Джули Кагава
Нокът (2)

2
Гарет

Свивах се във влажния храсталак на бразилската джунгла, наоколо жужаха насекоми и усещах как потта струи по гърба ми под бронираната жилетка. До мен в папратите клечеше неподвижно друг войник, стискаше автомата М-16 е две ръце и дулото клюмаше пред гърдите му. Останалите от отряда, общо осем души, бяха пръснати зад нас, тихи и зорки.

На около стотина метра, на тесния чакълест път през вехнещата морава, в следобедната жега се мержелееха ниските кирпичени стени на хасиендата. Пазачите обикаляха периметъра, преметнали на рамо автомати АК-47, и не знаеха, че са наблюдавани. Преброих шестима отвън; сигурно имаше два пъти повече вътре, да не споменаваме неизвестния брой цивилни. И, разбира се, нашата мишена. Пазачите и цивилните не бяха важни; очакваха се жертви и от двете страни. Но най-важната и единствена цел бе да повалим мишената.

Казах тихо в микрофона до устата ми:

— Браво на позиция.

— Добре — отвърна ръждив глас в ухото ми. — Алфа ще се приближи при изстрелването на първите снаряди. Останете на позиция, докато мишената се покаже.

— Разбрано.

Войникът до мен пое дълбоко и тихо дъх и го изпусна бавно. Беше по-голям от мен с няколко години и лъскав белег покриваше почти половината му лице. Беше влизал в битка и преди; всички в този отряд бяха влизали в битка. Някои бяха ветерани, убивали неведнъж. Тук нямаше новаци, не и при тази задача. Всички знаехме какво ни очаква, от ударния отряд до снайперистите на Тристан сред дърветата. Огледах екипа си и усетих острото пробождане на примирението. Някои от нас щяха да умрат днес. Когато се изправиш пред толкова могъщ враг, смъртта е почти сигурна. Ние бяхме готови. Всички бяхме готови да умрем за Ордена. Без колебание.

— Пригответе се — казах на хората си. — Започваме след трийсет секунди.

Те кимнаха, сериозни и тихи. Свивахме се в гъстата джунгла, сливахме се с растителността. Аз отброявах наум секундите, а погледът ми не се откъсваше от стените на хасиендата.

Три, помислих си, точно когато се чу свистене, отначало слабо, но все по-силно и по-силно, докато звукът не стана почти оглушителен. Две… едно…

Снарядът се удари в хасиендата и избухна огън и дим, парчета от покрива се разхвърчаха във всички посоки. Отрядът, който чакаше в края на поляната пред къщата, веднага откри огън и въздухът се изпълни с рева на автоматите. Викове долитаха от сградата, докато вражеските войници тичаха към предния двор, търсеха прикритие и отвръщаха на огъня. Една граната прелетя над стената, хвърлена от някой пазач, и вдигна експлозия от пръст.

Усещах напрежението на войниците зад мен, докато гледахме развитието на събитията. Не още — помислих си, когато един от Алфа войниците потрепери и се срина на моравата. — Остани на позиция.

Алфа отрядът продължи напред, изстрелвайки кратки откоси, докато напредваше към къщата. Изстрелите рикошираха в дървета и хоросан, мъже крещяха, ревът на автоматите отекваше над покрива на хасиендата.

Подкрепленията хукнаха напред, за да се присъединят към битката, но мишената не се появяваше.

Хайде — мислех си, втренчен в стената. Друг Алфа войник потрепери и падна окървавен на тревата. На поляната пред хасиендата нямаше къде да се прикрият, докато врагът се свиваше зад ниските стени и само дулата на оръжията им стърчаха над тях. Още един войник падна и аз присвих очи. Хайде, захапи стръвта. Знаем, че си там. Къде си?

Алфа отрядът бе прекосил половината морава, когато покривът се взриви.

Нещо тъмно, люспесто и огромно изригна от хасиендата сред дъжд от керемиди и греди и се устреми към небето. Сърцето ми подскочи при вида на чудовището, което се понесе над дърветата. Беше огромен, напълно развит възрастен, висок колкото слон и три пъти по-дълъг. От тесния му череп се извиваха спираловидно рога, а по врата към дългата млатеща опашка се простираше грива от шипове. Слънцето блестеше по черните люспи и кожестите криле хвърляха дълги сенки по земята, докато драконът се носеше във въздуха и взираше се в битката долу. Накрая се спусна за атака.

