Ю Несбьо
Жажда (22)

Двайсет и първа глава

Вторник сутринта

Стана седем и половина. Ръмеше ситен дъждец. Тъкмо преди да пресече улицата, Мехмет забеляза мъж пред „Джелъси“. С дланите си бе засенчил очите, за да не му блести стъклото, и надничаше през прозореца. „Даниал Бенкс няма търпение да си прибере следващата вноска“ — предположи най-напред Мехмет, но с приближаването установи, че мъжът е по-висок от лихваря, а е и рус. Дали пък някой от предишните му алкохолизирани клиенти не беше решил пак да посети бара с надеждата, че още отварят в седем сутринта?

В това време мъжът се обърна с лице към улицата и дръпна от цигарата, Мехмет го позна. Полицаят. Хари.

— Добро утро — Мехмет извади ключовете. — Какво те води насам? Жажда?

— И жажда, но и друго. Идвам с предложение.

— Какво предложение?

— От онези, на които можеш да откажеш.

— В такъв случай събуди любопитството ми — Мехмет го пусна да влезе пръв, последва го и заключи. Запали осветлението от ключа зад плота.

— Барът общо взето е хубав — Хари опря лакти на плота и вдиша.

— Да не искаш да го купиш? — попита сухо Мехмет и наля вода в едно джезве.

— Да.

— Дай оферта — засмя се Мехмет.

— Четиристотин трийсет и пет хиляди.

— Откъде разполагаш с толкова пари? — навъси се Мехмет.

— От Даниал Бенкс. Сутринта имах среща с него.

— Сутринта ли? Че сега колко е…

— Станах рано. Той — също. Е, не съвсем доброволно. С малко помощ от моя страна.

Мехмет срещна кървясалия поглед на полицая.

— Говоря образно — поясни Хари. — Знам къде живее. Позвъних и му отправих предложение.

— Какво предложение?

— От другия вид. От онези, които не можеш да отхвърлиш.

— По-конкретно?

— Купих дълга на „Джелъси“ на номиналната стойност срещу обещанието да не пратя Икономическа полиция по петите му въз основа на член 295 за вземане на прекомерно висока лихва.

— Шегуваш се!

— Възможно е леко да преувеличавам — сви рамене Хари. — Можеше и да ми откаже, разбира се. С обяснението, че член 295 за мое съжаление е отменен преди няколко години. Накъде ли щеше да тръгне този свят, ако престъпниците следяха по-отблизо отколкото полицаите промените в закона? Така или иначе, той прецени, че обещаните от мен главоболия не си струват, и предпочете да пожертва кредитния договор, сключен с теб. Този документ — полицаят постави върху барплота лист, изписан на ръка — … потвърждава, че Бенкс прехвърля всички твои задължения на мен, а аз, Хари Хуле, съм гордият собственик на вземане от 435 000 крони на Мехмет Калак, ипотека върху движимото имущество в бара и върху договор за наем.

Мехмет прочете няколкото изписани реда и поклати глава.

— Ти ме разби. И си имал близо половин милион готови пари, които си броил на Даниал Бенкс на момента?

— Известно време работих като събирач на дългове в Хонконг. Беше… добре платено. Натрупах малко спестявания. Връчих на Бенкс чек и извлечение от сметката ми.

— Сега значи на теб ще трябва да си изплащам кредита с натрупаните лихви? — засмя се Мехмет.

— Не и ако приемеш предложението ми.

— А то е…?

— Да преобразуваме дълга в собствен капитал.

— Ти поемаш бара?

— Ще купя дял. Ще сме партньори. Давам ти възможност да изкупиш моя дял, когато пожелаеш.

— И какво искаш в замяна?

— Да ходиш на турска баня, докато мой приятел наглежда бара.

— Какво?

— Ще се потиш и ще се киснеш в Кагалоглу хамам, докато чакаш да се появи Валентин Йертсен.

— Знаем ли дали…

— Ще го познаеш.

— И кое ти дава тази увереност?

— Прочетох показанията ти. Ти казваш, цитирам: „Не съм го оглеждал продължително и внимателно и затова се затруднявам да го опиша.“

— Точно така е.

— Моя колежка запомняше всички човешки лица, които някога бе виждала. Беше ми обяснила, че способността да разграничаваш милиони лица и да ги разпознаваш е закодирана в част от мозъка, наречена fusiform gyrus. Без тази способност човешкият род не би оцелял. Можеш ли да опишеш последния посетител на бара вчера?

