Джули Кагава
Нокът (44)

44
Ембър

След като си тръгнах от апартамента на Гарет, известно време бродих безцелно, в главата ми още беше пълен хаос. Лекси ми се бе обадила по-рано, искаше да сърфираме в залива, но знаех, че не съм достатъчно концентрирана, за да яздя огромни вълни и най-вероятно ще падна. Освен това тя сигурно щеше да усети, че става нещо, и макар че много я биваше в разрешаването на човешки проблеми — като момчета, дрехи и чувства, — нямаше да може да ми помогне в това.

Щеше ми се да бях поговорила с Гарет, да бъда съвсем искрена и да му кажа всичко. След тренировката днес и атомната бомба, която Страховитата дама пусна в скута ми, отидох право при него, без да знам какво ще му кажа, просто трябваше да го видя.

Това беше грешка.

След срещата с Гарет, откраднатите целувки в стаята му и прошепнатите признания, аз осъзнах колко много ще загубя в края на лятото. Бях си мислила, че ще загубя само свободата си, но дори тя ми се струваше нищожна в сравнение със загубата на Гарет. Той не беше просто сладко момче, което може да сърфира, да играе видеоигри и да ме води на лунапарк. Това не бе бунтовното желание да се противопоставя на обучителката си и да изпитам човешки чувства, каквито драконите не би трябвало да изпитват. Не, аз наистина, наистина исках да съм с него. И при мисълта, че ще се разделим, че няма да го видя отново, сърцето ме болеше както никога преди.

Сега над мен надвисваха два черни облака, които ме подлудяваха. Или може би бе един голям облак, в който се кореняха всички по-малки проблеми. Задушаващ, гигантски облак, наречен „Нокът“. „Нокът“ казваха, че човеците са по-нисша раса. „Нокът“ ни забраняваха да летим, дори да се Преобразяваме, без тяхно разрешение. „Нокът“ изпратиха зла, садистична обучителка, за да превърне живота ми в ад.

„Нокът“ искаха да стана Усойница.

Потреперих и стиснах по-здраво дръжките на колелото. От всички фракции и позиции в организацията, не бях предполагала, че ще стана точно Усойница. Знаех, че не съм достатъчно едра или силна за Гилите, и не бях достатъчно очарователна и умела, за да стана Хамелеон. След разговора с Райли онзи следобед на пристана бях почти сигурна, че са ме определили за Василиск. Не беше идеално, но по-добре, отколкото да стана Наблюдател и да скучая до края на дните си.

Но Усойница. Най-елитните агенти на „Нокът“. Официално Усойниците бяха викани в краен случай, те бяха последният коз, когато всичко друго се провали. И, разбира се, понякога ги изпращаха да ловят отцепници, дезертьори и да ги връщат в организацията. Това беше официалната версия. Ето защо беше безсмислено и опасно да ставаш отцепник; защото нямаш никакъв шанс срещу една Усойница, тръгне ли по петите ти. Те никога не се отказваха.

Нима това бе моето призвание? Да ловя други от моя вид, да ги принуждавам да се върнат в организацията, която бавно задушаваше мен? Не ми изглеждаше правилно. Макар че нямах никаква представа какво друго вършат Усойниците. Със сигурност не се занимаваха само с бегълци. Но когато попитах Страховитата дама, тя само се изсмя и каза, че това още не ме засягало. Щяла съм да разбера всичко, когато му дойде времето.

Трябваше да говоря с някого. Сетих се първо за Гарет, защото бях разстроена и не можех да мисля ясно, но той не можеше да ми помогне в проблемите с „Нокът“. Трябваше ми друг дракон, който би разбрал какво преживявам. И знаех само един, отговарящ на това описание.

Оставих колелото в двора, изкачих стълбите пред къщата и извадих телефона си. Сърцето ми бумтеше силно, когато набрах номера му и пръстът ми застина над бутона за повикване.

Все още се взирах в екрана, когато отворих вратата и налетях право на Данте, който излизаше.

— Ох. Оу. Пак ли — изсумтя той и отстъпи назад. Търкаше брадичката си, защото се бе ударила точно в темето ми. — Господи, все едно ме халоса топка за боулинг. Но винаги съм знаел, че си твърдоглава.

— Много смешно. — Той пак се държеше нормално, все едно всичко беше наред. Но аз бях изморена от преструвки, затова отстъпих настрани, за да мине. — Предполагам, че е по-добре да имаш глава като топка за боулинг, отколкото изобщо да нямаш топки.

— Е, това бе удар под кръста, сестричке. — Той сбърчи чело и ме погледна. — Добре ли си?

— Добре съм. Но защо питаш? — Той не помръдваше, затова опитах да се плъзна покрай него в къщата. — Нямаш ли задачи от „Нокът“? Да душиш наоколо, да разузнаваш, такива неща?

— Ясно, някой не е в настроение. — Минах покрай него, но вместо да излезе, той ме последва в дневна и попита: — Ще ми кажеш ли какво става?

— А ти ще ме изслушаш ли? — Взирах се в него иззад кухненския плот. — Или просто ще ме издадеш на „Нокът“, ако кажа нещо нередно?

Той изглеждаше засегнат и ядосан и изръмжа:

— Добре, това беше. — Мина през кухнята, наведе не над плота и прошепна рязко: — Кога не съм те изслушвал, Ембър? Ти все повтаряш, че не съм била на твоя страна, но през цялото време аз не правя друго, освен да се грижа за теб, да лъжа заради теб, да се правя, че не виждам, когато нарушаваш правилата. Излъгах заради теб, когато отиде да летиш, излъгах и след партито, и не споменах, че съм те видял да говориш с онзи отцепник. Дори не казах нищо за теб и Гарет.

Сепнах се.

— Откъде…?