Размахал криле, той се приземи на моравата с рев, който разтърси земята, после изпрати огнена струя към войниците. Те падаха, крещяха и се мятаха, докато адският драконов огън поглъщаше брони и плът като прахан. Драконът подскочи и се вряза в редиците с ноктите си, разкъсваше войници със зъби и ги запращаше настрани. Опашката му шибаше като камшик и помете цяла група, която приближаваше зад него, поваляйки ги като кегли.

Сега! Скочих на крака, последван от другарите си, и открих огън по огромното влечуго. Автоматът ми изплю три куршума и аз се прицелих внимателно в хълбока на дракона, точно пред задния крак, където трябваше да е сърцето. Кръв бликна по бронираната кожа и драконът изрева, когато няколко куршума проникнаха през люспите, но все пак не успяха да го убият. Аз продължих мрачно напред, концентрирайки огъня в слабата точка. Колкото по-скоро го убиехме, толкова по-малко щети щеше да нанесе и по-малко животи щеше да отнеме. Нямахме право на колебание; или ние, или той.

Точно срещу нас един черен джип с картечница „Браунинг M2“ петдесети калибър изскочи от храстите и трещенето й се сля с какофонията, докато джипът ускоряваше към огромното влечуго. Хванат в кръстосан огън, драконът изрева. Отскочи настрани, отвори кожестите си крила и се изстреля във въздуха с мощен замах.

— Целете се в крилата! — изрева командирът в ухото ми, макар че аз вече бях сменил целите си и методично стрелях в огромните мембрани. — Свалете го! Не му позволявайте да отлети.

Но драконът нямаше намерение да отлита. Обърна се и се спусна от небето — петнайсет тона люспи, зъби и нокти се устремиха право към целта си. Стовари се с пълна скорост върху джипа, уби инерцията му, разкъса капака и шофьорът се заби в предното стъкло. Картечарят излетя от стойката си, претърколи се по земята и се просна неподвижен в папратите. Драконът нададе победоносен рев, преобърна джипа и започна да троши стъкло и метал. Потреперих, но нямаше време да мисля за изгубените животи. Щяхме да почетем падналите след битката.

Отрядът ми отново откри огън към хълбока на дракона. Целият в кръв, той потрепери, дългата му шия се замята, а страховито блесналите червени очи се втренчиха в нас.

— Останете на позиция! — наредих на хората си, когато драконът изрева предизвикателно и се извърна, размятал опашка. — Аз ще го подмамя. Продължете огъня!

Неколцина от тях ме погледнаха мрачно и примирено, но не възразиха. По-добре да падне един, отколкото целият отряд. Аз бях водачът, ако загинех, за да могат братята ми да продължат войната, жертвата щеше да си струва. Те знаеха това не по-зле от мен.

Напуснах укритието си и се втурнах напред, изстрелвах кратки, контролирани откоси, насочвайки се към хълбока на дракона. Той ме забеляза, отдръпна глава назад, пое си дъх и пулсът ми се учести. Хвърлих се встрани, когато от челюстите му лумна огън, който се вряза в джунглата и подпали дърветата. Изправих се и вдигнах глава към връхлитащия огромен гущер с раззината челюст. Сърцето ми бумтеше, но ръцете ми не потрепваха, когато вдигнах автомата и започнах да стрелям в рогатия череп, защото знаех, че дебелите плочи предпазват гърдите и корема му. Драконът потрепери, разтърси глава, когато куршумите се удариха в челото и скулите му, и продължи да напредва.

Хвърлих се настрани, щом той стрелна глава напред и щракна челюсти точно на мястото, където стоях преди миг. Бърз като змия, изви шия и нападна отново, а зъбите, които можеха да прекършат телефонен стълб, се устремяваха право към мен. Избегнах ги, но огромната рогата глава ме удари отстрани и въпреки бойната жилетка в ребрата ми лумна болка. Земята пропадна под мен, защото полетях във въздуха, светът се завъртя, аз се стоварих долу и се претърколих. Стиснах зъби, надигнах се на лакти и погледнах нагоре…

… в алените очи на моя враг.