— Ами… не.

— И въпреки това ще го познаеш за секунди, ако той влезе в бара сега.

— Сигурно.

— Ето на това залагам.

— Залагаш цели четиристотин трийсет и пет хиляди от собствените си пари? Ами ако не го позная?

— Е, тогава поне ще си имам бар — Хари издаде напред долната си устна.

 

 

В 07,45 Мона До бутна вратата на редакцията на „Ве Ге“ и влетя вътре като хала. Изкара ужасна нощ. Макар че от контейнерния терминал отиде направо във фитнеса и блъска яко, та да я заболи цялото тяло, почти не мигна. Накрая реши да го обсъди с редактора си, без да навлиза в подробности. Да го попита дали източниците не губят правото си на анонимност, когато прецакат журналист. С други думи, имаше ли основания да се оплаче в полицията? Или беше по-умно да изчака и да види дали той пак ще се свърже с нея? Навярно въпреки всичко основателна причина ще обясни защо не е спазил обещанието си.

— Виждаш ми се уморена, До — подвикна главният редактор. — Снощи да не си вдигала купон?

— Де да беше така — промърмори Мона и стовари спортния си сак до бюрото. После си включи компютъра.

— От по-експериментален вид ли?

— Де да беше така — повтори по-високо Мона, вдигна глава и видя как няколко лица надничат иззад мониторите в обширния офис. Злорадо ухилени, любопитни физиономии. — Какво? — извика тя.

— Само стриптийз или и секс с животни? — попита тих глас. После две момичета избухнаха в неконтролируем смях.

— Провери си имейла — посъветва я главният редактор. — Двама от нас бяха сложени в „копие до“.

Мона изстина. В душата й се промъкна лошо предчувствие, докато ожесточено тракаше с пръсти по клавиатурата. Наистина беше получила имейл. Подател: Отдел за борба с насилието.

Текст нямаше, само снимка. Най-вероятно направена със светлочувствителен обектив, защото Мона не беше забелязала светкавица. Или с телеобектив. На преден план се виждаше кучето, вдигнало крак да припикава клетката, а в средата на клетката стоеше тя, напрегната, с облещени очи като див звяр.

Бяха й спретнали постановка. Мъжът, който й се беше обадил, изобщо не беше издирваният Вампирист.

 

 

В 08,15 Смит, Вюлер, Холм и Хари се събраха в котелното.

— Имаме случай на момиче в неизвестност. Възможно е да е похитено от Вампириста — съобщи Хари. — Марте Рюд, на двайсет и четири години, изчезнала от ресторант „Скрьодер“ снощи преди полунощ. В момента Катрине провежда оперативка с разследващата група.

— Екипът за оглед е на мястото — добави Бьорн Холм. — Засега не са открити никакви следи. Ако не броим споменатата от теб.

— А именно? — попита Андерш Вюлер.

— Отметка с червило върху покривка. Ъгълът между двете черти на чавката съвпада с ъгъла на буквата върху вратата на Ева Долмен.

Прекъсна го стийл китара. Хари позна изпълнението на китариста Дон Хелмс. Началните акорди на „Your Cheating Heart“. Вокал: Ханк Уилямс.

— Леле, вече имаме обхват — похвали се Бьорн и извади телефона от джоба си. — Да, моля. Какво? Не чувам. Момент.

И излезе в коридора.

— Възможно е похищението да е опит за удар срещу мен — отбеляза Хари. — Все пак това е моят ресторант, моята маса.

— Лоша работа — поклати глава Смит. — Убиецът губи самообладание.

— Това не е ли хубаво? — не разбра Вюлер. — Не е ли знак, че става непредпазлив?

— Това за непредпазливостта безспорно е добра новина. Но щом вече се е пристрастил към усещането за власт и контрол, няма да позволи никому да му го отнеме. Прав си, Хари. Целил е да уязви теб. Знаете ли каква е причината?

— Статията във „Ве Ге“ — предположи Вюлер.

— Там го наричаш „нещастен извратеняк“, когото ще… Как беше?

— Закопчае — довърши Вюлер.

— Наричайки го „нещастен“, заплашваш да му отнемеш контрола и властта.

