Джули Кагава
Нокът (11)

11
Ембър

Скалата на любовниците, както я наричаха местните, беше самотен скален издатък, щръкнал над океана, на няколко километра от главния плаж и насред нищото. През деня бе много живописна, направо за снимка. А нощем там се срещаха двойки, които искаха да докажат любовта си: хващаха се за ръце и скачаха в разпенените води долу. Според слуховете, оцеляваха, ако любовта им е достатъчно силна. Ако не, и двамата щяха да се удавят.

Лекси твърдеше, че било прекрасно романтично. Аз мислех, че е доста глупаво.

Поех с колелото по тесния път, докато не стигнах до малък паркинг в подножието на скалата. В края на настилката една стълба криволичеше към плоска издатина в скалата с изглед към вълните. Опасваха я перила и имаше голям предупредителен знак да не се приближаваш до ръба. Не че от него имаше някаква полза.

Оставих колелото си до перилата и изкачих стълбите да чакам. Над мен през облаците надничаше пълна луна, правеше ми компания. Зачудих се дали отцепникът ще се появи; дали наистина ще рискува да го разкрият, за да лети с напълно непозната. Може би ме изпитваше, за да види дали съм готова да наруша правилата, да се увери, че няма да го предам на „Нокът“. Или може би просто искаше да се подиграе с глупавата хлапачка и добре да се посмее за нейна сметка.

Докато минутите отминаваха, тревогата нарастваше. Десетина пъти си погледнах часовника; последния път той показваше, че са минали петнайсет минути след полунощ, а от дракона отцепник нямаше и следа.

Е, ти какво очакваше, Ембър? Той все пак е отцепник. Не може да му се вярва, точно както казват и „Нокът“.

Вече ядосана, тръгнах към края на настилката и прескочих перилата. Застанах на самия ръб и се втренчих в завихрената вода.

Е, сега какво? Да се прибирам ли? Или да кажа „Майната му!“ и да полетя сама?

Мисълта беше изкушаваща. Все пак се бях измъкнала, бяха нарушила вечерния час и бях дошла чак тук; щеше да е жалко да се върна у дома само защото един лъжлив непознат не се бил появил, както каза, че ще направи…

Крясък отекна над далечните вълни и сърцето ми спря.

Отдръпнах се от перилата и се сковах, броях секундите, оглеждах мрака за движение. Крясъкът се чу отново, този път по-близо, и аз затаих дъх.

И тогава огромно крилато създание изригна от вълните зад перилата и се устреми към небето сред взрив от пяна. Издигна се над мен, замлати въздуха с мощните си криле и вихрите развяха косата ми. После се спусна с тътен на земята и пак нададе крясък.

Отстъпих назад, когато драконът ми се надигна с радостен писък и едва не изригна от кожата ми. Трудно се сдържах да не се Преобразя веднага и да скоча към непознатия само на няколко метра от мен.

Беше по-възрастен, вероятно с едно-две десетилетия, ако се съди по размерите му. Ние, драконите, растем по-бавно от хората и достигаме юношество едва към петдесетата си година. В истинската си форма аз тежа може би към двеста и петдесет килограма и съм с размерите на голям тигър. Този дракон беше с няколкостотин килограма по-тежък от мен — все мускули и сухожилия, и макар че не беше голям като възрастен, все пак бе впечатляващ. Люспите му бяха тъмносини, с цвета на морските дълбини, а очите сияеха златни в мрака. Подобна на платно перка започваше между извитите черни рога и стигаше чак до върха на опашката. Той я сви като котка около ноктестите си крака, когато седна и започна да ме наблюдава.

Взирах се в тясното люспесто лице и осъзнах, че ми се смее. Доста приличаше на себе си, дори в тази форма. Раздразнението бързо замени въодушевлението и аз скръстих ръце. Ето ме тук, зяпам като смаян човек един от моя вид. Ако Данте знаеше, никога не би ми го простил.

— Това се казва впечатляваща поява — рекох и осъзнах, че съм напълно подгизнала от морската вода, която крилете му бяха вдигнали. Сега бяха свити на гърба му и под тях по скалата се образуваха локвички. — Сигурно очакваш аплодисменти?