Драконът се извисяваше над мен тъмен и масивен, крилата му бяха леко разтворени и хвърляха огромна сянка върху земята. Взирах се в това древно, чуждо лице, видях отражението си в тези студени червени очи, в които нямаше милост, нямаше жал или разбиране; само сурова омраза и свиреп триумф. Той пое дъх, ноздрите му потрепнаха и аз се стегнах в очакване на пламъците. Нямаше страх, нямаше разкаяние. Аз бях войник на свети Георги; и единственото, на което можех да се надявам, бе да умра с чест в битка срещу най-стария ни враг.

Някъде от джунглата рязко прогърмя изстрел и отекна силно дори в хаоса. Драконът се извърна с рев и от хълбока му шурна яркочервена кръв, защото петдесеткалибровият куршум на снайпера беше пронизал бронята точно зад предния крак и се бе забил право в сърцето. Съвършено точният изстрел, с който се бе прочул Тристан Сейнт Антъни.

Драконът политна и се стовари на земята, която потрепери от сблъсъка. Започна да вие и опита да се надигне, забиваше нокти в земята, крилата и опашката му млатеха отчаяно. Но той умираше и съпротивата му ставаше все по-слаба, а войниците не спираха да го обсипват с куршуми. От мястото, където лежах, видях как главата удари с тътен земята и постепенно замря неподвижно. Само слабото, затруднено издигане и спадане на гърдите и трескавото потрепване на опашката подсказваха, че все още е вкопчен в живота.

Докато лежеше там и не можеше да поеме дъх, той внезапно извърна очи и ме погледна — продълговатите яркочервени зеници се взираха в мен. За миг останахме втренчени един в друг, дракон и неговият убиец, впримчени в безкрайния обръч от война и смърт.

Сведох глава, без да откъсвам очи от дракона, и прошепнах: In nomine Domini Sabaoth, sui filiiqui ite ad Infernos. „В името на Господаря на Всинца ни и Неговия син, оттегли се в ада“. Всички войници знаеха това заклинание, защото вярваха, че драконите са демони, които могат да те обсебят в последен опит да останат на този свят. Знаех, че не е така. Драконите бяха от плът и кръв; проникнеш ли през люспите и бронята, те умираха като всички останали. Но бяха и воини, смели воини, а всеки воин заслужава достойно изпращане.

От умиращия дракон долетя нисък тътен. Той отвори уста и от нея излезе дълбок, нечовешки глас:

— Не си мисли, че си победил, свети Георги — изхриптя той, като ме гледаше с презрение. — Аз съм само една люспа от тялото на „Нокът“. Ние ще устоим, както винаги, и ще станем по-силни, докато вашата раса се разрушава отвътре. И ти, и целият ти род ще паднете преди нас. Скоро.

Тогава светлината зад алените очи потъмня. Драконът затвори клепачи, главата му се отпусна на земята и цялото му тяло потрепери. С един последен спазъм крилата замряха, млатещата опашка застина, а огромното влечуго се отпусна, сякаш най-сетне отказало се от борбата си за живот.

Аз се стоварих по гръб в пръстта и наоколо се надигнаха радостни викове. От дърветата изскачаха войници, които мятаха оръжията си и крещяха победоносно. Отвъд огромния труп моравата беше осеяна с телата на хора и от двете страни, някои помръдваха слабо, други бяха само овъглени останки. Пламъците още ближеха дърветата и към небето се издигаха черни колони дим. Смачканите остатъци от джипа тлееха насред бойното поле като доказателство за неимоверната сила на огромното влечуго.

Престрелката с пазачите бе спряла. Сега, когато господарят им вече го нямаше, всички врагове бягаха към джунглата. Никой не издаде заповед да ги последваме; вече бяхме изпълнили целта си. След няколко минути друг отряд щеше да пристигне с хеликоптер, за да разчисти останките, да срине хасиендата и да накара телата да изчезнат. Никой никога нямаше да разбере, че чудовищно огнедишащо създание от легендите е умряло тук този следобед.