— Думите са на Исабеле Скойен, не мои, но това в момента няма никакво значение — Хари разтърка тила си. — Според теб дали използва момичето, за да се добере до мен, Смит?

— Едва ли — поклати глава психологът. — Изчезналата е мъртва.

— И защо реши така?

— Убиецът не желае да изпада в конфронтация, иска само да покаже на теб и на всички други кой диктува положението. Ето, казва той, отидох на твоето място и похитих един от твоите.

— Един от моите? — повтори Хари и мигом престана да разтрива тила си.

Смит не отговори.

Бьорн Холм нахълта обратно с гръм и трясък:

— Обадиха се от Юлеволската болница. Непосредствено преди смъртта на Пенелопе Раш на регистратурата се появил мъж, който се представил за Руар Вик, бившия й годеник. Той фигурира в списъка с близки на пациентката, предоставен от полицията на болничния персонал.

— Точно този Руар Вик е купил годежния пръстен, откраднат от Валентин — сети се Хари.

— Свързали се с него, за да го разпитат дали не е забелязал нещо необичайно в състоянието й, но Руар Вик отвърнал, че кракът му не е стъпвал в болницата.

В котелното настъпи тишина.

— Щом не е бил годеникът… — промърмори Смит — значи…

Колелцата на стола, където допреди малко седеше Хари, изскърцаха, когато, опразнен, столът се понесе стремглаво към стената.

Хари вече беше изхвърчал през вратата:

— Вюлер, идваш с мен!

 

 

Хари тичаше. Болничният коридор се простираше пред погледа му и сякаш се удължаваше с недостижима за него бързина, като разрастваща се вселена, на чиято светкавична експанзия нито светлината, нито дори мисълта са способни да насмогнат.

Едва не се блъсна в мъж, който излезе от една стая със стойка за системи и ръка, включена към банка за вливане.

Един от твоите.

Валентин бе блудствал с Аурура, защото тя беше дъщеря на Столе Ауне.

Бе нападнал Марте Рюд, защото тя работеше в любимия ресторант на Хари.

Бе отровил Пенелопе Раш, за да им покаже на какво е способен.

Един от твоите.

301.

Хари сграбчи пистолета в джоба си. От близо година и половина в чекмедже на втория етаж лежеше непобутнат и заключен „Глок“ 17. Сутринта Хари го взе. Не защото очакваше да му потрябва, а защото за пръв път от година и половина не беше съвсем сигурен дали няма да му потрябва.

Бутна вратата с лявата си ръка. С дясната държеше пистолета насочен напред.

Стаята се оказа празна. Опразнена.

Ракел я нямаше. Нямаше го и леглото.

Хари се задъха.

Приближи се до мястото, където беше стояло леглото.

— Съжалявам, но закъсня — съобщи глас зад гърба му.

Хари се завъртя рязко кръгом. Главният лекар доктор Стефенс стоеше на вратата с ръце в джобовете на бялата престилка. Виждайки оръжието, повдигна вежда.

— Къде е тя? — изпъхтя Хари.

— Ще ти кажа, но първо разкарай това чудо.

Хари свали пистолета.

— На изследвания.

— Тя… добре ли е?

— Състоянието й е без промяна. Стабилно нестабилно. Но ще преживее днешния ден, ако за това си се разтревожил. Защо е този екшън?

— Трябва да й назначим охрана.

— В момента с нея са петима души от медицинския ни персонал.

— Ще поставим въоръжен полицай пред вратата й. Възражения?

— Лично аз нямам, но този въпрос не зависи от мен. Опасяваш се да не би убиецът да нападне Ракел ли?

— Да.

— Защото е съпругата на детектива, който го е погнал? Нямаме практика да уведомяваме случайни хора в коя стая е този или онзи пациент.

— Това не му е попречило да се представи за бившия годеник на Пенелопе Раш и така да научи номера на нейната стая.

— Така ли е направил?

— Ще остана тук, докато пристигне охраната.

— В такъв случай да изпием по едно кафе.

— Няма нужда да…

— Очевидно имаш нужда да се освежиш. Само секунда, в стаята на дежурния лекар правим изумително гадно кафе.