Драконът — Райли — се ухили и показа доста остри бели зъби.

— Хареса ли ти, огнено момиче? — изтътна той, гласът му бе тих и подигравателен, и ако имах някакви съмнения, че това е отцепникът, те вече се разсеяха. — Честно казано, не очаквах да дойдеш.

— Не ме познаваш много добре.

— Сигурно. Но е хубаво да чуя, че не си забравила напълно какво е да си дракон.

Той говореше на драконски, езика на нашия вид. Израснах с този език и научих английски, когато започнаха да ни обучават човеци — години по-късно. Не бях отговорила на драконски, защото той не се състоеше само от вербална комуникация и много думи и фрази изискваха сложни и леки нюанси, за да ги схванеш. За човешкото тяло е физически невъзможно да имитира важни неща — например положението на опашката, ширината на зениците, затова няма как да се изразяваш добре на драконски, докато си в човешка форма. Но го разбирах идеално.

— Ти трябва да говориш — предизвиках го аз. — Ти си отцепникът, който изостави всичко, на което „Нокът“ се крепи. Дори не си ми казал истинското си име? Или това бе лъжа, за да ме доведеш тук?

— Не беше лъжа — рече кротко той. — Истинското ми име е Кобалт, или поне това е името ми, когато съм в тази форма. И не ми пробутвай глупостите за „Нокът“. Забравил съм за „Нокът“ повече неща, отколкото ти някога ще научиш, малката.

— Рнеш карр слитис — изсъсках в отговор, което на драконски значи „изяж си опашката“, — или драконовата версия на „майната ти“. Не е нужен по-подробен превод.

Той се засмя.

— О, внимавай как се изразяваш, огнено момиче. — Изправи се като котка и разпери крила. Кожени и синьо-черни, те хвърлиха тъмна сянка над мен и скалната земя и ме накараха да се почувствам съвсем мъничка. — Е, само ще си приказваме ли? — попита Кобалт и изви грациозната си шия, за да вдигне глава и да ме погледне. — Или наистина ще полетим?

Вирнах брадичка, усещах как драконът ми шава от нетърпение и вълнение. Обърнах се, изминах няколко крачки, пак се обърнах и поех дълбоко дъх. Но забелязах, че синият дракон още ме гледа от ръба на скалата с познатата небрежна усмивка. Намръщих се.

— Ще може ли малко усамотение, ако обичаш? — сопнах се и той примигна изненадан. Затропах с крак и зачаках, но той като че ли не схвана намека. — Добре, ще бъда по-ясна — обърни се!

Наклони глава и се смръщи:

— Защо?

— Защото не искам да съсипя страхотни панталонки, докато се Преобразявам, и не ми се ще да въртя педалите гола на връщане. — Той още изглеждаше объркан и аз извъртях очи. — Ще се събличам, гений такъв, но нямам намерение да ти правя шоу. Затова се обърни.

— Ти нали осъзнаваш, че и двамата сме дракони? Не ми пука за човешките ти скрупули.

— Е, на мен пък ми пука. — Скръстих ръце и се втренчих в него. Той ме изгледа сърдито. Може би бях твърде „човек“, но старите ми обучители бяха вкоренили скромността дълбоко в главата ми и твърдяха, че не можем да се размотаваме голи в обществото, макар че в истинската си форма никога не носехме дрехи. — Мръщи се колкото искаш, но аз няма да се Преобразя, докато ме гледаш. Затова, ако искаш да летим тази нощ, се обърни!

Той изсумтя, изправи се и с огромно негодувание се обърна. Седна с гръб към мен, сви опашка около себе си и извърна муцуна към океана.

— И не надничай! — извиках аз.

Нямаше отговор, но крилете му се отвориха, разпериха се настрани и оформиха кожена завеса между нас. Тържествуваща, аз изритах сандалите, свалих шортите и блузата си и ги сгънах спретнато под един храст. Трепереща от вълнение, отидох до центъра на скалата и се озърнах към отцепника, за да се уверя, че не гледа. Той седеше с гръб към мен и с разперени крила, явно се държеше прилично. Сега бе мой ред.