Погледнах към безжизнения дракон, свлечен в пръстта, докато войниците се суетяха около него ухилени и се тупаха по гърбовете. Неколцина се доближиха до огромния труп и клатеха глави с изумление, а на лицата им бяха изписани отвращение и смайване. Аз останах на мястото си. Не за първи път виждах мъртъв дракон, макар че този беше най-големият, срещу който се бях изправял. Нямаше да е последният.

За миг се запитах дали някога ще има „последен“.

Драконите са зло, на това бе учен всеки воин на свети Георги. Те са демони. Дяволски изчадия. Тяхната крайна цел е да поробят човешката раса и ние единствени се изправяме между тях и невежите.

Макар да не бях сигурен, че са дяволски изчадия, врагът ни определено беше силен, лукав и свиреп. Бях преживял достатъчно битки, бях видял на какво са способни и знаех, че са безмилостни. Безжалостни. Нечовешки. Имаха огромна мощ и ставаха по-силни с възрастта. Слава богу, не бяха останали много древни дракони на света, или поне повечето ни битки бяха срещу по-дребни и по-млади дракони. Да повалиш такъв огромен, силен възрастен бе невероятна победа. Не изпитвах никакво разкаяние за смъртта на звяра; този дракон беше централната фигура в южноамериканските картели и бе отговорен за смъртта на хиляди души. Без него светът щеше да е по-добро място.

Усещах пулсираща болка в ребрата и стиснах зъби. Сега, когато адреналинът си отиваше и битката бе приключила, насочих вниманието си към раната. Бойната ми жилетка беше поела голяма част от удара, но ако се съдеше по болката, имах поне едно-две счупени ребра.

— Е, беше забавно. Ако някога ти омръзне войнишкият живот, можеш да направиш кариера като футболна топка за дракони. Прелетя поне шест метра при последния шут.

Вдигнах глава, когато една купчинка растения и лишеи се откъсна от храсталаците и тръгна към мен. В едната си ръка носеше снайпер „Барет“ М107А1 петдесети калибър, а другата посегна да свали качулката и да разкрие ухилен тъмнокос войник, четири години по-голям от мен, с така тъмносини очи, че изглеждаха почти черни.

— Добре ли си? — попита Тристан Сейнт Антъни и клекна до мен. Маскировъчният костюм зашумоля, когато Тристан се измъкна от него, остави го настрани и свали снайпера. — Нещо счупено?

— Не — казах през зъби и пак стиснах челюст, защото болката ме прониза. — Добре съм. Нищо сериозно, едно-две пукнати ребра. — Вдишах внимателно, когато от дърветата изникна командирът и бавно тръгна през бойното поле. Гледах го как издава заповеди на отрядите, сочи дракона и разпилените тела, и опитах да се надигна. Лекарят щеше да е тук до минути, за да прегледа ранените и да види кой може да бъде спасен. Не исках да създавам впечатлението, че съм сериозно пострадал, не и когато толкова войници бяха на ръба на смъртта. Командирът срещна погледа ми над касапницата, кимна ми одобрително и продължи.

Погледнах към Тристан.

— Пак отбеляза точка, нали? Колко е залогът този път?

— Триста. А би трябвало вече да са поумнели. — Тристан не опита да скрие самодоволството в гласа си. Огледа ме оценяващо. — Но май трябва да ти дам процент, защото ти се погрижи за мишената.

— Не го ли правя винаги? — С Тристан бяхме партньори още откакто станах на четиринайсет и започнах да участвам в истински мисии, преди три години. Той бе изгубил партньора си в драконов огън и не беше особено доволен, че ще „бави хлапе“, въпреки че по онова време и самият той бе едва на осемнайсет. Но отношението му се промени при първата ни обща мисия, когато го спасих от засада и едва не ме убиха, а после успях да застрелям врага, преди да унищожи и двама ни. Сега, три години и десетина битки по-късно, не можех да си представя, че някой друг ще ми пази гърба. Бяхме се спасявали взаимно толкова пъти, че вече им бях изгубил бройката.

— Все пак. — Тристан се намести на коляно и се ухили лукаво. — Ти си ми партньор, едва не те изядоха и можеш да поставиш световен рекорд за прелитане след удар с драконова глава. Заслужаваш нещо. — Той кимна, порови в джоба си и извади десет долара. — Ето, партньоре. Не ги харчи наведнъж.

