Ю Несбьо
Жажда (4)

Трета глава

Четвъртък следобед

Катрине не успяваше да се съсредоточи. Течеше пресконференция. Оповестиха данни за самоличността и възрастта на жертвата, къде и кога е намерена и общо взето нищо повече. Първите пресконференции непосредствено след убийство обикновено целят само да сигнализират на широката общественост, че в страната се спазват принципите на прозрачност и демокрация, а фактически полицията се стремеше да изнесе възможно по-малко информация.

До Катрине седеше ръководителят на Отдела за борба с насилието Гюнар Хаген. Светкавиците от фотоапаратите се отразяваха в голото му теме, обрамчено от венец тъмна къдрава коса, докато той четеше кратките изречения, които бяха съставили заедно. За радост на Катрине Хаген се нае да води пресконференцията. Не че тя се боеше от светлините на прожекторите. Просто й трябваше време да се настрои на медийна вълна. Засега, все още новоизлюпен старши следовател, предпочиташе да преотстъпи микрофона на Хаген, докато овладее стандартната фразеология. Искаше да наблюдава как обигран полицейски началник успява да убеди обществото — повече с жестове и интонация, отколкото със съдържанието на изявленията си — че органите на реда владеят положението.

Катрине плъзна поглед над главите на трийсетината журналисти, събрали се в залата за инструктаж на четвъртия етаж. Очите й спряха върху голямата картина на цялата отсрещна стена. Изобразяваше голи къпещи се хора, повечето — млади слабички момчета. Красива, невинна сцена от времената, когато подобни изображения не са били тълкувани през призмата на сексуалността. Катрине не правеше изключение. И на нея й бе минавало през ум, че художникът е педофил. В отговор на репортерските въпроси Хаген повтаряше една и съща мантра: „Не можем да ви отговорим.“ От време на време променяше формулировката, за да избегне евентуално арогантното или направо комично звучене на повторението: „Към настоящия момент не можем да ви дадем такава информация.“ Или използваше по-обнадеждаващ вариант: „Ще ви уведомим на по-следващ етап.“

Катрине чуваше скриптенето на химикалките и потракването на клавиатурите, докато журналистите записваха зададените от колегите им въпроси, естествено, много по-колоритни от отговорите:

— Трупът беше ли обезобразен?

— Имаше ли следи от сексуално посегателство?

— Полицията открила ли е заподозрян и ако да, той близък ли е до жертвата?

Спекулативни питания, които, ако не друго, поне имаха потенциала да придадат на дежурното „без коментар“ известен пикантен привкус.

На вратата в дъното на залата Катрине мярна позната физиономия. Носеше черна превръзка над едното си око и си беше облякъл служебната униформа, която — Катрине знаеше — винаги висеше изгладена в гардероба в кабинета му. Микаел Белман. Не влезе по-навътре. Зае ролята на страничен наблюдател. Катрине долови, че и Хаген го е забелязал, защото изведнъж се поизправи на стола, явно повлиян от присъствието на главния секретар на полицията.

— Приключваме — обяви шефът на пресцентъра.

Катрине видя знака на Белман да го изчака.

— Кога ще бъде следващата пресконференция? — провикна се Мона До, криминален журналист от „Ве Ге“.

Говорителят на пресцентъра се доближи до микрофона:

— Ще ви уведомим свое…

— Когато разполагаме с новини по случая — прекъсна го Хаген.

„Когато“ — обърна внимание Катрине. Не „ако“. Ето такива думички, уж дреболии, всъщност играят решаваща роля и изпращат посланието, че служителите на правораздавателни органи се трудят неуморно, че машината на правосъдието работи безотказно, че е въпрос само на време виновникът да бъде заловен.

 

 

— Нещо ново? — попита Белман, докато прекосяваха фоайето на Главното управление. По-рано почти момичешката му красота, подчертана от дългите мигли, добре поддържаната дълга коса и слънчевия загар на кожата му с характерните бели петна от витилиго, създаваше впечатление за нещо суетно и слабо. Но превръзката над окото, която при определени обстоятелства би изглеждала, разбира се, и нелепо, заличи женственото излъчване и му придаде обаяние на силен мъж, когото дори такова тежко поражение като загубата на око не може да сломи.

