Джули Кагава
Нокът (5)

5
Ембър

Беше късен следобед, когато стигнахме до залива, обграден от обветрени скали, които го пазеха от вълните и от случайни туристи. Малкият бял плаж, който се спускаше към водата, беше съвсем пуст, макар че ако изчакахме няколко часа до залез, положението щеше да се промени. Заливът на Самотната скала обикновено не се посещаваше през деня, както подсказваха счупените бутилки, боклуците и другите неща, които го осейваха. Самотна канара се издигаше в центъра на плажа, между скалните стени и океана, и бе дала това име на залива.

Направих физиономия. Не исках да съм тук. Трите момчета пиха през целия път, нищо че е незаконно, и караха Лекси и Кристин да правят същото. Опитаха се да накарат и мен и при обичайни обстоятелства щях да се присъединя. Но те още ме изнервяха и не смятах, че е добра идея да съм замаяна в тяхно присъствие. Единият, Колин, не спираше да ме прегръща, а аз не спирах да се измъквам от ръката му и търпението ми изтъняваше все повече. Само да знаеше какво е истинското лице на момичето, към което напираше толкова… вероятно щеше да се подмокри.

Сдържай се, Ембър. Не искаш да изпечеш този идиот като маршмелоу, нищо че си го търси.

— Хей — рече Дрю, заслони очи от слънцето и ги присви към далечните скали. — Това ли е… пещерата?

— О, да — сви рамене Кристин. — Не е много голяма. Просто дупка, която се пълни с вода, когато дойде прилив.

— Да идем да я видим.

— А, по-добре не — казах твърдо. Нямах намерение да пускам приятелки си в тъмна пещера с тези типове. Бях взела решение: определено не ги харесвах. Отстъпих встрани от Колин, хванах Кристин за ръката и я издърпах от Дрю, който се смръщи. — Благодаря, но ние трябва да се прибираме. Обещах на леля си да съм у дома до шест. — Излъгах, но исках да се махна оттук. — Хайде, Лѐке.

Кристин издърпа ръката си и я потърка смръщена.

— Искам да остана — рече тя. — Вие двете си вървете. Искам да покажа на Дрю пещерата.

Това нямаше да го бъде. Втренчих се в нея, чудех се какво ли ще направи, ако я повлека за косата на красивата, но празна глава.

— Дойдохме с една кола, гениалната ми. Да не искаш да се връщаш на стоп, ако останеш.

— Хей, по-спокойно. — Едри ръце ме обгърнаха откъм гърба и Колин ме придърпа към гърдите си. — Отпусни се — прошепна в ухото ми. — Много си напрегната. Нека видят пещерата — какво толкова? Ти може да чакаш тук с мен.

Сковах се и се извих в ръцете му, но той се изсмя и затегна хватката си.

— Стига де. Недей така.

— Пусни ме — изревах и го блъснах в гърдите. Не се Преобразявай, Ембър. Ако се Преобразиш и изядеш този трол, „Нокът“ ще те заключат до края на живота ти. Освен това вероятно ще получиш хранително отравяне.

— Пусни я, скапаняко — сопна се Лекси, най-сетне усетила опасността. Малко късно, помислих си, докато опитвах да държа лицето си далеч от устните му, а задника си — далеч от ръцете му. — Тя каза, че не иска, остави я. Кристин, хайде. Да се махаме оттук.

Другите момчета също се намесиха. Колин не им обърна внимание и ме стисна по-силно.

— Отпусни се, красавице — шепнеше той и се навираше в шията ми. — Ще е по-приятно, ако се отпуснеш. — Вдигна глава и притисна дебелите си гнусни устни в моите.

Гневът и отвращението се надигнаха. Забих крака в земята и го отблъснах. Силно.

Той полетя назад, приземи се по задник на пясъка и изсумтя от изненада. Втренчи се в мен за секунда. После лицето му се зачерви, той скочи и изрева:

— Кучка!