Дългата кампания най-сетне приключи.

И бяхме оцелели.

Или поне някои от нас. Късметлиите. Аз, Тристан и неговите другари снайперисти, и моят отряд Браво се измъкнахме почти невредими. Обаче имаше много загуби в другите отряди, особено в Алфа, които трябваше да примамят дракона навън. Все пак това се очакваше. Такъв мащабен удар не беше типичен за Ордена, обикновено ни изпращаха само на взводове след дракони, а не цяла армия. Поради естеството на нападението събраха най-добрите войници от няколко метрополии на Ордена, за да се справят с дракона и последователите му, включително мен и Тристан. Тази операция изискваше цялата мощ на „Ордена на свети Георги“ най-вече защото щяхме да се бием с рядък възрастен дракон, а не искахме да поемаме рискове. Не биваше да го оставим да се измъкне и да изчезне в „Нокът“. След като спечелихме битката, армията се разпръсна и ние се върнахме в базите си, за да чакаме по-нататъшни заповеди.

За мен и Тристан това означаваше завръщане в Щатите и в западната метрополия на Ордена, самотен аванпост дълбоко в пустинята Мохаве, близо до границата между Аризона и Юта. Орденът имаше няколко метрополии в Англия, САЩ и други страни, но тази беше дом за мен и другарите ми. Падналите в Южна Америка бяха погребани като герои и положени в нашето голямо, пусто гробище, белязани само с прости бели кръстове. Те нямаха семейства, които да присъстват на погребението, нито близки, които да положат цветя на гробовете. Никой, освен техните командири и братя по оръжие нямаше да ги изпрати при последния им път.

Церемонията беше проста, както винаги. Бях присъствал на много погребения, бях виждал как погребват в спретнати редици в пясъка войници, които познавах от години. Това бе постоянно напомняне за останалите — какво ни чака в края на пътя. И ние го бяхме приели. След церемонията се върнахме в казармите, където няколко койки бяха вече празни, и животът в метрополията на Ордена продължи постарому.

 

 

Седмица след нападението над хасиендата с Тристан бяхме извикани в кабинета на лейтенант Мартин.

— Свободно, момчета. — Посочи към два стола пред бюрото си и ние послушно седнахме, а аз се поразмърдах, за да се настаня удобно, защото ребрата още ме боляха. Габриел Мартин беше едър човек с кестенява коса, посивяваща на слепоочията, и пронизителни черни очи, които можеха да са развеселени или леденостудени, в зависимост от настроението. Кабинетът му бе стандартен за повечето метрополии на Ордена, малък и оскъден, защото Орденът не вярваше в излишеството. Но зад писалището на Мартин бе окачена червена драконова кожа — първата му жертва, — а дръжката на парадния му меч беше от полирана драконова кост. Той ни кимна и седна зад бюрото си. Устните му се извиха в слаба, рядко виждана усмивка.

— Тристан Сейнт Антъни и Гарет Ксавие Себастиян. Имената ви често се споменават сред войниците напоследък. Първо искам да ви поздравя за поредната успешна мисия. Разбрах, че ти имаш заслугата за фаталния изстрел, Сейнт Антъни. Себастиян, видях те как отклони звяра от взвода си. И оцеля. И двамата сте сред най-добрите ни бойци, Орденът има късмет с вас.

— Благодарим, сър — казахме почти едновременно. Лейтенантът ни огледа за миг, събрал пръстите си, после ги отпусна с въздишка.

— Заради това — продължи той, сякаш неохотно, — Орденът иска да ви изпрати на още една мисия, която е малко по-различна от всичко досега. И двамата сте изключителни на бойното поле — надяваме се, че ще се справите и в по-… деликатна среда.

— Сър? — попита Тристан, смръщил чело.

Мартин се усмихна мрачно.

— Нашето разузнаване ни уведоми за възможна активност на „Нокът“ в Южна Калифорния — каза той и ни изгледа поред. — Смятаме, че използват мястото, за да внедряват дракони сред населението. Както знаете, внедрените дракони са много коварни, защото изглеждат съвсем като хора, а „Нокът“ ги обучават да се сливат със средата. Разбира се, не можем просто да отидем там и да отведем заподозрения без никакво доказателство, че е дракон. Последствията от подобно действие ще са ужасни, а Орденът трябва да остане в тайна на всяка цена. И двамата го знаете.