— Криминалистите откриха нещо върху раните от ухапване — каза Катрине, докато минаваше след Белман през рамковия металдетектор пред портала.

— Слюнка?

— Ръжда.

— Ръжда ли?

— Да.

— И? — Белман извика асансьора.

— Засега толкова — Катрине застана до него.

— И все още не знаете как извършителят се е вмъкнал в апартамента?

— Не сме установили. Патронът е взломоустойчив. Нито вратата, нито прозорците са разбити. Възможно е жертвата да го е пуснала, но се съмнявам.

— Може да е имал ключ.

— Ключът за апартамента отваря и входната врата. Сдружението на домопритежателите води регистър на издадените дубликати. Според него никой освен Елисе няма ключ за жилището й. Бернтсен и Вюлер разговаряли с две момчета, които я видели да се прибира. И двамата потвърждават, че си е отключила сама. Не е звънила на домофона, за да й отвори евентуално някой отвътре.

— Ясно. Ами ако просто си е извадил дубликат?

— Първо, трябва да се сдобие с оригиналния ключ; второ, да открие ключар, който да разполага със специални заготовки; трето — този ключар да няма скрупули да изработи дубликат без писмено разрешение от жилищното сдружение. Слабо вероятно.

— Добре. И за друго исках да говорим… — вратите на асансьора се плъзнаха встрани и двамата полицаи вътре мигом се изнесоха ведно с усмивките си при вида на началника. — За Трюлс ми е думата — уточни Белман, след като кавалерски пусна Катрине да влезе първа в опразнилия се асансьор. — За Бернтсен, де.

— Да? — Лъхна я лек аромат на афтършейв. Беше останала с впечатлението, че след бръснене мъжете вече не се мариноват в спирт. Бьорн използваше тример и никакви ароматизатори, а онези, с които си беше лягала, след като скъса с него… в два-три случая предпочиташе да я задушава тежък парфюм, отколкото естествената им миризма.

— Как се адаптира?

— Бернтсен ли? Прилично.

Стояха един до друг, с лице към вратите, но в настъпилото мълчание тя забеляза с периферното си зрение кривата му усмивка.

— Прилично, а? — повтори въпросително той.

— Върши каквото му възложа.

— А то не е много, предполагам?

— Той няма стаж като следовател — сви рамене Катрине. — И изведнъж получава назначение в най-голямото звено за разследване на убийства — ако не броим КРИПОС. С толкова скромен опит е нереалистично да очакваш да седнеш зад кормилото, така да се каже.

Белман кимна и потърка брадичка.

— Интересува ме предимно дали се държи подобаващо. Дали… играе по правилата.

— Доколкото ми е известно — да — асансьорът намали. — За кои правила по-конкретно говорим?

— Дръж го под око, Брат. Много му мина през главата.

— Травмите от онази експлозия ли имаш предвид?

— Имам предвид целия му живот, Брат. Той е кажи-речи пълен… как да се изразя?

— Провал?

Белман се засмя и посочи отворените врати:

— Не слизаш ли тук?

 

 

Белман оплакна око в стегнатия задник на Катрине Брат, докато тя се отдалечаваше по коридора, и въображението му се развихри, преди вратите да се затворят. После мислите му се върнаха към проблема. Всъщност не беше проблем, а възможност. Просто се чувстваше раздвоен. Получи предпазливо и напълно неофициално запитване от кабинета на министър-председателя. Предстояли правителствени рокади и постът на министъра на правосъдието щял да се оваканти. Какво, съвсем хипотетично, би отговорил Белман, ако му предложат да го оглави, гласеше запитването. Първоначално той се смая. Но като се позамисли, установи, че изборът е съвсем логичен. По време на мандата си на главен секретар той не просто бе поел цялата отговорност за разобличаването на вече добилия международна известност Полицейски касапин; Белман бе пожертвал окото си в разгара на битката и се бе превърнал в звезда от национална и международна величина. Четирийсетгодишен полицейски началник с юридическо образование и дар слово, доказал способността си да пребори столичната престъпност. Не беше ли дошъл моментът да му поверят още по-сериозна мисия? Колкото до привлекателната му външност, тя щеше да е магнит за женския електорат. Белман потвърди, че чисто хипотетично би приел.

