Ю Несбьо
Жажда (9)

Осма глава

Петък, през деня

— И как успя да те навие Белман? — Гюнар Хаген стоеше пред прозореца с гръб към Хари.

— Ами как — прозвуча характерен глас; нямаше начин да го сбъркаш. — Отправи ми предложение, което не можах да отхвърля.

В гласа се долавяха повече сипкави нотки, но иначе бе запазил плътността и спокойствието си. Колежка от отдела бе споменала пред Хаген, че единственото хубаво в Хари Хуле бил гласът.

— Какво предложение?

— Половината от работното ми време ще се заплаща по тарифите за извънреден труд и съответно ще ми се удвоят точките за пенсия.

— И не си поставил никакви условия? — засмя се началникът на отдела.

— Само едно: лично да си подбера екипа. Трима души ми стигат.

Гюнар Хаген се обърна. Хари седеше свлечен върху стола пред бюрото на началника с изтегнати напред крака. По слабото му лице се бяха появили нови бръчки, а късата гъста руса коса се беше осланила по слепоочията. Но затова пък бе понапълнял от последната им среща. Макар и не съвсем бистри, склерите около проницателните сини ириси не бяха замрежени от червени паяжини като в най-тежките му периоди.

— Още ли си сух, Хари?

— Като норвежки нефтен кладенец, шефе.

— Хм. Нали си наясно, че норвежките нефтени кладенци не са сухи, а временно затворени, докато се вдигне цената на петрола.

— Е, именно това исках да кажа. И при мен е временно.

— Все си мислех, че с годините ще съзрееш — поклати глава Хаген.

— Голямо разочарование, а? Не помъдряваме, само остаряваме. Катрине още ли е някъде в разход?

— Да — Хаген провери телефона си.

— Дали да не й звъннем пак?

 

 

— Халстайн! — извика женски глас от дневната. — Децата пак искат да се правиш на ястреб!

Халстайн Смит въздъхна примирено, но доволно, и остави върху кухненската маса книгата „Христоматия за секса“ от Франсиска Туин. Отхапването на женски мигли минавало, пишеше там, за проява на страст на Тробрианските острови, владение на Папуа Нова Гвинея — безспорно любопитен факт, но Халстайн не откри в цялата книга нищо, подходящо да му свърши работа за научния апарат към докторската му дисертация. Е, в такъв случай по-добре да достави малко радост на децата си. Дори да се оплаче, че е изморен, защото само допреди малко ги бе забавлявал с превъплъщението си, няма да го пощадят. Все пак рожденият ден е веднъж годишно. Ако имаш четири деца — както в неговия случай — четири пъти. А ако децата си устройват детско парти и на рождените дни на родителите, стават шести пъти в годината. Когато същите тези деца настояват да празнуват и половинките от всяка година, общо броят на тържествата набъбва до дванайсет. Халстайн вече вървеше към дневната, откъдето се чуваше как децата гълъби са започнали да гукат в очакване на ястреба. Ненадейно някой позвъни на вратата.

Жената на стълбите прикова поглед в главата на Халстайн, без изобщо да се опитва да прикрие изумлението си.

— Завчера по невнимание консумирах ядки, а съм алергичен — обясни той и почеса сърбящите яркочервени петна по челото си. — След няколко дни ще избледнеят.

По погледа на жената обаче схвана, че не обривът е привлякъл вниманието й.

— О, това ли — той смъкна козирката. — Уж трябва да прилича на ястребова глава.

— На мен ми прилича на кокоша. Казвам се Катрине Брат и работя в Отдела за борба с насилието в Осло.

— Сещам се — Смит наклони глава. — Вчера ви даваха по телевизията. Заради публикацията ми в Туитър ли идвате? Телефонът ми буквално прегря. Изобщо не съм искал да вдигам толкова шум.

— Може ли да вляза?

— Разбира се. Само дано нямате нищо против малко… детска глъч.

Смит обясни на малчуганите, че в момента има работа, и заведе полицайката в кухнята.

— Като ви гледам, чаша кафе ще ви дойде добре — той й наля, без да дочака отговор.