Не видях как ме зашлеви. Всъщност видях, но не го очаквах. През всичките ми шестнайсет години никой не ме беше удрял. Понякога ме перваха изнервени по главата или ме почукваха с показалката, когато не внимавах, но никога не ме бяха удряли. Дори Страховитата дама от „Нокът“ не ме беше пипала с пръст. Не бях подготвена за експлозията от болка зад очите ми. Светът се килна рязко и аз усетих пясъка под ръцете и коленете си.

Във вените ми лумна огън, драконът се надигаше с рев, готов да изпепели това жалко човече.

Лекси и Кристин изпищяха. Аз опитвах да овладея гнева и стисках зъби от усилие да не се Преобразя, да не се превърна в същество с люспи, зъби и нокти и да покажа на това човече какво е истински страх. Пръстите ми се забиваха в земята, ноктите се издължиха и изкривиха й аз ги зарових в пясъка. Ноздрите ми потрепваха и дробовете ми горяха, когато сведох глава в опит да се овладея. Знаех, че очите ми са станали като на влечуго, с издължени зеници, и не смеех да вдигна глава, когато отвратителният човек пристъпи към мен. Стиснах очи, треперех. Ако ме докоснеше, от него щяха да останат само кости и пепел.

— Хей!

Викът долетя някъде зад нас. Вдигнах глава точно когато нещо се блъсна в Колин и го вдигна от земята. Той отново полетя назад и се просна на пясъка. Извърнах се, примигваща, и видях момче.

Сърцето ми странно потрепна. Бях с Лекси вече почти месец, все я слушах как въздиша по момчета и я гледах как сочи „разкошните“. Вече разбирах човешката красота и дори понякога аз я побутвах, за да й покажа някой готин тип, а тя се съгласяваше, че е секси, макар че на мен не ми влияеше.

Може би цялото това зяпане на момчета беше дало резултат, защото този непознат беше, да използвам любимите думи на Лекси, абсолютно разкошен.

Бе горе-долу на моята възраст, може би малко по-голям, с къса коса, която блестеше като светло злато на слънцето. Беше строен, с тен, мускулест, сякаш прекарваше много време на слънце, а останалото във фитнеса. А очите му. Те бяха в най-светлия нюанс на сивото, който бях виждала. Не сребристо, ами… металическо. Метални. Бяха приковани в мен и сърцето ми подскочи, щом той ми подаде ръка.

— Добре ли си?

Кимнах.

— Да — почти прошепнах. Уверих се, че ноктите ми са нормални, сложих ръка в дланта му и той внимателно ме вдигна. Разкошните очи се взираха в моите и стомахът ми затанцува.

— Благодаря.

— К’во става тука!

Колин се беше изправил и вървеше към нас, следван от приятелите си. Вече не изглеждаха дружелюбни и очарователни. Но тогава се появи още един непознат, който беше по-висок от моя спасител и също толкова як. Имаше къса черна коса и тъмносини очи, а устните му бяха извити в опасна усмивка, когато пристъпи до нас. Колин и останалите спряха насред крачка, численото им превъзходство намаляваше. Втренчиха се едни в други за миг.

— Е — рече тъмнокосият непознат, гласът му бе пропит със сарказъм. Вдигна вежда към тримата тъпаци. — Още един чудесен пример за обратна еволюция. Добре, че решихме да се поразходим, нали, Гарет? Щяхме да изтървем атракцията с маймуните.

Светлокосото момче, Гарет, не помръдна, но устните му потрепнаха в мрачна усмивка.

— А казват, че кавалери вече нямало.

— Теб кой те пита? — Колин явно се беше окопитил, но не успя да отвърне с остроумие. Изпъчи се, пристъпи напред и Гарет бързо ме дръпна зад себе си. — Това е моето момиче, хлапе — рече Колин и лицето му се изкриви в грозно смръщване. — Не ти влиза в работата. Разкарай се, преди да съм те изпратил в спешното.

