Джули Кагава
Нокът (57)

57
Ембър

Отворих очи, щом изстрелите отекнаха над пясъка. Лилит изпищя и тежестта отгоре ми изчезна, ноктите се откъснаха от гърлото ми.

Претърколих се задъхана и се вгледах с изумление. Лилит отстъпваше към океана и тръскаше глава, кръв и искри хвърчаха от тялото й и от бронираните гърди. Към нас по брега вървеше и изстрелваше кратки, контролирани откоси Гарет.

При вида на най-омразния си враг Усойницата изпищя. Отвори уста и изпрати огнена струя към Гарет. Той отскочи точно преди пламъците да го погълнат. Претърколи се на колене и пак стреля в нея, но Лилит се хвърляше първо на една страна, после на друга, като тичаше на зигзаг по плажа. Войникът опитваше да се цели в нея, но бързите й трескави движения затрудняваха задачата му. Тя се приближаваше към него с раззинати челюсти. Ужасена, аз се надигнах на крака и изкрещях на Гарет. Знаех, че няма да стигна до него на време.

И тогава едно люспесто синьо тяло налетя към Лили, удари я в ребрата й и я извади от равновесие. Лилит се препъна и почти падна, а Кобалт се извъртя със съскане и рев, за да застане между нея и Гарет. Лилит изрева и се обърна към него, но се извърна отново, защото към нея полетя дъжд от куршуми, част от които избиха искри от рогата и гръдните й плочи, но някои успяха да се забият в нея.

Въпреки болката в гърдите и врата, аз се спуснах към бившата си обучителка, скочих на гърба й и забих нокти в хълбоците й. Тя изпищя отново и ме изрита със задния си крак в корема. Аз пак се претърколих на пясъка. Потреперих и се изправих, готова да продължа битката…

Но като че ли Усойницата не искаше да продължава. Сега бе изправена пред войник от Ордена И пред два упорити дракона. Сви се и полетя към небето, крилата й вдигнаха пясък след нея. Срещнах погледа й, когато увисна над мен, и видях как отровнозелените очи се присвиха с омраза.

— Не сме приключили, малката — предупреди ме тя на драконски. — Не можеш да избягаш от „Нокът“. Ще се върна за вас, скоро.

След това замахна силно с криле, издигна се покрай скалата, отблъсна се и се понесе над океана. След секунди най-добрата Усойница на „Нокът“ се превърна в далечен силует в нощното небе и изчезна.

Аз изпъшках и се свлякох на хладния пясък. Имах чувството, че са ме прегазили стадо слонове. Ребрата ми пулсираха, хълбокът ми гореше, а гърлото бе болеше там, където Лилит бе опитала да го разкъса. Бях пребита и окървавена и исках само да си ида у дома, да си взема един дълъг душ и да се свия в леглото.

Само че… не можех да го направя. Никога вече. Данте беше у дома. Братът, който ме бе изоставил, който ми бе обърнал гръб заради „Нокът“. Той беше част от организацията. А аз, особено след тази нощ, вече бях отцепница.

Оклюмах се още повече, искаше ми се да се заровя в хладния пясък, за да обмисля всичко, но внезапен гневен рев ме сепна. Кобалт беше на крака, с напрегнато тяло и оголени зъби. Очите му сияеха, когато пристъпи напред.

Взираше се във войника на няколко метра от него.