— Снощи си легнах късно. Успах се и още не съм се разсънила. За капак си забравих и телефона вкъщи. Може ли да използвам вашия, за да съобщя в службата?

Смит й подаде мобилния си апарат. Полицайката прикова безпомощен поглед в допотопния „Ериксон“.

— Децата го наричат „вай-вай-фон“, ха-ха. Да ви помогна ли?

— Няма нужда, ще си припомня как се действаше. А вие погледнете тази снимка и ми кажете каква информация ще извлечете от нея.

Подаде му фотографията и го остави да я изучава, докато тя натискаше клавишите.

— Желязно съзъбие — установи той. — От Турция ли е?

— Не, от Каракас.

— Аха. В Археологическия музей в Истанбул е изложен подобен комплект изкуствени зъби. Носи се легенда, че са го използвали войниците от армията на Александър Велики, но историците са на друго мнение. Според тях железните зъби служели за садо-мазо играчка на висшата класа — Смит почеса обрива. — Значи, убиецът е нахапал жертвата до смърт?

— Не сме сигурни. Съдим по белезите върху шията й. Около раните открихме следи от ръжда и люспи от черна боя.

— Охо! — възкликна Смит. — В такъв случай се насочваме към Япония.

— Ти да видиш — Катрине долепи телефона до ухото си.

— Навярно са ви попадали снимки на японки с оцветени в черно зъби? Не? Тази тамошна традиция се нарича охагуро. В превод „мракът след залез-слънце“. Заражда се през периода Хейан около осемстотин години след Христа и… да продължавам ли?

Катрине Брат размаха подканващо ръка.

— Твърди се, че през средновековието някакъв северен могул карал войниците си да използват такива боядисани в черно зъби: предимно за сплашване на противника, но понякога, при близък бой, острите шипове влизали в употреба. Ако врагът се приближал и оръжието станело неизползваемо, а ударите и ритниците — безрезултатни, войниците разкъсвали гръкляна му с железните зъби.

Полицайката сигнализира, че се е свързала.

— Здрасти, Гюнар, Катрине се обажда. Само да ти кажа, че в момента съм в дома на професор Смит… Да, ученият с поста в Туитър. Забравих си телефона вкъщи. Ако някой се опитва да се свърже с мен… — тя се заслуша в гласа отсреща. — Шегуваш се! — Няколко секунди съсредоточено мълчание. — Хари Хуле се е появил изневиделица и е пожелал да работи по случая? Да, ще го обсъдим после. — Върна телефона на Смит. — И така, обяснете ми, какво представлява вампиризмът?

— За тази цел ми се струва подходящо да се поразходим.

 

 

Двамата тръгнаха по чакълеста алея от къщата към обора. Халстайн Смит сподели, че съпругата му наследила имението заедно с девет декара прилежаща земя. Само преди две поколения по тези земи в Грини, едва на километри от центъра на Осло, пасели крави и коне. И въпреки очевидните предимства на имота друг парцел — на остров Несьоя, също наследство — с площ по-малко от декар и незастроен, ако не се брои навес за лодки, струвал повече — поне съдейки по офертите, отправени от заможните им съседи.

— До Несьоя се пътува много, но няма да продадем мястото, освен при крайна необходимост. Имаме съвсем обикновена евтина алуминиева лодка с мощност двайсет и пет коня, но аз я обожавам. Не казвайте на съпругата ми, но предпочитам морето пред селския район.

— Самата аз съм родена край морския бряг.

— Берген, нали? Обожавам тамошния диалект. Една година съм работил в психиатрията в Сандвикен. Градът е красив, но много вали.

Катрине кимна замислено.

— Мда, потискащото лице на Сандвикен ми е познато до болка.

Стигнаха до обора. Смит извади ключ и го пъхна в катинара.

— Сериозни мерки за сигурност като за обор — подхвърли Катрине.

— Наложи се да подсилим обикновената ключалка — отвърна горчиво Смит.

