Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нокът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Talon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2019)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Джули Кагава

Заглавие: Нокът

Преводач: Боряна Даракчиева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Pro Book

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 07.06.2016

Редактор: Николина Петрова

Коректор: Георги Иванов

ISBN: 978-954-2928-85-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10382

История

  1. — Добавяне

41
Райли

В дневната седяха два дракона.

Погледнах Уес, който ме чакаше във фоайето.

— Какво става? — сопнах се и погледнах покрай него към двете малки на дивана ми. Изглеждаха изплашени, мръсни и изтощени, докато се гушеха един в друг. Наоми, или Нетъл, както я наричаха почти всички, беше тъмно, слабо момиче с щръкнали на всички страни безброй плитки. Реми, пясъчнорусо хлапе с пронизващи сини очи, се взираше печално в мен.

Уес сви рамене безпомощно.

— Не мога да ги накарам да говорят, приятел. Казаха, че ще чакат теб.

Въздъхнах, влязох в кухнята, отворих шкафа и извадих два пакета чипс. Върнах се в дневната и ги хвърлих на малките, които ги хванаха и се втренчиха в мен, несигурни какво да правят.

— Първо се наяжте — наредих. Малките бяха вечно гладни, защото метаболизмът им изискваше огромни количества храна, за да бъдат активни и здрави. Преобразяването също поглъщаше много енергия, затова те винаги умираха от глад след него. А гладният дракон е нервен дракон, неспокоен, раздразнителен. Нямах нужда от това точно сега. Ако исках да науча всичко, те трябваше да са спокойни.

— Няма проблем — уверих ги, защото още се колебаеха. — Хайде, яжте. Давайте. Ще поговорим после.

Явно умираха от глад, защото разкъсаха пакетите и започнаха да лапат с шепи, почти без да дъвчат. Оставих ги да унищожат чипса и тръгнах към верандата, където облегнах лакти на перилата.

По дяволите. Нещо определено ставаше. Нетъл и Реми не биваше да са тук. Бях ги оставил в тайна квартира в Болдър, Колорадо, високо в планината. Какво ги бе довело при мен? Нещо сериозно. Нещо, което бе накарало другата ми тайна квартира да изчезне. Вероятно беше добре, че са тук. Може би сега щях да разбера какво, по дяволите, става.

Въздъхнах и погледнах надолу. Там океанът се блъскаше в скалите и солен вятър дърпаше косата и дрехите ми. Намръщих се и потърках очи, опитвах се да прогоня спомените, които отново оживяха. Не беше време да мисля за това сега, нямаше смисъл. По някаква причина всеки път, щом усетех аромата на океана, щом чуех разбиващите се вълни и усетех вятъра в лицето си, мислех за нея. За Ембър и онази кратка нощ на полет по вълните. Как се състезавах с едно дръзко червенокосо малко, което събуди дракона ми и запали пожар в мен. Не разбирах. Като човек Ембър беше млада, наивна, упорита и импулсивна. В истинската й форма беше всичко това, но и безстрашна, непокорна и красива.

Поклатих глава и се отблъснах от перилата. Това беше откачено. Не можех да се разсейвам сега. Ембър тъкмо започваше да ми вярва, но нещата се движеха по-бавно, отколкото ми се искаше. Трябваше да й кажа всичко за „Нокът“ този следобед. За нещастие се налагаше първо да разреша този нов проблем.

— Райли. — Уес надникна през вратата. — Мисля, че са готови, приятел.

Прогоних Ембър от съзнанието си и се върнах в дневната. Нетъл и Реми седяха нервно на дивана, а празните торбички от чипса лежаха смачкани на масичките до тях. Уес явно им беше дал напитки, защото по пода капеше безалкохолно от две отворени кутийки.

— Така — рекох и седнах в креслото срещу тях. — Разказвайте. От самото начало. — Те се взираха в мен, явно не знаеха откъде да започнат, и аз въздъхнах. — Защо сте тук? Само вашият настойник знаеше това място. Къде е той? Сами ли изминахте целия път?

Малките се спогледаха, после Реми си пое дълбоко дъх.

— Крис ни каза да дойдем — започна с изненадващо спокоен глас. — Каза ни къде да те намерим. Той ни изпрати тук.

Намръщих се. Крие беше техният настойник в тайната квартира в Болдър. Всички гнезда имаха такива: човек, който знае за нас и бе съгласен да се грижи за едно или две уязвими малки, докато не пораснат достатъчно, за да се справят сами. Повечето от тези хора бяха бивши служители на „Нокът“, но вече бегълци; наеме ли те организацията, оставаш техен служител до живот. „Нокът“ не приемаха добре бягството на драконите си, но особено внимаваха да не напусне някой от човеците, защото рискуваха той да разкрие съществуването им. Малцината, които избягаха, живееха в страх, че Орденът или „Нокът“ ще се появят някой ден на прага им, затова след като с години ги търсих и едва ги убедих, че вече не съм част от „Нокът“, успяхме да се споразумеем. Аз щях да държа организацията далеч от тях, а в замяна те щяха да се грижат за малките, които я напускаха.

— Крис ви е изпратил тук? — повторих и те поклатиха заедно глави. — Защо?

— Не знаем! — избухна Нетъл, а Реми потрепери.