— Лекси ми каза. — Звучеше мрачен. — Гадно е, че го чух от нея, а не от теб. Преди ми казваше всичко.

Стори ми се искрено наранен и гневът ми утихна. Може би аз не бях честна с него… Досега той не беше казал на „Нокът“, че Райли се е върнал. Наистина ме беше покрил след купона и никога не каза нищо за незаконното ми среднощно летене с Кобалт. Може би просто беше изплашен. Може би се грижеше за мен както можеше.

— Ти ме обвиняваш, че имам тайни — продължи той гневно, — но ти си тази, която крие разни неща. Не ми пука какво правиш с човеците, Ембър. Трябва да се адаптираме и да се научим да живеем като тях, да ги накараме да ни мислят за едни от тях. Стига да не забравяме, че не сме едни от тях. И някой ден всички те ще го разберат.

— Това ли ти каза твоят обучител?

— Какво общо има?

Обърнах се към него и присвих очи.

— Къде те разпределиха? — Реших да карам направо, бях изморена от тайни. Исках отговори и се надявах, че ще е искрен с мен. Данте примигна, объркан, и аз се възползвах от това. — В коя фракция, Данте. Какъв си ти? Къде те разпределиха от „Нокът“?

Той замълча и за секунда си помислих, че няма да отговори, ще заяви, че не може да обсъжда това. Но той се облегна на плота с въздишка.

— Хамелеон.

Отпуснах се.

— Да, така си и знаех. Подхожда ти. — Виждах го с бизнес костюм, усмихнат, говори с хора с власт, напълно в свои води. — Определено ще се справиш.

— Това пък какво означава? — смръщи се той. — Това е важно призвание. — Зелените му очи просветнаха. — Защо, ти каква ще бъдеш? Наблюдател? Гила? Някъде, където горещият ти нрав няма да изгори всички около теб?

— Усойница.

Той пребледня. Очите му се разшириха и отстъпи крачка назад. Червената му коса бе в шокиращ контраст с бялото лице.

— Усойница? — почти прошепна и сърцето ми пропусна удар. — Пратили са те при Усойниците?

Кимнах и по гръбнака ми плъзна студ. Не очаквах точно такава реакция от него.

— Моята обучителка ми каза тази сутрин. Цял ден мисля за това. — Или поне, докато не бях с Гарет. Изсумтях, скръстих ръце и се опитах да скрия нарастващия си страх. — Разбира се, те не са ме питали какво искам. Защо те трябва да решават кое е най-доброто за мен? Ако ще го върша до края на живота си, не би ли трябвало да имам думата?

Данте още се взираше в мен ужасен и решимостта ми нарасна.

— Трябва да има някаква грешка. Сигурно са ме анализирали грешно, грешка в системата или нещо подобно.

Не искам да ставам Усойница. Не искам да преследвам други от нашия вид и да ги влача обратно в „Нокът“. Защото те това правят, нали? Ако бях избягала — ужасът на Данте се засили, — щяха да изпратят Усойница да ме върне.

Данте още мълчеше. Аз се отпуснах на плота, мраморът охлади бузата ми. Затворих очи.

— Не мога да го направя — изръмжах. — Не може да бъде. — Отворих очи и погледнах умолително Данте. Исках да ме разбере, отново да ми бъде брат. — Данте, какво ще правя?

— Ембър, чуй ме. — Той заобиколи плота и ме хвана над лактите. Смарагдовите му очи се взираха в мен, а пръстите му се забиха в кожата ми. — Ти ще станеш Усойница — каза тихо и твърдо, — защото „Нокът“ така са решили. Не можеш да се бориш с тях. Ако опиташ… — Замълча, изглеждаше гневен, а аз го гледах възмутена. — Не им се противи. Просто приеми факта, че ще бъдеш Усойница и няма какво да направиш по въпроса. Щом го приемеш, всичко ще стане по-лесно, уверявам те.

Откъснах се от ръцете му и отстъпих от него, клатейки глава. Той не ме последва; само продължи да ме гледа тъжно и угрижено.

— Така ще е най-добре — настоя. — „Нокът“ знаят какво правят. Просто трябва да им се довериш. Спри да се противиш, сестричке. Това е заради бъдещето, заради оцеляването на нашата раса. Ако ще хващаш врагове на „Нокът“, значи трябва да станеш Усойница. Би трябвало да си горда.

Не можех да отговоря. Нямаше какво повече да му кажа. Обърнах се, излязох от кухнята и отидох в стаята си. Вратата се затвори с тихо изщракване зад мен, твърде незначителен звук, за да оповести края на връзка, която трябваше да е неразрушима. Вече не познавах брат си.

„Нокът“ ми го бяха отнели.

Седнах на леглото и пак извадих телефона. Този път не се поколебах. Данте знаеше нещо за Усойниците; разбрах го от изражението му, от ужаса и страха му, когато изрекох тази дума. Но той вече беше непознат за мен. И щом нямаше да ми даде отговори, щях да отида при единствения, който ми оставаше.

Трябва да говоря с теб — написах, като се опитвах да игнорирам пърхането в стомаха си, драконът ми шаваше от радост. — Сега. Важно е.

Също като предишния път, отговорът дойде след секунди.

За теб винаги, огнено момиче. Чакай ме на пристана след петнайсет минути.

Гледах как екранът потъмнява и останах втренчена в него още малко. Щях да се срещна с дракон отцепник втори път тази седмица. Бях ядосана на Данте, отвратена от обучителката си и малко виновна към Гарет. Всички те можеха да се опитат да се обадят и да прекъснат разговора ми с отцепника.

Зад стената от стаята на Данте долетя тиха музика и аз взех решение. Изключих телефона, оставих го на тоалетката, обърнах се и излязох от къщата.