колата. — Кристин няма да има нищо против и сигурно ще доведе някой, затова няма да си единственото момче. За жалост моят преуморен брат няма да се присъедини.

Калвин дори не вдигна поглед от дъската си.

— Да се мотаеш из мола с момичета, които пискат, щом видят дрехи или момчета? Е, много ще се забавляваш.

Не му обърнах внимание, концентрирах се върху Гарет.

— Ние ще сме там утре следобед. Ела, ако искаш.

— В мола? — На лицето му се появи лека тревога и старата предпазливост се завърна, като втора кожа. — Не знам… може би.

Опитах се да прозвуча небрежно:

— Е, ако си промениш решението, добре си дошъл. Ако е по обед, потърси ме в „Панда Гардън“, на етажа със закусвалните, или в „Синабон“.

— Ако е преди обед, ще се ориентираш по роптаенето на Ембър, която ще е гладна — добави Лекси и избегна камъчето, което хвърлих по нея. Ударих Калвин и си спечелих възмутена въздишка и заповед да се качвам в колата, преди да е вързал и нас на покрива. Подчиних се, малко ми беше криво, че такъв невероятен ден трябваше да свърши, но искрената усмивка на Гарет, докато сядахме отзад, беше достойна компенсация.

При „Смути Хът“ спряхме до черния джип на Гарет и аз се вгледах печално в нашия красив ученик.

— Е — въздъхнах, когато Лекси слезе и сгъна седалката напред, за да мине Гарет. — Ще се видим. Ако не утре, тогава… по някое време. — Наведох се напред, защото си спомних нещо, докато той слизаше от колата. — И да не забравиш, партито на Кристин е тази събота. Може да се видим там, нали?

— Може. — Той спря и се обърна към мен, сивите му очи ме гледаха напрегнато. — Благодаря ти за днес — рече тихо. — Аз… забавлявах се. — Сякаш думата му беше непривична. Усмихна се и усетих как в мен се разлива топло сияние, макар че драконът ми изсъска с отвращение.

— Няма защо — отвърнах и той си тръгна.

След няколко минути седях в същото ъглово сепаре и ядях голям хотдог със сирене, докато Лекси отпиваше от чашата си и ми хвърляше многозначителни погледи през масата. Преструвах се, че не забелязвам, докато Калвин не стана да се нареди за втори хамбургер, а тя се наведе напред ухилена.

— Хлътнала си по него!

— Какво? — Едва не се задавих, когато вдигнах очи да я изгледам. Лекси ме зяпаше самодоволно й аз само поклатих глава. — Гарет ли имаш предвид? Въобразяваш си. Не знам за какво говориш.

— Не те бива в лъжите, Ем. — Тя извъртя очи и посочи към вече празния паркинг, където преди минути бе стоял джипът на Гарет. — Признай си. Когато те погледне, винаги се усмихваш. А когато яхна първата вълна с теб? — Тя вдигна тънките си вежди. — Беше готова да му скочиш.

— Ти си откачена — обявих аз, защото не беше вярно. Не можеше да е вярно. Аз бях дракон. Не можех да си падна по човек. Красив, атлетичен, надарен човек, но все пак човек. Беше невъзможно. Нашата раса цени красотата, таланта, грацията и интелигентността, но не се привързваме емоционално, особено към човешки същества. „Нокът“ бяха пределно ясни по въпроса: драконите не се влюбваха, дори в дракони.

Лекси изсумтя, явно неубедена.

— Както и да е. Отричай, щом искаш. Но според мен знаеш, че съм права. И още нещо. — Тя се наведе пак през масата, сякаш доверяваше най-голямата тайна на света. — Мисля, че и той те харесва.