Вятърът засъска над скалата и студени морски пръски ужилиха голата ми кожа, когато затворих очи и поех отново дълбоко дъх. Сведох глава и всички съмнения, страхове и тревоги — всичко — се стопи и аз усещах само как жегата се надига към повърхността; драконът най-сетне се освобождаваше.

О… мина толкова време.

Извих се, изръмжах от болка и най-сетне се отърсих от слабото човешко тяло, позволих на истинската си форма да се развие като пружина. Гърбът ми се издължи, източи се с тихо пукане, сякаш се опитваше да се освободи от сковаността. Усетих как лицето ми се изопва, когато човешката кожа и зъби започнаха да се стапят, оформи се тясна муцуна с остри като бръснач зъби и костеливо чело, а от черепа ми се извиха бледи рогове. Люспи покриваха тялото ми, застъпващи се, здрави като стомана миниатюрни щитчета с цвят на огън и залез. Изправих се на задните си крака и нададох непокорен рев, когато крилете най-сетне се разгънаха и се разпериха рязко на вятъра като алени платна. Изпълни ме яростна, свирепа радост и аз ги размахах няколко пъти, издигнах се от земята и увиснах на вятъра. Да, това ми липсваше! Чувствах се, сякаш твърде дълго бях държана в кутия и най-сетне се освобождавах.

Спуснах се към скалата, отърсих се и се обърнах към отцепника, който, за моя изненада, още гледаше към океана.

— Готова ли си? — попита, връхчето на опашката му удряше от нетърпение по земята. — Не ми се ще да наранявам човешките ти чувства. И в случай че си забравила, тези неща на гърба ти се наричат криле. Използват се за летене, ако все пак полетим тази вечер.

Бих отговорила, но порив солен вятър блъсна споменатите крила, изкушаваше ги да се отворят и аз не можех да издържам повече. Устремих се напред, прескочих перилата покрай все още седящия отцепник и се хвърлих от скалата.

— Настигни ме, ако можеш! — изревах през рамо, докато вятърът изпълваше крилата ми и се изстрелвах към небето.

Вълните се разбиваха под мен и вдигаха пенести фонтани, когато се блъскаха в скалите. Погледнати от земята може и да бяха страховити, но не и от небето. Издигах се бързо, извисявах се към нощта и полетях по-високо дори от чайките. Звездите висяха като диаманти над мен, а въздухът бе рядък и студен. Отдолу океанът се простираше до безкрай, както и блещукащите светлинки на градовете, плъзнали по брега му. Никога не бях летяла над гъсто населена местност и бях смаяна от количеството светлини, сгради, коли и — разбира се — хора. Толкова много хора. И никой от тях нямаше представа, че далеч, далеч горе един дракон се носи над главите им и ги наблюдава.

Нещо се стрелна покрай мен със свистене, въздушната вълна наруши полета ми и аз се олюлях. Съвзех се и погледнах към елегантната крилата фигура, която описваше лениви кръгове, а очите й сияеха като звезди.

— Не е зле, малката. — Кобалт се извърна и се спусна до мен смайващо изящно. Усмихваше се предизвикателно. — Но да видим дали сега ти ще ме настигнеш!

Прибра криле и се гмурна към водата, сподирян от порив студен вятър. Размахах решително криле и се втурнах след него. Спускахме се като камъни от небето, а въздухът пищеше около мен. Щом наближихме океана, третата мембрана се спусна над очите ми, за да ги защити от пръските и солта, но Кобалт пак не забави.

Деляха ни секунди от удара във водата, когато една вълна се издигна зад нас — истинска водна стена, висока почти пет метра. Кобалт най-сетне отвори криле на метри от водата, издигна се в последния миг и само бръсна повърхността. Аз също рязко отворих моите и едва не забих муцуна в кипналото море. Но и двамата вече бяхме в сянката на огромната вълна, която започваше да се извива като лавина от вода и пяна и да се спуска право над нас.

Кобалт нададе непокорен крясък, размаха криле и се стрелна пред вълната. Аз го последвах, точно пред водната стена, както при сърфиране, и леко бръснах повърхността й. Когато вълната започна да се разбива, ние свърнахме вляво, следвайки извивката й и внезапно летях в тунел. Развълнувана, протегнах лапа и я прокарах по водната стена, която се плъзна през ноктите ми. Видях края на тунела, който вече се разбиваше на пяна, и размахах отново крила.

