Ю Несбьо
Жажда (21)

Двайсета глава

Нощта срещу вторник

— Ало?

— Хари?

— Да?

— Не бях сигурна дали това е номерът ти. Обажда се Нина. От „Скрьодер“. Знам, един и половина след полунощ е. И съжалявам, задето те събуждам.

— Не спя, Нина.

— Обадих се в полицията, но те… дойдоха и си тръгнаха.

— Успокой се, Нина. Какво се е случило?

— Цялата работа е заради Марте. Новото момиче. Сещаш ли се? Беше на смяна, когато ти дойде.

Хари си спомни запретнатите ръкави на леко нервното, малко прекалено усърдно момиче.

— Какво е станало с нея?

— Няма я. Дойдох в „Скрьодер“ точно преди полунощ, за да й помогна да приключим касата, но не заварих никого. Вратата беше отключена. Марте е отговорно момиче, бяхме се разбрали да ме изчака. Не би си тръгнала, без да заключи. Не си вдига телефона, приятелят й казва, че не се е прибирала. Полицаите проверили в спешните пунктове и в болниците, но момиче с такова име не е приемано. После заявиха, че това се случвало непрекъснато, хората изчезвали по необясним начин и после се появявали няколко часа по-късно с напълно логично обяснение. Посъветваха ме да изчакам дванайсет часа и ако дотогава от Марте няма никаква вест, да се обадя пак.

— Мхм. Колегите постъпват правилно, Нина, просто следват стандартната процедура.

— Да, но… ало?

— Слушам те, Нина.

— Докато разтребвах, преди да затворя, забелязах нещо, драснато с червило върху една покривка. Марте използва точно такъв нюанс.

— И какво пише?

— Нищо.

— Как така?

— Ами знакът е просто отметка, каквато се слага срещу нещо изпълнено. Поставена е пред твоето място.

Три през нощта.

В гърдите на Хари се надигна мощен рев, изригна от устните му и проехтя между голите стени на мазето. Хари се вторачи в надвисналата над него щанга, която заплашваше да се стовари отгоре му и да го смаже. Треперещите му ръце едва я задържаха над тялото. После, със сетно неистово усилие той изтласка нагоре огромната тежест и я върна върху стойката. Нанизаните дискове издрънчаха един в друг. Остана легнал върху лежанката, докато дишаше тежко.

Затвори очи. Беше обещал на Олег да бди неотлъчно над Ракел. Но просто не го свърташе в болничната стая. Чувстваше необходимост да се махне оттам, да го пипне. Заради Марте. Заради Аурура.

Не.

Беше закъснял. За Аурура и Марте вече нищо не можеше да се направи. Хари трябваше да залови престъпника, за да предпази следващите му жертви, които все още имаха шанс да се спасят от Валентин.

Заради тях го правеше, нали?

Хари обви длани около щангата, усети как желязото жули мазолите му.

„Върши онова, с което можеш да бъдеш полезен“ — така дядо му формулираше смисъла на човешкия живот. Навремето, докато бабата на Хари раждала баща му, изгубила толкова кръв, че акушерката повикала лекаря, а на дядо му казали, че няма с какво да помогне. Той не издържал да слуша писъците на жена си, излязъл, впрегнал коня в ралото и захванал да оре. Пришпорвал коня с камшика и с викове, та да заглушат идващите от къщата стенания. По едно време вярното, но вече старо добиче започнало да се олюлява. Тогава го разпрегнал и сам тръгнал пред ралото. По едно време писъците утихнали. Лекарят излязъл и му съобщил, че и майката, и детето ще живеят. Дядото на Хари се строполил на колене, целунал земята и благодарил на Господ. А той не вярвал в Господ.

Същата нощ конят рухнал мъртъв в обора.

Сега Ракел лежеше в болнично легло. Безмълвна. Хари трябваше да реши.

… да бъдеш полезен.

Хари вдигна щангата от стойката и я отпусна върху гърдите си. Пое си дълбоко дъх. Напрегна мускули. И изрева.