Слезе на седмия — последен — етаж и мина покрай редица от портрети на негови предшественици.

Докато министър-председателят умуваше кому да повери поста, пред Белман стоеше задачата да опази лъснатия си имидж неопетнен. Че току-виж някой от рода на Трюлс сътвори поредна глупост, а впоследствие Белман се размине с назначението. Той потръпна, представяйки си евентуално вестникарско заглавие: „Главният секретар разпъвал чадър над корумпиран полицай, негов приятел“.

Ала Трюлс дойде в кабинета му, изтегна си краката върху бюрото и без предисловия заяви, че изритат ли го от полицията, за утеха ще повлече към дъното и главния секретар, замесен в не по-малко мръсни дела. И Белман, без много да му мисли, удовлетвори желанието му и го премести в Отдела за борба с насилието. Най-вече защото там нямаше да възлагат на Трюлс голяма отговорност — както впрочем току-що потвърди и Брат — и така отпадаше рискът пак да оплеска нещата.

— Твоята красавица те чака вътре — съобщи Хелга, когато Микаел влезе в приемната.

Хелга, вече прехвърлила шейсетте, бе помолила Микаел преди четири години — в първия ден на встъпването му в длъжност — да не я нарича офис асистент, както гласеше модерното название на длъжността й. Защото е била и си остава секретарка.

Ула седеше на меката мебел до прозореца. Хелга беше права. Белман имаше красива съпруга. Нежна, деликатна. Трите раждания не бяха развалили фигурата й. И — по-важното — през цялото време тя стоеше зад него, проумяла, че кариерата му се нуждае от грижа, подкрепа, свобода за израстване. А някое и друго прегрешение в личния живот си е съвсем човешко, когато живееш под натиска, неизбежен при такива високи длъжности.

Тя излъчваше и нещо непорочно, почти наивно и той четеше лицето й като отворена книга. Сега прочете отчаяние. Първо го отдаде на проблеми с децата, но после откри отсянка на огорчение. Беше го хванала в крачка. За пореден път. По дяволите.

— Много си сериозна, скъпа — подхвана спокойно той и отиде до гардероба, докато си разкопчаваше куртката. — Децата добре ли са?

Тя кимна. Той си отдъхна престорено.

— Не че не се радвам да те видя, но изтръпвам, когато се появиш без предупреждение — той окачи куртката в гардероба и седна в креслото срещу нея. — Е, какво има?

— Пак си се виждал с нея — промълви Ула. Личеше, че е репетирала как да му го заяви. И си е обещала да не плаче. Но сълзите вече блестяха в сините й очи.

Той поклати глава.

— Не отричай — помоли задавено тя. — Погледнах в телефона ти. Само през тази седмица си я търсил три пъти. Ти обеща…

— Ула — той се наведе напред и посегна към ръката й, но тя я отдръпна. — Обадих й се, защото се нуждая от съвета й. В момента Исабеле Скойен работи като пиар консултант в компания, специализирана в лобирането и в политиката. Тя познава лабиринтите на властта, вряла и кипяла е в тези неща; познава и мен.

— „Познава“? — Лицето на Ула се сгърчи в иронична гримаса.

— Ако аз — ако ние — ще се хвърляме в битката, ще трябва да използвам всичко, което ще ми осигури предимство пред конкурентите ми; което ще ме изведе едни гърди пред тях. Говорим за пост в правителството, Ула. Това е върхът.

— А семейството? — подсмръкна тя.

— Знаеш отлично, че никога няма да предам семейството ни…

— Никога, а? — извика тя и изхлипа. — Ти отдавна…

— … и се надявам и ти да си отговорна към общото ни бъдеще, Ула. И да не се поддадеш на безпочвена ревност заради жена, с която в момента общувам само по телефона, и то единствено по делови въпроси.