Стефенс излезе. Хари се огледа. Вчера той и Олег седяха на два стола. Сега те се намираха в същото положение, в което ги оставиха: отстрани на в момента изнесеното легло. Хари седна на единия и се вторачи в сивата подова настилка. Усети как пулсът му се успокоява. И въпреки това имаше чувството, че вътре въздухът не достига. През процеп между завесите падаше сноп светлина и той забеляза рус косъм върху пода. Вдигна го. Дали Валентин наистина е влязъл тук с намерението да посегне на Ракел, но е закъснял и е заварил стаята празна? Хари преглътна. Нямаше смисъл да се затормозява с този въпрос. Ракел се намираше в безопасност.

Стефенс се върна с две картонени чаши. Едната подаде на Хари. От другата отпи и седна на другия стол. Двамата мъже се озоваха един срещу друг, разделени от метър празно пространство.

— Момчето ти дойде — подхвана Стефенс.

— Олег ли? Бяхме се разбрали да намине чак след часовете.

— Пита за теб. Видимо се разстрои, задето си оставил майка му сама.

Хари кимна и отпи от кафето.

— В тази възраст бързо се гневят и възмущават от несправедливости. За всички бъркотии стоварват вината върху баща си. Някога той е олицетворявал техният идеал за мъж, а изведнъж се превръща във въплъщение на всичко онова, което не желаят да станат.

— От собствен опит ли говориш?

— Разбира се. Нима ние, хората, не говорим непрекъснато на базата на личен опит? — Усмивката на Стефенс изчезна толкова бързо, колкото и се бе появила.

— Мхм. Може ли да ти задам личен въпрос, Стефенс?

— Давай.

— Положителен резултат ли се получава, след като теглиш чертата?

— В смисъл?

— Радостта от спасените животи минус отчаянието заради изгубените, които е можело да бъдат спасени?

Стефенс срещна погледа на Хари. Навярно самата ситуация — двама мъже, седнали един срещу друг в затъмнена стая — предразполагаше към откровения. Два кораба, разминаващи се в нощта. Стефенс сне очилата си и прокара длани по лицето си, сякаш за да изтрие умората. Поклати глава:

— Не.

— Но въпреки това ти продължаваш?

— То е призвание.

— Видях разпятието в кабинета ти. Вярваш в призванието.

— Мисля, че и ти вярваш в призванието, Хуле. Може би не в призванието, предопределено свише, но схващането за лична мисия никак не ти е чуждо.

Хари заби поглед в чашата си. Стефенс се оказа прав за кафето: наистина беше изумително гадно.

— Това означава ли, че не харесваш професията си?

— Ненавиждам я — усмихна се лекарят. — Ако можех да избирам, щях да стана концертиращ пианист.

— Мхм. Умееш ли да свириш на пиано?

— Точно в това се крие проклятието. Не те бива в онова, което обожаваш, и си добър в онова, което мразиш.

— Наистина е проклятие — кимна Хари. — Истински полезен си само във второто. А човек поначало се стреми да бъде полезен.

— А приказките, че човекът, верен на призванието си, бивал възнаграден, са пълна глупост.

— Понякога самата работа се оказва достатъчна награда.

— Само за концертиращия пианист, влюбен в музиката, или за палача садист — Стефенс посочи баджа си на престилката. — Роден съм и съм израснал като мормон в Солт Лейк Сити и съм кръстен на Джон Дойл Лий, богобоязлив миролюбив човек, който през есента на 1857 година получава нареждане от старейшините в църковната община да убие група безбожни емигранти, нахълтали в техните земи. Описал душевните си терзания в дневник: това била ужасната орис, отредена му от съдбата, и му оставало единствено и само да я приеме.

— Клането при Маунтин Медоус.

— Охо! Много си осведомен, Хари.

— Карал съм специално обучение за серийни убийства във ФБР. Разгледахме и най-известните масови убийства. Признавам обаче, че не помня какво става в крайна сметка с твоя съименник.

Стефенс си погледна часовника.

— Наградата му навярно го е чакала на небето, защото на земята всички го предали, включително духовният водач Бригам Йънг. Осъдили Джон Дойл Лий на смърт. Въпреки това обаче баща ми смяташе, че постъпката му е пример за подражание: да се откажеш от леснодостъпната любов на ближните си в името на ненавиждано от теб призвание.

— Възможно е да не е ненавиждал отредената му роля толкова, колкото е твърдял.

— В смисъл?

Хари сви рамене.

— Алкохолиците мразят и проклинат алкохола, защото той съсипва живота им. Същевременно алкохолът е целият им живот.