Катрине прекрачи прага и нададе слаб вик на изненада, когато стъпи върху нещо, което хлътна под тежестта й. Погледна надолу. Широка метална плоскост, дълга метър и половина и широка един, беше вградена на равнището на циментовия под. Отдолу явно имаше пружини, защото плоскостта потрепери леко и издрънча в циментовата рамка, преди постепенно да се успокои.

— Петдесет и осем килограма — установи Смит.

— Моля?

Той посочи вляво. Върху дъговидна мерителна скала голяма стрелка леко се колебаеше между стойностите петдесет и шейсет. Катрине схвана, че е стъпила върху старовремски кантар за добитък. Присви очи.

— Петдесет и седем и половина — отчете тя.

Смит се засмя.

— При всички случаи, далече от теглото за клане. Аз, признавам, гледам да прескачам везната, защото мисълта всеки ден да ми е последен никак не ми допада.

Минаха покрай няколко бокса за добитък и спряха пред врата с по-делови вид. Смит отключи. Вътре имаше бюро с компютър, прозорец с изгледа към имота, рисунка на човек вампир с големи тънки крила на прилеп, източен врат и четвъртито лице. Върху етажерките зад бюрото се мъдреха две-три папки и десетина книги.

— Тук е всичко, издадено по темата за вампиризма — Смит посочи книгите. — Съвсем обозримо е. Но за да ви отговоря на въпроса какво именно представлява този феномен, ще започна с Ванденберг и Кели от 1964. — Смит издърпа едно томче, отвори го и зачете на глас: — „Под вампиризъм разбираме източването на кръв от човек, най-често обект на любовни чувства, с цел да се постигне сексуална възбуда и удоволствие.“ Това гласи сухата дефиниция. Но вие искате по-разширен анализ, нали?

— Да — кимна Катрине, докато се любуваше на изображението на човешкия вампир. Красиво произведение на изкуството. Изчистено. Изглеждаше толкова самотен. От него лъхаше хлад. Катрине се загърна по-плътно в якето си.

— Добре, нека вникнем малко по-дълбоко в нещата. Първо, вампиризмът не е измислица на новата мода. Името, разбира се, се свързва с легендите за кръвожадните същества в човешки образ, а разказите за тях водят началото си още от древни времена, особено в Източна Европа и Гърция. Но модерната представа за вампирите се е формирала предимно въз основа на романа „Дракула“ на Брам Стокър и първите филми за вампири от трийсетте години на двайсети век. Отделни изследователи живеят със заблудата, че вампиристът, който всъщност си е човек, само дето е болен, черпи вдъхновение най-вече от споменатите легенди, и забравят описанието на вампиризма като феномен още през 1886-а в… — Смит издърпа стара книга в оръфана кафява подвързия — „Психопатия сексуалис“ от Рихард фон Крафт-Ебинг, тоест преди легендите за вампирите да добият широка популярност. — Домакинът внимателно върна книгата на мястото й и издърпа нова. — Моите изследвания се базират върху родството на вампиризма с некрофагията, некрофилията и садизма. Авторът на тази книга, Буржиньон, споделя същото виждане — психологът я разгърна. — Издадена е през 1983-а. Ето какво се казва в нея: „Вампиризмът е рядко срещано ананкастно разстройство на личността, характеризиращо се с неконтролируемо влечение към консумиране на кръв. Вампиристът извършва ритуал, без който не би постигнал облекчение на напрежението, но самият ритуал не му носи удоволствие — особеност, присъща на всички натрапливи неврози.“

— Значи вампиристите просто действат под натиска на определен нагон? И не са в състояние да му се противопоставят?

— Общо взето, да.

— В библиотеката ви има ли книга, подходяща да ни послужи като ръководство при съставянето на профила на убиец, който пие кръв от жертвите си?

— Няма — Смит прибра томчето на Буржиньон. — Впрочем, книгата е написана, но не спада към справочната литература.

— Защо?

— Защото така и не стигна до печатница.

— За ваша книга ли говорите? — погледна го Катрине.

— Да — усмихна се печално Смит.

— Какво ви попречи?

Той сви рамене.