— Тази жена изкара едва няколко месеца в градския съвет, Микаел. Какво ще научиш точно от нея?

— Например, какви грешки да не допускам, за да си осигуря политическо дълголетие. Назначението й послужи за поука на мнозина. Човек не бива да отстъпва от идеалите си. Не бива да предава близките си, да занемарява задълженията си и отговорностите си. А сгреши ли, да поиска прошка и занапред да си има обица на ухото. Човешко е да се греши, но не и да предаваш доверието на околните. Аз ще оправдая гласуваното ми доверие, Ула — той посегна към ръката й и този път тя не я отдръпна. — Знам, след случилото се нямам право да искам нищо от теб, но за да успея, са ми нужни твоето доверие и твоята подкрепа. Разчитай на мен.

— Как да…

— Ела — той стана, без да пуска ръката й, заведе я до прозореца и я обърна с лице към града.

После застана зад нея и сложи длани върху раменете й. Главното управление се намираше върху билото на хълм и оттам се откриваше гледка над половин Осло, окъпан в слънце.

— Искаш ли заедно да внесем осезаема промяна, Ула? Ще ми помогнеш ли да обезпечим бъдещето на нашите деца? На съседските деца, на този град. На цялата страна.

Усети, че думите му оказаха въздействие. За бога, самият той се развълнува, макар те да представляваха извадка от заучените му реплики за пред медиите. Обявят ли официално назначението му, журналистите веднага ще го погнат по телефона за изявления по телевизия, радио, преса. Искаше да е подготвен.

 

 

Ниска жена спря Трюлс Бернтсен и Вюлер във фоайето.

— Мона До от „Ве Ге“. Теб съм те виждала… — кимна тя на Трюлс и се обърна към Вюлер: — Но ти май си нов, а?

— Правилно — усмихна се Вюлер.

Трюлс огледа отстрани Мона До. Имаше горе-долу симпатично лице. Широчко, навярно със саамска жилка. Така и не разбра защо се облича толкова екстравагантно. Носеше едни такива пъстри, широки одежди, дето подхождаха повече на критик на класическа музика, отколкото на закоравял криминален репортер. Макар едва да бе прехвърлила трийсетте, Трюлс имаше чувството, че я знае от цяла вечност: неизменно силна и издръжлива, Мона До не се отказваше току-така. Освен това миришеше на мъж. Според мълвата използвала афтършейв „Олд Спайс“ вместо парфюм.

— Нищо не казахте на тази пресконференция — усмихна се тя. Така се усмихват журналистите, когато се опитват да измъкнат още някоя подробност. Само че в дадения случай тя май не искаше само информация. Изпиваше Вюлер с очи.

— С толкова разполагаме — отвърна той и й се усмихна.

— Ще те цитирам — заяви небрежно Мона До и се зае да записва. — Име?

— Какво ще цитираш?

— Че полицията не разполага с повече от онова, което Хаген и Брат оповестиха на пресконференцията.

Трюлс забеляза внезапната паника в очите на Вюлер.

— Не, не, изобщо не исках… ъъъ… моля те, недей да ме цитираш.

Продължавайки да записва, Мона отвърна:

— Представих се като журналист. От само себе си се разбира, че съм тук по работа.

Вюлер погледна Трюлс за помощ, но Трюлс си мълчеше. Да го види сега колко е отворен! А как наперено го раздаваше пред онези мацета.

Вюлер се прокашля и се помъчи да придаде плътност на високия си глас:

— Забранявам ти да ме цитираш.

— Разбирам. Значи, ще разширя материала. „Полицията налага цензура на пресата.“

— Ама… не… — по бузите на Вюлер изби червенина. Трюлс едва се сдържа да не прихне.

— Споко, само те бъзикам — уточни Мона До.

Андерш Вюлер се вторачи за миг в нея, после въздъхна с облекчение.

— Добре дошъл в играта. Играем грубо, но честно. Ако можем, си помагаме взаимно. Нали, Бернтсен?

В отговор Трюлс изсумтя нещо, предоставяйки на другите двама да го изтълкуват по собствено усмотрение.

Мона До си прелисти бележника.