Кобалт изскочи от тунела и се изстреля във въздуха е победен рев. Аз бях точно след него, врязах се в бялата пелена, когато вълната се разби с тътен и закипя яростно. Изревах от радост, извих се в спирала във въздуха след отцепника, а всяка моя фибра бе изпълнена е адреналин.

— Това. Беше. Невероятно! — изпъшках, като минах на английски при последната дума, тъй като на драконски няма дума за „невероятно“. Кобалт летеше ухилен, махаше бързо с крила и дори не каза нищо остроумно. — Защо никой не го е опитвал преди?

Той се засмя.

— Не мисля, че „Нокът“ искат да го правим, огнено момиче. Те ще получат удар, ако знаят, че сме тук тази вечер. — Изсумтя и извъртя златните си очи. — Но майната им. Тази нощ е наша. Готова ли си за още един опит?

Ухилих се до уши.

— Да се състезаваме към водата!

Продължихме с този крилат сърф цяла нощ, носехме се над океана, докато зад нас се надигне вълна, яхвахме я към брега и отлитахме точно преди да се разбие на пяна. Беше невероятно. Сякаш сърфираш, но по-хубаво, защото сега летях. Кобалт беше точно до мен дори когато ми се струваше, че вълните ще ме пометат. Беше смайващо грациозен, извиваше се и се спускаше през водата сякаш през въздух и някои от въздушните му салта бяха впечатляващи, макар че не му го казах. Той явно имаше голям опит.

Все пак и аз не падах по-долу, когато опре до летене, и не бях пометена нито веднъж от вълна, макар че няколко пъти бях на косъм. Доста ми помогна фактът, че не бях на сърф, когато яздех огромните вълни, и винаги можех да отлетя, ако реша, че ще ме повалят.

Накрая Кобалт кацна на една скала, която стърчеше от водата, и ми направи знак да се приближа. Неохотно полетях към него, забих нокти в назъбения камък, седнах и го погледнах.

— Какво има? — подразних го, докато вълните се разбиваха в скалата и ме покриваха с пръски. Не исках да спираме. Изобщо не се бях наситила. — Да не се умори?

Той се усмихна многозначително и сви крила зад себе си.

— Не се надценявай, малката — предупреди ме, макар че не така саркастично като преди. — Просто исках да отбележа, че след два часа съмва. А ако твоите настойници стават рано, вероятно трябва да си тръгваш скоро, преди да са се събудили.

Сепнах се и погледнах към източния хоризонт, където слабо синьо сияние опитваше да изличи звездите. Драконовият кураж малко намаля и човешкият здрав разум се надигна.

— О, гадост! Колко е часът? Цяла нощ ли бяхме тук?

— И още как. — Кобалт ме гледаше с притворени клепачи. — Сигурен съм, че никога не си са забавлявала толкова, като нарушаваш правилата. Е, какво ще кажеш сега за отцепниците?

Намръщих се.

— Ти така и не отговори на въпросите ми. Или това ти беше планът?

— Донякъде. — Усмихна се самодоволно и аз се наежих. — Не ме гледай така, огнено момиче. Знаеш, че изобщо не се сети да задаваш въпроси. Сега имаш извинение да го направиш отново.

Отново? Можех ли да го направя отново? Дори веднъж бе достатъчно опасно; бях нарушила вечерния час, бях се Преобразила и бях летяла посред нощ с отцепник. Само едно от тези прегрешения бе достатъчно да ме върнат в „Нокът“.

— Защо смяташ, че ще има следващ път? — попитах аз.

— Защото те познавам. — Гласът му стана сериозен. — Защото ти си също като мен — не искаш да планират живота ти. Омръзнало ти е да следваш правилата на „Нокът“ и да нямаш дума за бъдещето си. Искаш да знаеш какви всъщност са те, но и нещо повече, нали? Искаш да си свободна. — Очите му сияеха, златни и искрящи в сенките. — И аз мога да ти покажа как.