Плитките й подскачаха, докато тя жестикулираше оживено. — Просто ни събуди посред нощ и ни каза да си събираме нещата. Не каза какво става, само ни качи в едно такси и ни нареди да не се връщаме!

Изстинах отвътре. Погледнах към Уес, който кимна и излезе от стаята, вероятно за да провери статуса на тайната квартира в Болдър. Обърнах се към малките.

— Не ви каза нищо повече?

— Не. — Реми поклати глава. — Но изглеждаше много изплашен. Все поглеждаше през прозореца и крачеше напред-назад, докато си събирахме багажа.

Присвих очи. Тази къща беше на половината път към върха на планината, бе изолирана и на практика неизвестна на никого. Никой не знаеше за нея, освен мен, Уес и двама други бивши служители на „Нокът“. Всъщност всичките ми тайни квартири бяха точно такива — тайни. Досега не бях имал проблеми с това. Защо изведнъж започнаха да ги разкриват?

Отговорът беше отрезвяващ. Може би сред нас имаше къртица. С изключение на Уес, който мразеше „Нокът“ почти колкото мен, всъщност не се доверявах особено на хората. Те бяха твърде лековерни и твърде податливи на обещания за богатство, власт, обществено положение, или за каквото там копнееха. Работех с тях от необходимост; не бяхме много, а не можех да свърша всичко сам, но ако „Нокът“ им предложеха нещо по-добро, вероятно щяха да ни предадат.

Което означаваше, че може би сме загазили.

— Райли. — Уес се появи в коридора. Последвах го в другата спалня, която използваше за офис.

— Няма го, приятел — прошепна, когато прекрачих прага. Лаптопът му бе отворен на бюрото и той се взираше в него, сякаш можеше да научи още нещо. — Гнездото в Болдър угасна, а Крис не отговаря на спешния номер.

Изругах.

— Имаме камери и система за комуникация, затова би трябвало, дори „Нокът“ да са открили гнездото, все още да можем да се свържем с тях, освен ако къщата не е изпепелена до основи. — Взирах се усилено в Уес и той извърна очи. — Кажи ми, че не е станало така.

Той потърка ръка и рече тихо:

— Не мисля, че са „Нокът“, Райли.

Студ плъзна в тялото ми, потреперих от гняв и изръмжах.

— Не са — прошепнах, докато се взирах в просветващия екран на компютъра. — Орденът е.

Уес кимна.

— Което означава, че вероятно са проследили и тези двамата — рече той мрачно. — Упоритите копелета няма да спрат, ако знаят, че два дракона са им се измъкнали. Затова ни остава само един вариант. — Отиде до компютъра и рязко го затвори. — Трябва да се махнем от града още тази нощ. Тук сме твърде уязвими.

По дяволите. Изръмжах и стиснах юмруци.

— Не, не още. Не можем да си тръгнем все още.

Уес се извъртя с широко отворени очи.

— Райли, не ме ли чу? Проклетият Орден е по петите ни. Ако ни открият, ще ни избият.

— Знам.

— Ако останем тук, излагаме и тези хлапета на опасност. Длъжни сме да ги пазим. Нали това им обещахме.

— Знам! — Прокарах ръка през косата си. — Просто… Близо съм, Уес. Тя е почти готова да тръгне. Трябва ми още малко време.

— Искаш да останеш заради нея? — Уес ме гледаше, сякаш имах шест глави. — Ти откачен ли си? Тя е просто едно малко, приятел. Не можем да ги спасим всичките.

Просто едно малко?

Присвих очи.

— Ембър ще дойде с нас. Тя е една от нас, само че още не го знае. — Той понечи да възрази и аз го изпреварих. — Няма да тръгна без нея. Затова или остани и помогни, или млъквай и си тръгвай.

— Добре — отвърна той, вбесен. — Искаш да останем и да ни избият? Чудесно. Адски се надявам тя да си струва.

Пренебрегнах думите му.

— Трябва да обезопасим къщата — казах аз, бях минал в режим на безопасност, след като нямаше да тръгваме още. — Аларми, камери, детектори за движение, всичко. Ако от Ордена припарят на трийсет метра от портата, искам да знам. Кога можеш да инсталираш всичко?

Уеб прокара ръка по лицето си.

— Дай ми оборудване и ще го направя до утре.

— Добре. Започни веднага. Ще ти донеса всичко необходимо по-късно тази вечер. — Тръгнах към вратата, но спрях, щом видях сгушените на дивана малки. Нетъл се беше свила до страничната облегалка и като че ли заспиваше, Реми също не изглеждаше по-бодър.

— Не им казвай за Ордена — прошепнах, без да се обръщам. — Ще им обясня какво става по-късно, но не искам да се плашат повече. Достатъчно са изплашени.

— О, разбира се — измърмори Уес. — Не искаш да тревожиш проклетите малки, но не те интересува дали човекът ще откачи от страх.

Знаех, че е прав. Беше глупаво и рисковано да оставаме тук, ако Орденът бе по петите ни, особено ако сред нас имаше предател. Застрашавах малките, както и всичко, за което бях работил толкова усилено.

Но мисълта да оставя Ембър тук, когато тъкмо започвах да я обръщам на наша страна… Не, не можех. Не бих я оставил на „Нокът“ сега. Уес трябваше да свиква с тази мисъл. Защото, докато не убедях Ембър да напусне „Нокът“ и да се присъедини към отцепниците, никой никъде нямаше да ходи.