— Няма да ви питам пак дали имате заподозрян, нека шефовете ви да отговарят. Но ми се ще да ви поразпитам най-общо за разследването.

— Давай — подкани я Вюлер и се усмихна. Явно си бе възвърнал самоувереността.

— Доколкото знам, в такива разследвания полицията обикновена взема на мушка бивши гаджета и любовници. Така ли е?

Андерш Вюлер се канеше да отговори, но Трюлс сложи ръка на рамото му:

— Вече виждам материала ти във вестника, До: „Ръководителят на следствието отказа да оповести имената на заподозрените, но според наш източник в полицията виновникът се търсел сред бивши интимни партньори на жертвата.“

— Брей! — възкликна журналистката, без да престава да пише. — Не знаех, че си бил такъв умник, Бернтсен.

— А аз — че ми знаеш името.

— О, на всеки полицай му се носи определена слава. А Отделът за борба с насилието не е толкова голям, та да се затруднявам да съм в течение. Но що се отнася до теб, новобранецо, съм напълно несведуща.

Андерш Вюлер се поусмихна.

— Виждам, гледаш да не приказваш много-много. Кажи си поне името.

— Андерш Вюлер.

— Ето ти моите координати, ако ти потрябвам — Мона До му подаде визитка. След почти незабележимо колебание връчи една и на Трюлс. — Както споменах, полицаи и журналисти имаме традицията да си помагаме взаимно. За добри сведения плащаме съответно.

— Плащате на полицаи? — изуми се Вюлер и прибра визитката в джоба на дънките си.

— Че защо не? — Мона хвърли бърз поглед към Трюлс. — Информацията си е информация. Ако се сетите нещо, звъннете ми. Или се отбийте във фитнес студио „Гейн“. Там съм вечер след девет — почти всеки ден. Тъкмо ще се поизпотим заедно… — тя се усмихна на Вюлер.

— Предпочитам да се потя на открито — отвърна той.

— Да потичаш с кучето, а? Приличаш ми на човек с куче. Кефиш ме.

— Защо?

— Алергична съм към котки. Е, момчета, в духа на ползотворното ни сътрудничество обещавам да се обадя, ако се натъкна на нещо, което може да ви бъде от полза.

— Благодарско — кимна Трюлс.

— Но ще ми трябва телефонен номер — Мона До прикова поглед във Вюлер.

— Разбира се.

— Диктувай, записвам.

Вюлер започна да изрежда цифрите една по една. След петата журналистката вдигна глава.

— Това е номерът на централата в Главното управление.

— Нали точно там работя — кимна Вюлер. — Само за сведение: гледам котка.

— Чао — Мона До хлопна бележника си.

Трюлс я проследи с поглед как се клатушка като пингвин към изхода — чудноватата тежка метална врата с елипсовидно стъкло, напомнящо илюминатор.

— Оперативката започва в три — напомни Вюлер.

Трюлс си погледна часовника. Следобедно заседание на разследващата група. Отделът за борба с насилието щеше да е върхът, ако не бяха убийствата. Те скофтваха цялата работа. Означаваха кибичене до късно в службата, бумащина, безкрайни срещи и стресирани хора. Поне му се полагаше безплатна храна в стола и за извънработно време. Трюлс въздъхна, обърна се към вратата и се вцепени.

Беше тя.

Ула.

Тъкмо си тръгваше. Закачи го с поглед, но се престори, че не го е видяла. Не го правеше за пръв път. Вероятно защото останеха ли насаме, ставаше неловко. Двамата открай време избягваха да остават на четири очи — и на по-млади години. Трюлс — защото започваше да се поти и получаваше сърцебиене, а после се измъчваше и заради глупостите, които е изръсил, и заради умните, оригинални реплики, които не му бяха хрумнали навреме. Ула — защото… най-вероятно защото той започваше да се поти, получаваше сърцебиене и мълчеше или дрънкаше тъпотии.

И въпреки това малко остана да извика името й.

Тя обаче вече бе стигнала до металната врата. След малко щеше да излезе, а слънчевата светлина — да целуне красивата й руса коса.

Трюлс прошепна името й наум.

Ула.