Тръпка плъзна по гръбнака ми. Едно е да нарушиш вечерния час, но това?

— Това е измяна — прошепнах аз.

Кобалт сви рамене и крилете му потрепнаха.

— Седиш тук в истинската си форма и говориш с отцепник. Мисля, че това е нещо повече от просто нарушаване на правилата.

Имаше право. Все пак нямаше да му позволя да надделее. Бях дошла тук с причина. Позабравих за нея заради тръпката от летенето и нарушаването на десетина правила на „Нокът“, но нямаше да се откажа.

— Ти ми обеща отговори — настоях, като ясно усещах изтичането на времето, на всяка секунда. Скоро трябваше да тръгвам или щях да си навлека огромни неприятности. — Ти каза, че имаш информация за „Нокът“. Така ли е, или просто ме примами да дойда тук?

— Имам информация — отвърна Кобалт. — Това беше по-скоро начин да разбера колко много я искаш. Поздравления, малката, премина изпитанието. Следващия път може и да споделя част от информацията.

— Не ти вярвам — сопнах се аз. — Ако наистина знаеш много за „Нокът“, кажи ми нещо, което аз не знам.

— Какво ще кажеш за кода за тайната стая в мазето на настойниците ти?

Изсумтях.

— Имаш предвид тунела под къщата? Онзи, по който всеки ден минаваме, за да се срещнем с обучителите си? Вече знам за него. Не е смайваща новина.

Самодоволната усмивка не угасна.

— Не говоря за тунела, огнено момиче — рече той тихо. — Говоря за командната стая. Всяка база на „Нокът“ има тайно помещение, където настойниците докладват, получават заповеди от организацията и ги информират за вашия напредък. Това им е работата — да докладват за всичко съмнително на „Нокът“. Ако дори леко преминеш границата, организацията веднага научава и ще те приберат, преди да се усетиш. — Взирах се в него и той отново се настани на скалата, гледаше ме лениво. — Стаята е зад една тайна врата в мазето и се отваря само като въведеш специален код на панела до нея. Ако ме помолиш любезно, ще ти го кажа.

— Откъде знаеш всичко това?

Той се изсмя.

— Казах ти, огнено момиче. Въртя се наоколо. — Изгледах го скептично и той издържа на погледа ми. — Имам си начини, не се тревожи за това. Но не отговори на въпроса ми. Искаш ли кода, или не? Сменят го на няколко седмици, затова ще трябва да действаш бързо, ако решиш да го използваш.

Поспорих още миг със себе си, чудех се дали ми казва истината. Но ако имаше тайна стая… бях любопитна. Исках да знам какво казват Лиам и Сара на „Нокът“.

— Да го чуем — изръмжах накрая.

Кобалт изреди няколко цифри и ме накара да ги повтарям, докато ги запомня.

— И си сигурен, че с него ще вляза? — попитах накрая.

Той сви люспесто рамо.

— Провери сама, ако не ми вярваш. Просто се постарай да не те хванат. На „Нокът“ няма да им хареса. — Вдигна муцуна и ме погледна от края на дългата си и изящна шия. — Мога да ти кажа и повече, разбира се. Това е само началото. Но ако искаш да споделя с теб всички малки мръсни тайни на „Нокът“, ще трябва да се видим отново.

— Кога? — попитах нетърпеливо. — Утре ли?

— Не утре. Нито вдругиден, нито тази седмица. Не е нужно да уговаряме място и време. Просто обещай, че ще се видим отново, като дракон е дракон. И тогава ще ти кажа всичко за „Нокът“.

Изсумтях.

— Добре. Но дано не си играеш с мен. — Той само се усмихна, а аз присвих очи. — Как ще разбера къде да те намеря?

— О, не го мисли, огнено момиче. — Отстъпи назад, отвори криле и хвърли тъмна сянка на скалата. Очите му сияеха в жълто, когато се вгледа в мен. — Аз ще те намеря.

После се изстреля във въздуха и крилете му вдигнаха вятър и пръски. Аз извих шия. Гледах как изящният син дракон се смалява все повече, докато се носеше над бурните вълни и изчезваше в нощта.