— Интересна аналогия — Стефенс стана, отиде до прозореца и разтвори завесите — А ти, Хуле? Призванието ти още ли хем съсипва живота ти, хем е целият ти живот?

Хари заслони очи с длан, опита се да погледне Стефенс, но внезапно нахлулата светлина го заслепи.

— Още ли си мормон?

— А ти още ли работиш по случая?

— Така изглежда.

— Просто не можем другояче, а, Хари? Не ни свърта, ако не работим.

Стефенс излезе. Хари набра Гюнар Хаген.

— Здрасти, шефе, трябва ми охрана за Юлеволската болница. Веднага.

 

 

Вюлер стоеше където му беше наредено — до предната броня на колата, паркираха напречно пред изхода.

— Видях да влиза полицай — докладва той на Хари. — Всичко наред ли е?

— Поставихме охрана пред стаята й — Хари се качи отпред.

Вюлер прибра служебното си оръжие в кобура и седна зад волана.

— А Валентин?

— Един господ знае.

Хари извади косъма от джоба на якето си.

— Най-вероятно е само параноя, но поискай експресен анализ на тази улика — само за да изключим съвпадение с биологичен материал, иззет от местопрестъпленията, става ли?

Потеглиха бавно по улиците. Сякаш превъртаха назад същата лента на забавен каданс — преди двайсет минути бяха шофирали бясно в обратната посока.

— Мормоните използват ли кръстове? — попита Хари.

— Не. Според тях кръстът символизира смъртта и е езически символ. Вярват във възкресението.

— Мхм. Значи, мормон с разпятие на стената е почти като…

— … мюсюлманин с рисунка на Пророка.

— Именно — Хари усили радиото. „Дъ Уайт Страйпс“. „Синя орхидея“. Китара и барабани. Голота. Яснота.

Хари наду още музиката, без сам да знае какво се опитва да заглуши.

 

 

Халстайн Смит въртеше палци. Намираше се сам в котелното. Без другите беше с вързани ръце. Довърши краткия профил на Вампириста, сърфира из интернет и прочете повечето излезли материали за убийствата. Да, върна се назад и изчете всичко, изписано по медиите в течение на предишните пет дни. И сега се чудеше дали да не си уплътни времето с малко работа по дисертацията си, когато телефонът звънна.

— Ало?

— Смит? Обажда се Мона До от „Ве Ге“.

— Ами?

— Звучите ми изненадан.

— Само защото си мислех, че тук долу нямаме добро покритие.

— Бихте ли потвърдили, че Вампириста най-вероятно стои зад изчезването на сервитьорка от „Скрьодер“?

— Да потвърдя? Аз?

— Да, в момента вие работите за полицията, нали?

— Да, така е, но не съм в позиция да правя каквито и да било изявления.

— Защото не разполагате с информация или защото нямате право да я разпространявате?

— И едното, и другото. Ако ще казвам нещо, евентуално ще е съвсем общо. В качеството ми на експерт по вампиризъм.

— Супер! Защото имам подкаст-предаване.

— Какво?

— Радиопредаване. „Ве Ге“ си има собствен радиоканал.

— Аха.

— Мога ли да ви поканя да говорите за Вампириста? Най-общо, разбира се.

Халстайн Смит се замисли.

— Ще ми трябва разрешение от ръководството на разследването.

— Добре, ще чакам да ми се обадите. А сега по друг въпрос, Смит. Написах статия за вас. Надявам се да сте останали доволен. Косвено това ви постави в центъра на събитията.

— Да, да.

— Дали в замяна бихте ми казали кой от колегите ви ми върза тенекия на контейнерния терминал вчера?

— Какво?

— Няма значение. Приятен ден.

Халстайн Смит остана вторачен в телефона. Какъв контейнерен терминал? Какви ги бълнува тази?

 

 

Трюлс Бернтсен плъзна поглед по снимките на Меган Фокс на екрана. Струваше му се направо плашещо колко е погрозняла. Дали го смущаваха самите снимки, или му влияеше по-скоро мисълта, че вече е чукнала трийсетака, и сега виждаше в какво се е превърнало след раждането женското тяло, синоним на съвършенство в „Трансформърс“ от 2007-а? Или пък за лекото му пренебрежение допринасяше фактът, че през последните години той свали осем кила мазнини, замени ги с четири кила мускули и изчука девет жени? И това смекчаваше непостижимостта на мечтите му за Меган Фокс. Скъсяваше разстоянието до нея от две светлинни години на една. Или пък самочувствие му вдъхваше мисълта, че след десет часа ще седи до Ула Белман, единствената жена, която желаеше повече от Меган Фокс?