— Научните среди не бяха готови за толкова радикална психологическа теория. Пък и в книгата си остро критикувам статията на Хершел Принс в Британския психологически журнал от 1985-а. Това нямаше как да мине безнаказано. Отсвириха ме с обяснението, че резултатите от изследванията ми се базират на отделни случаи и не са емпирично доказани. Но е просто невъзможно да направиш мащабно проучване, при положение че случаите на вампиризъм са изключително редки, а за капак поради липса на достатъчно познания в областта често ги диагностицират като шизофрения. Невъзможно се оказа и да привлека общественото внимание към изследването на вампиризма. Опитах, но дори жълтите издания отказаха да поместят статия за подобни сензации. А когато най-сетне успях да събера достатъчно резултати от научни изследвания, с които да опровергая моите противници, някой обра кабинета ми. Откраднаха не само компютъра ми. Отмъкнаха всичко — Смит посочи с широк жест празните рафтове. — Всички здравни досиета на мои пациенти, цялата ми картотека с данни на пациенти, ограбиха ме до шушка. Някои злонамерени колеги сега искат да ме изкарат едва ли не късметлия, защото ако съм бил издал събрания материал, съвсем съм щял да стана за посмешище и да затвърдя схващането, че такова нещо като вампирист просто не съществува.

Катрине прокара пръст по рамката около рисунката на вампира.

— Кой би проникнал в чужда собственост, за да открадне пациентски данни?

— Един бог знае. Колега, предположих първоначално. Дори се ослушвах дали някой от научните среди не си е присвоил моите теории и резултати. Нищо не се чу, нищо не излезе наяве.

— Да не би някой да е целил да ви отмъкне пациентите?

— Абсурд! — усмихна се Смит. — Толкова са смахнати, че никой не ги иска, повярвайте ми. Вършат работа само за научни изследвания, с тях не можеш да си вадиш хляба. Ако жена ми не изкарваше добри пари като инструктор по йога, отдавна да сме продали и този имот, и другия на острова. Ще ме извините, но ме чака детско парти…

Излязоха. Смит заключи вратата на кабинета. Катрине забеляза малка охранителна камера, монтирана на стената над боксовете.

— Нали знаете, че полицията вече не разследва дребни битови кражби? Дори да разполагате с видеозапис.

— Знам, знам — въздъхна Смит. — Поставил съм я за лични цели. Ако взломаджиите се върнат, любопитен съм да видя кой колега е забъркан. Монтирал съм още две камери: една отвън и една на портата.

— Смятах академиците за суперинтелигентни, симпатични хора, вечно заровени в трудовете си, а не за елементарни крадци.

— О, и ние вършим глупости като по-нискоинтелигентните — поклати тъжно глава Смит. — В това число включвам и себе си.

— Вие какви глупости сте вършили например?

— Нищо интересно. Преди години колегите ми лепнаха прякор заради един гаф. Стара история.

„Стара, но не и забравена“ — помисли си Катрине, като забеляза как се сгърчи лицето му при болезнения спомен.

На стълбите пред къщата Катрине му подаде визитката си.

— Ако медиите се свържат с вас, моля ви, не им споменавайте за нашия разговор. Слухове, че полицията издирва вампир, ще предизвикат паника сред населението.

— О, не ми се вярва медиите да се скъсат да ме интервюират.

— И защо? Нали „Ве Ге“ отпечата публикацията ви в Туитър.

— Но не ме потърсиха за интервю. Запомнили са, че и преди съм вдигал фалшива тревога.

— Кога?

— През деветдесетте бях твърдо убеден, че се е развилнял вампирист — тогава имаше няколко неразкрити убийства. Преди три години пак. Спомняте ли си случая?

— Не.

— Сигурно защото вестниците поместиха изявлението ми на по-задните си страници. И слава богу.

— Значи, вече два пъти сте били фалшива тревога?

— Да. Сега ще ми е за трети. Както сама разбирате, списъкът с греховете ми е внушителен.

— Халстайн? — чу се женски глас отвътре. — Идваш ли?

— Секунда, скъпа! Ястребът пристига! Кря, кря, кря! Пазете се!

Докато вървеше към портата, Катрине чу детски писъци от къщата. Истерия, предхождаща погрома над „гълъбите“.