Джули Кагава
Нокът (37)

37
Ембър

— На кино?

— Не.

— Боулинг?

— Не.

— Ледена пързалка?

Той ме погледна странно.

— В Калифорния?

— Сигурна съм, че и тук има. Ние имаме професионална хокейна лига дори.

— Може да си права, но не.

— Концерт?

— Изобщо не си близо.

Изпъшках леко.

— Значи ме отвличаш и ще ме заведеш в Саудитска Арабия, за да стана четиридесет и втората жена на великия шейх Рамалама.

Той се засмя.

— Хвана ме. Надявам се, че си носиш лосиона против камили.

— Много смешно! — Сбърчих нос към него. — Осъзнаваш, че имам брат, нали? Мога да продължавам така цяяял следобед.

Той ми се усмихна невъзмутимо, сякаш бе запознат с тактиките между братята и сестрите и никакви мъчения нямаше да го накарат да изплюе камъчето.

— Нещо против изненадите ли имаш?

— Да! Не обичам изненади. Предпочитам да знам всичко предварително.

Сега като се замисля за това, ми се струва странно. Целият ми живот бе лъжа. Всичко, което „Нокът“ правеха, всичко, на което ни учеха, имаше за цел да поддържа тази измама. Беше ми писнало от нея. Не че исках светът да разбере за съществуването на драконите; дори аз осъзнавах какво ще стане тогава, но ми се искаше понякога да бъда себе си. Преди можех да го правя с Данте, но явно вече не.

Гарет примигна и сянка прекоси лицето му, сякаш думите му докоснаха нещо и в него. После спря до пътя на един претъпкан паркинг и аз ахнах при вида на виенското колело и огромното дървено влакче, които се издигаха в края на алеята.

Гарет намери свободно място, спря двигателя и ми се усмихна.

— Реших, че може да ти хареса повече от три часа в киното — рече той и в гласа му се усети нотка на триумф, но не му обърнах внимание. — Разбира се, все още можем да идем на кино, ако искаш. Обръщам и потегляме…

— Ти луд ли си? — Отворих вратата, скочих и се обърнах да го изгледам нетърпеливо. — Лично ще срежа и четирите гуми на колата ти, ако се опиташ да тръгнеш, така че идвай. — Той се засмя, слезе от джипа и ме последва по паркинга към виковете, музиката и опияняващата миризма на захарен памук, които ме привличаха като песен на сирени.

Спрях пред портите, за да се насладя на момента. Никога не бях ходила на лунапарк и не исках да пропусна нищо. Множество хора, някои с ярки плюшени играчки под мишница, се щураха напред-назад сякаш безцелно. Чуваха се звънчета и свирки, всякакви неща се въртяха, просветваха и бляскаха така бързо, че ти се завиваше свят.

Щеше да е невероятно.

Гарет спря до мен и леко ме докосна по рамото.

— Е? — Наведе се, за да го чуя сред глъчката. — Ти избираш. Къде да идем първо?

Ухилих му се коварно. О, това беше лесно.

— Хайде. — Хванах го за ръката. — Знам точно къде ще идем. Насам.

— И не забравяй — казах му, докато се взирах към върха на релсите, а вагончетата бавно потеглиха. — Когато се спусне, трябва да вдигнеш ръце и да започнеш да крещиш. По-забавно е, ако крещиш, поне Лекси така казва.

Той ме погледна със съмнение от седалката до мен и не пусна мъртвата си хватка от перилата.

— Щом казваш.

Усмихнах се, когато достигнахме върха на релсите и се олюляхме. За миг видях целия лунапарк пред нас и това болезнено ми напомни за летенето.

— Сигурно ще крещя и за двама ни.

Тогава влакчето се спусна надолу и аз закрещях. Беше почти по-хубаво от летенето.

Почти.

Спуснахме се още три пъти. Третия път бе по негово желание и най-сетне го накарах да пусне перилата. (Макар че пак не се разкрещя.) След това тръгнахме към въртележката с веригите, а после при блъскащите се колички. Гарет умело блокираше всеки, който опитваше да удари количката си в моята. Веднъж зърнах лицето му, докато препречваше пътя на една засилила се към мен — същото яростно въодушевление, което бях видяла и докато сърфираше. Сгряващо удоволствие се разля в тялото ми, въпреки че се ударих с пълна скорост в неговата количка. Той се забавляваше не по-малко от мен.

— Къде ще идем сега? — попита по-късно, когато бяхме обиколили почти всички скоростни атракции и седнахме да ядем. Шатрата на закусвалнята беше претъпкана и шумна, но поне тук беше завет от хладния бриз на пристана. — Мисля, че остана само виенското колело и детското влакче. Искаш ли да идем и там?

Преди да отговоря, телефонът ми изжужа. Смръщих се, извадих го и видях името на екрана.

— Данте — прошепнах подразнена и изключих телефона. — Не ме интересуваш в момента, братко. Разкарай се.

Оставих телефона на една салфетка и погледнах към Гарет, който сякаш чакаше заповеди или поне някакво решение. Ухилих се над опаковките от хамбургера и остатъците от опустошения сладкиш.

— Определено на виенското колело. За детското влакче не знам. Няма ли да ти е неловко да те видят как яздиш огромна розова гъсеница с четиригодишни?

Сви рамене.

— Ако искаш, няма проблем.

Изхилих се, защото си го представих на огромна гъсеница сред малчуганите, после станах, хвърлих отпадъците в кошчето и се върнах при масата, изтупвайки пудрата захар от ръцете си.

Внезапно усетих студена тръпка на тила си и се сковах. Наблюдаваше ли ме някой? Къде? Кой? Нима Райли беше в тълпата и ме шпионираше, нима ни беше проследил чак от Кресънт Бийч? Това беше доста зловеща мисъл. Не вярвах да го направи. Драконът отцепник може да беше арогантен, дързък и непочтителен, но не би ме преследвал.

Тогава кой ме наблюдаваше?

Гарет примигна, все още в очакване да чуе какво искам да правя. Дори да бе забелязал притеснението ми, не каза нищо.

— Чакай малко — рекох и се огледах за тоалетна. Забелязах една зад щанда за хотдог. — Отивам да си измия ръцете. Ти стой тук, връщам се веднага.

— Тук ще стоя.

Усмихнах се и последвах групичка момичета към тоалетната, като оглеждах тълпата за познато лице. Но странното усещане скоро изчезна и всичко пак си стана нормално.