Чу се покашляне. Той вдигна глава.

Катрине Брат се беше облегнала на паравана в офиса.

След като Вюлер се премести в смехотворния момчешки клуб в котелното, Трюлс се отдаде необезпокоявано на „Щитът“. Изгледа всички излезли сезони и сега се надяваше появата на Катрине Брат да не осуети айляшкото му ежедневие.

— Белман те вика в кабинета си — съобщи тя.

— Отивам — Трюлс изключи компютъра, стана и мина покрай Катрине.

Толкова близо до нея, че ако си беше сложила парфюм, щеше да го подуши. На Трюлс му харесваше жените да използват малко парфюм. Не да се мариноват, а да се пръсват лекичко — колкото да възбудят въображението на мъжа и той да се запита каква е естествената им миризма.

Докато чакаше асансьора, се поразмисли за какво ли го вика Микаел. Нищичко не му хрумна.

Чак когато влезе в кабинета на главния секретар, Трюлс разбра, че е разкрит. С гръб към него, застанал до прозореца, Микаел започна без предисловия:

— Ти ме предаде, Трюлс. Ти ли се обади на тази курва, или тя на теб?

Сякаш го поляха с кофа леденостудена вода. Как, по дяволите, беше узнал? Дали Ула, неиздържала на огромното напрежение и измъчвана от гузна съвест, си бе признала? Или Микаел я бе притиснал до стената и изкопчил от нея истината? И какво да каже в своя защита сега Трюлс?

Той се покашля.

— Тя ме потърси, Микаел. Инициативата за контакта ни беше нейна.

— Ама разбира се, че тя те е потърсила! Такива жени налитат на първия удобен. Но да го получи от теб, най-доверения ми човек, след всичко, което сме преживели заедно!

Трюлс направо не вярваше, че Микаел говори така за своята съпруга и майка на децата му.

— Не можах да й откажа да се видим на раздумка. Не сме имали намерение да се случва нещо повече.

— Но се е случило, нали?

— Нищо нередно не е се е случило, уверявам те.

— Ти на това „нищо“ ли му казваш? Не загряваш ли, че благодарение на теб убиецът е бил в течение какво знаем и какво — не? Колко ти плати тази кучка?

— Колко… — Трюлс премига объркано. Започна да му просветва, че двамата с Микаел говорят за различни неща.

— Не допускам да си снасял на Мона До без пари. Отговори! Познавам те, Трюлс. Не го забравяй.

Трюлс Бернтсен се ухили. Размина му се.

— Нищо нередно не се е случило, уверявам те — повтори.

Микаел се обърна, стовари яростно юмрук върху бюрото и просъска:

— Ти какво? За идиоти ли ни вземаш?

Трюлс наблюдаваше как едрите безцветни петна по лицето на Микаел ту побеляват, ту почервеняват, все едно кръвта ту приижда, ту се оттича. С годините петната от витилиго ставаха повече и Белмановото лице вече приличаше на змия преди смяна на кожата.

— И какво си мислите, че знаете? — Трюлс седна, без да поиска позволение.

Микаел го гледаше изумен. После и той се тръшна на стола си. Вероятно беше забелязал по погледа на Трюлс, че той не се бои, и ако го хвърлят зад борда, ще повлече със себе си Микаел Белман. До дъното.

— Рано-рано тази сутрин Катрине Брат цъфна в кабинета ми, за да ми докладва. След като я бях помолил да те държи под око, тя възложила на един от хората си да ти диша във врата. Явно още тогава са те заподозрели като виновник за изтичането на информация, Трюлс.

— Кой е този полицай, дето ме е следил?

— Брат не назова име, а и аз не съм я питал.

„Ама няма да я попиташ, естествено — репликира го наум Трюлс. Нали трябва да си вържеш гащите и ако ти припари под краката, да си спасиш задника, като заявиш, че нищо не знаеш.“ Трюлс може и да не беше най-големият умник, но не беше и толкова глупав, за колкото го вземаха околните. С течение на времето бе започнал да схваща как разсъждават Микаел и подобните на него по високите етажи.

