Джули Кагава
Нокът (45)

45
Райли

Прибрах телефона в джоба на джинсите си. Е, не можеше да стане по-добре. Тъкмо планирах да се свържа с момичето тази вечер, след като с Уес нагласихме и последните аларми и сензори за движение около къщата. Това дойде точно навреме.

Уес влезе в кухнята, изглеждаше уморен. Очите му бяха мътни, косата провиснала, беше по-раздърпан от обикновено.

— Е, всичко е готово — рече той и отвори хладилника за сода. — Алармите са поставени, сензорите за движение са готови за включване и системата официално е на линия. Дори мишка да прекоси алеята, ще разберем.

— Къде са другите? — попитах.

— Оставих ги да гледат „Отмъстителите“ долу. След като изядоха почти всичко в къщата. — Отвори кутийката, изпи половината на една глътка и се оригна шумно. — Тези малки са направо бездънни. Ще трябва да напазаруваш скоро, приятел. Ако ще оставаме тук известно време, докато душиш около онова момиче. — Пресуши кутийката, смачка я и я хвърли в коша за боклук. — Все още мисля, че е адски глупаво, Райли. Трябва да се разкараме оттук, не да чакаме някаква глезла от „Нокът“ да вземе решение.

Взех коженото яке от облегалката на дивана и го облякох на излизане от стаята. Уес се намръщи.

— Къде отиваш? — извика след мен.

— Да се видя с глезлата от „Нокът“. — Подхвърлих ключовете за мотора във въздуха, хванах ги и се ухилих на човека през рамо. — Пожелай ми късмет. Ако всичко върви по план, може да заминем по-скоро, отколкото предполагаш.

— Великолепно — сопна се той. — Цяла нощ не мигнах, за да слагам аларми.

Извъртях очи, затворих вратата пред неговия вечен песимизъм и тръгнах към гаража. Този път нямаше да има прекъсвания или разсейвания. Този път щях да я откъсна от „Нокът“ завинаги.

Тя се облягаше на перилата и се взираше във водата, когато тръгнах по пристана. Вятърът развяваше косата й. Дори в човешката й форма почти виждах дракона под повърхността: вдигнал глава към вятъра, с полуразтворени криле, за да се изстреля във въздуха. Преглътнах и потиснах вълнението си. Всеки път щом я видех, чувството се засилваше. Топлината във вените ми, копнежът да я усетя до себе си, да я прегърна и никога да не я пусна.

Застанах до нея, опрях лакти на перилата и се наведох към океана.

— Трябва да спрем да се срещаме така, огнено момиче.

Тя ме изгледа странишком, усмихна се и леко се изчерви.

— Здрасти, Райли. — Гласът й бе тих, почти потъна в шума на вълните, които се плискаха по пилоните. — Благодаря, че дойде. Сигурна съм, че си имаш и друга работа.

Като да се приготвям за нападение? Като да напусна града с две малки, преди Орденът да разбие вратата?

— Не съвсем. За теб винаги имам време. — Извърнах се и се ухилих, защото тя се изчерви още повече. — Е, какво има този път? — попитах ведро. — Обучителката ти още ли ти стъжнява живота? Да не започнаха да стрелят с гумени куршуми?

— Не. — Тя отчупи с нокти една треска от перилата. — Аз… току-що разбрах къде ще ме пратят. Какво ще правя… до края на живота си.

— О, разпределение по фракции. Да, това винаги отваря очите. Аз бях сигурен, че ще ме пратят при Гилите, заради бойното обучение. — Тя отчупи още една треска, като че ли не ме слушаше, понижих глас: — Е, къде те пращат, огнено момиче? Наблюдател или Василиск? Не се обиждай, но си малко дребничка за Тила.

Ембър прехапа устна и очите й потъмняха.

— Усойница — прошепна тя. — Пращат ме при Усойниците.

Усойница.

Сърцето ми почти спря. В града имаше Усойница. Била е тук през цялото време. По дяволите, защо не бях попитал Ембър за това, когато говорихме за тренировката й предния ден? Ако знаех, че „Нокът“ я подготвят за Усойница…

Опитах се да не се паникьосвам. Ембър примигна, гледаше ме объркана.

— Райли?

— Ембър, твоята обучителка — наведох се напред, а тя ме погледна притеснена и смаяна, — как се казва? Как изглежда?

— Не й знам името — отвърна тя. — Не ми го каза. Но е висока. Има дълга руса коса и зелени очи…

— Привлекателна?

— Да.

— И садистична?

— О, да. — Ембър отвори широко очи. — Познаваш ли я?

Прокарах ръка през косата си, в стомаха ми се появи буца лед.

— Лилит — изръмжах. Опитвах да запазя спокойствие и да не поглеждам през рамо от страх, че тя може да ни наблюдава сега. — През цялото това време те е обучавала Лилит?

— Коя е Лилит?

Не отговорих.

— Проследиха ли те? — попитах я, а когато тя се смръщи, я хванах за китката и я стреснах. — Ембър, каза ли на някого къде отиваш? Някой знае ли къде си?

— Не! — Тя издърпа умело ръка от моята и ме изненада, но само за миг. Разбира се, че я обучаваше Лилит. Какво бях очаквал? — Райли, какво става? Коя е Лилит?

Озърнах се отново крадешком и се облегнах на перилата, за да се престоря на небрежен, сякаш всичко е наред. Огледах уж случайно пристана — търсех другия дракон, макар да знаех, че е безполезно. Ако Лилит не искаше да бъде забелязана, едва ли щях да я видя.

— Не можем да говорим тук — отвърнах тихо, надявах се, че Ембър ще ме послуша. — Ако искаш да разбереш коя е Лилит и какво всъщност прави за „Нокът“, ела с мен сега. Ще те заведа на сигурно място. Но искам да ми обещаеш, че няма да кажеш на никого какво си чула или видяла. Разбра ли? — Погледнах я крадешком, гласът ми бе станал стоманен. — Заложени са животи, Ембър. Това вече не е игра. Обещай ми, че няма да кажеш на никого — на брат си, на настойниците и особено на обучителката си. — Затворих за миг очи, надявах се да не е твърде късно. — Ако вече не е разбрала, че съм тук.

Ембър пребледня, но кимна.

— Няма да кажа на никого. Обещавам.

— Добре. Последвай ме и опитай да се държиш нормално.

Тя изсумтя.

— Ти си този, който не се държи нормално.

Не отговорих. Слязох от пристана, опитвах се да скрия тревогата си. Ако Лилит беше тук, трябваше да се махнем от града, бързо. Оставането тук с риск да ни нападне Орденът беше достатъчно опасно, но да останем, когато знаехме, че в района има Усойница, беше самоубийство. Особено когато тази Усойница беше Лилит.

Единствената ми надежда бе тя още да не знае за нас. Да е дошла в Кресънт Бийч само за да обучава Ембър, а не заради мен. Ако беше така, тогава имахме шанс. Все още имахме време. Все още бих могъл да спася всички.

И да се надяваме, че когато напуснем града, моето наивно малко огнено момиче — протежето на Лилит — ще дойде с нас.