— Да, сър — отвърнах, когато ме погледна. Той изчака, затова добавих: — Какво ще искате да направим, сър?

Мартин се облегна назад, потърка брадичката си и продължи:

— Проведохме подробно проучване в района и смятаме, че скоро там ще бъде внедрен нов дракон. Дори успяхме да ограничим предполагаемата област до град, наречен Кресънт Бийч. — Погледът му стана по-остър. — И по-важното — имаме причина да смятаме, че този дракон ще е женски.

С Тристан се напрегнахме. Свещената мисия на Ордена беше да унищожи всички дракони, и най-вече женските. Ако успеехме да убием женска — драконеса, — това означаваше, че всяка година ще бъдат снесени по-малко яйца и ще се излюпват по-малко дракони. „Нокът“ ревностно пазеше своите драконеси; носеха се слухове, че голяма част от женската им популация се държи под ключ за размножителни цели и никога не вижда външния свят. Да откриеш женски дракон извън организацията беше рядка, златна възможност. А убийството му — огромен удар по врага и още една стъпка към победата в тази война.

— Да — каза Мартин, забелязал реакциите ни. — И двамата знаете колко важно е това. „Нокът“ внедрява своите дракони през лятото, за да наблюдават, да се слеят със средата и да установят контакти за организацията. И двамата ще сте под прикритие и ще следите за драконова дейност, но Себастиян, искаме ти да действаш директно и да разкриеш внедрения дракон.

Примигнах.

— Аз ли? — Мартин кимна. Тристан изправи гръб, дори той изглеждаше смаян. Под прикритие? — помислих си. — В нормален град, с цивилни? Как? Не знам как да бъда… нормален. — Моля за разрешение да говоря свободно, сър.

— Имаш го.

— Но, сър, защо аз? Със сигурност има по-квалифицирани за тази задача. Аз не съм шпионин. Аз съм просто войник.

— Ти си един от най-добрите — настоя тихо Мартин. — Уби първия си дракон на четиринайсет години и поведе успешно нападение над тяхно гнездо на шестнайсет, убил си повече дракони от всеки друг на твоята възраст. Чух, че напоследък другарите ти те наричали „перфектния войник“. Отива ти. Но има още една причина да те изберем. На колко години си, Себастиян?

— На седемнайсет, сър.

— Повечето войници са твърде възрастни, за да минат за гимназисти. Или това, или им липсва опит. Трябва ни човек, който ще се впише в група подрастващи и няма да събуди подозрение. — Мартин се наведе пак напред, гледаше ме настойчиво. — Когато капитанът попита кой е най-добрият за тази задача, макар че и двамата ми трябвате на бойното поле, аз препоръчах теб и Сейнт Антъни.

— Черните му очи се присвиха. — Знам, че няма да разочаровате и мен, и Ордена. Нали, войници?

— Не, сър — отвърнахме в един глас. Мартин кимна, после взе една дебела кафява папка и ни изгледа над нея. Удари я три пъти в бюрото и я вдигна.

— Тук е всичко, което е нужно да знаете — каза той, като ми подаде папката. Взех я, отворих я и видях на първата страница фалшиви свидетелства за раждане, карти за социално осигуряване и шофьорски книжки. — Имате седемдесет и два часа да запомните всичко в тази папка и да измислите план за разкриване на внедрения дракон. Когато го намерите, убийте го — ако трябва извикайте подкрепления, но се погрижете да не избяга.

— Да, сър.

— Добре — кимна Мартин. — Предлагам да побързате. Няма определен срок за елиминиране на целта, но трябва да я ликвидирате преди края на лятото. Иначе „Нокът“ ще я преместят и ще изгубим възможността да убием още един от тези демони. — Черните му очи се присвиха. — И няма нужда да ви напомням колко трябва да внимавате с цивилните. Те не бива да узнават за нас или за съществуването на „Нокът“. Секретността е от първостепенна важност. Разбрано ли е?

— Да, сър.

— Много добре. — Мартин махна с ръка и ние се изправихме и козирувахме в синхрон. — Заминавате за Калифорния в края на седмицата. Късмет и на двамата.