— Не съм твоя! — сопнах се аз. — И ако отново приближиш гнусните си устнички до мен, ще те изритам там, където слънце не огрява!

Колин примигна, вероятно срещаше затруднения да разбере думите ми, но момчето със сивите очи пред мен се изсмя. Прозвуча някак… дрезгаво. Сякаш е отвикнал, отдавна не се е смял и аз съм го изненадала.

Приятелят му също се изсмя.

— Тя май вече не си пада по теб — рече той, докато Колин кипеше от гняв. — Поне на мен така ми се струва. Ти какво мислиш, Гарет?

Гласът на Гарет беше студен, тих и смъртоносен:

— Мисля, че трябва да си тръгват. Веднага.

Колин скочи, размахал юмрук към по-дребния си противник. Аз се сепнах, но Гарет някак го хвана за ръката и я изви така, че Колин се превъртя, просна се по гръб на пясъка и дъхът му излезе от дробовете с едно уууф. Примигнах смаяна, а приятелите на Колин изреваха и скочиха да се бият.

Отстъпих назад заедно с Кристин и Лекси, далеч от внезапното меле. Исках да помогна; моят дракон ме подтикваше да се намеся, но аз, разбира се, не можех да го направя. Освен това двамата непознати се справяха чудесно и сами. Не знаех дали са учили някакви бойни изкуства, или просто им се удава, защото отскачаха, отбиваха и посрещаха удари без проблем, движеха се плавно заедно и един около друг. Тъмнокосият блокира един удар, приведе се, заби коляно в корема на противника си и той се преви. Гарет избегна един особено гаден замах, после заби юмрук под брадичката на онзи и отметна главата му назад. Аз извиках окуражително.

Само след секунди всичко свърши. По-високият непознат халоса противника си в челюстта и той се просна в пясъка, Гарет стовари лакът в слепоочието на Колин и го повали. Колин опита да се надигне, не успя, свлече се назад и се хвана за главата.

Двете момчета огледаха повалените си противници, после се обърнаха към нас. Тъмнокосият се усмихваше.

— Е, беше много забавно — рече сухо, като потъркваше кокалчетата на ръката си. — Напомни ми за много други такива забавни моменти, нали, братовчеде? — Русото момче поклати глава и се обърна към мен.

— Искаш ли да те откараме? — попита тихо, кой знае защо, а светлите очи отново изпратиха тръпка в стомаха ми. — Можем да те оставим у вас или до главния плаж, ако искаш. Уверявам те, че сме по-възпитани от тези идиоти. Дори Тристан.

Другият изсумтя.

— Няма да удостоя това изявление с внимание.

Съвзех се, трябваше да съм в час, защото Лекси и Кристин изглеждаха доста стресирани. Лекси се притискаше трепереща към мен, а Кристин се взираше ококорена в проснатите на пясъка тела.

— Ще е чудесно, ако ни закарате до плажа — казах на Гарет.

Той кимна сериозно, но в този миг Колин изстена и се изправи. Олюля се, втренчи се отровно в двамата непознати, после извърна гневния си взор към мен.

— Ти… кучко — изрева той и Лекси ахна от ужас. — Вие от Западния бряг сте едни и същи. Търсеше си го, направо си го просеше, а после се отмяташ. Ти си просто една курва! Ти си просто курва…

Пуснах Лекси, тръгнах към олюляващия се тъпанар и го изритах там, където слънцето не огрява.

— Това е защото ми открадна първата целувка — казах му, когато изсумтя задавено и пак се свлече на пясъка, притиснал слабините си. Не знаех дали това е чак толкова важно, но според филмите така излизаше, а и той наистина нямаше представа колко леко му се размина този път. Обърнах се към непознатите, които се взираха смаяни в мен, и вирнах брадичка. — Е? Ще тръгваме ли? Мисля, че приключихме тук.