— Човекът на Брат се оказал много инициативен. Проверил и открил, че през последната седмица с Мона До сте се чували два пъти по телефона.

Полицай, който влиза в ролята на ухо на шефката, замисли се Трюлс. И дори е изискал телефонна разпечатка от телекома. Няма кой друг да е освен Андерш Вюлер. За много хитри се имат, ама и Трюлс не пасе трева.

— За да докаже, че ти си източникът на Мона До, този полицай й се обадил и се представил за Вампириста. Убедил я в истинността на думите си, като й назовал определена подробност, известна само на извършителя и полицията, и я приканил да се обади на информатора си и да свери информацията.

— За блендера ли?

— Признаваш ли си?

— Да, Мона До ми се обади.

— Добре, защото въпросният колега събудил Катрине Брат през нощта и обяснил, че разполага с разпечатка от телекома, според която точно след неговия блъф Мона До звъннала на твоя номер. Ще бъде меко казано много трудно да обясниш този факт, Трюлс.

Бернтсен сви рамене.

— Че какво има да обяснявам. Мона До ми се обади и поиска да потвърдя дали убиецът си е забъркал кървав коктейл в блендера на Ева Долмен. Аз, разбира се, отказах да коментирам и я посъветвах да се обърне към ръководството на следствието. Разговорът ни приключи за десет-двайсет секунди. Това, вярвам, може да се провери и в разпечатката. Навярно Мона До се е усъмнила, че обаждането не е нищо друго, освен опит да разкрият източника й, и е набрала мен, за да ги заблуди.

— Според полицая по-късно журналистката се явила на уреченото място на контейнерния терминал, за да се срещне с Вампириста. Колегата дори я заснел. Следователно някой е потвърдил подадената й засекретена информация и това я е убедило, че е говорила именно с убиеца.

— Възможно е Мона До първо да си е уговорила срещата, а после да се е срещнала лично с източника си и да е получила потвърждение от него. И полицаи, и журналисти са наясно, че вече е съвсем лесно да си набавиш информация кой на кого е звънил и кога.

— В този ред на мисли как ще обясниш предходните два телефонни разговора с Мона До с времетраене не десет секунди, а няколко минути?

— Провери разпечатките. И двата пъти тя ме е търсила, не аз нея. Тази питбулка Мона До упорства в продължение на няколко минути, докато схване, че драпането й е напразно, а после се пробва втори път с надеждата все пак да изкопчи нещичко. Това си е неин проблем, не мой. Пък и аз определено не съм претрупан с работа, та да бързам да затварям на когото и да било.

Трюлс се облегна на стола. Преплете пръсти и погледна Микаел. Докато го слушаше, Микаел кимаше, сякаш асимилираше думите на Трюлс и се опитваше да запуши всички евентуални пробойни във версията му. Леката усмивка на устните му и известната благосклонност в погледа му показваха до какъв извод е стигнал: това може и да мине, възможно е да измъкнат Трюлс сух.

— Добре. Но щом не си ти, кой е?

Трюлс нацупи устни, както правеше неговата интернет приятелка — пухкава французойка — когато му зададеше сложния въпрос „кога ще се срещнем пак?“

— А сега де. Колегите много се пазят да говорят с журналисти от сорта на До. Единствено Вюлер съм виждал да говори с нея. Секунда… ако не ме лъже паметта, той й даде номер, на който да го потърси. Тя пък му каза къде можел да я намери — във фитнес студио „Гейн“.

Микаел Белман изгледа Трюлс с леко удивена усмивчица като съпруг, открил след дългогодишен съвместен живот, че половинката му има певческа дарба, благородническо потекло или висше образование.

— Значи според теб информацията е изтекла от някой новопостъпил, така ли? — Белман потърка брадичката си с два пръста. — Впрочем съвсем логично предположение, защото проблемът възникна съвсем наскоро и така погледнато, не… — как да се изразя? — не е показателен за професионалната култура, наложена в столичната полиция през последните години. Така и няма да научим със сигурност кой е снесъл информацията на журналистката, защото тя е длъжна да пази самоличността на източниците си.

— Браво, Микаел — разсмя се с грухтене Трюлс.

Белман кимна. Наведе се напред и преди Трюлс да успее да реагира, сграбчи яката на ризата му и го дръпна към себе си.

— А сега кажи колко ти плати тази курва, Бийвъс!