Ю Несбьо
Жажда (32)

Трийсет и първа глава

Сряда през нощта

Хари седеше до кухненската маса на Смит с чаша чай между дланите и пешкир около врата. От дрехите му, подгизнали от дъжда, капеше вода. Вятърът продължаваше да вие, а дъждът — да барабани ожесточено по прозореца. Стичащите се вадички деформираха полицейските коли с въртящи се буркани и им придаваха вид на уродливи извънземни. Но изсипалият се порой сякаш беше поозаптил въздушните маси. Луна. Миришеше на луна.

Хари установи, че Халстайн Смит, седнал срещу него, все още е в шок. Зениците му бяха разширени, а погледът — апатичен.

— И си съвсем сигурен, че…

— Мъртъв е, Халстайн — увери го за пореден път Хари. — Ако обаче ти не му беше взел револвера, не е сигурно дали сега аз щях да съм жив.

— Сам не знам защо го направих. Всъщност го помислих за мъртъв — прошепна Смит с металическия глас на робот и прикова поглед в масата, където червеният дългоцевен револвер лежеше до пистолета, с който бе ранил Валентин. — Останах с впечатлението, че съм го улучил право в гърдите.

— Не е просто впечатление, а самата истина — увери го Хари. Луна. По думите на космонавтите луната миришела на изгорял барут. Такава миризма идваше и от пистолета под якето на Хари, но най-вече от „Глок“-а на масата. Хари вдигна револвера на Валентин. Подуши дулото. И то миришеше на барут, но съвсем слабо. Катрине влезе в кухнята. От черната й коса капеше дъждовна вода.

— Огледната група е при тялото на Йертсен — съобщи тя и посочи въпросително револвера.

— И с него е стреляно — каза Хари.

— Не, не е — отрече шепнешком Смит и машинално поклати глава. — Само го насочи срещу мен, не е стрелял.

— Не говоря за сега — уточни Хари. — Миризмата на барут се задържа в продължение на дни.

— За Марте Рюд ли…? — подхвърли Катрине.

— Стрелях пръв — Смит вдигна оцъкления си поглед. — Гръмнах Валентин. И сега е мъртъв.

Хари се наведе напред и сложи ръка на рамото му:

— И точно затова сега ти си жив, Халстайн.

Мъжът кимна бавно.

С поглед Хари даде знак на Катрине да се погрижи за Халстайн и стана.

— Ще сляза до обора.

— После се върни — поръча му тя. — Ще искат да те разпитат.

Хари кимна. Следователите от „Вътрешно разследване“.

— Той знаеше — прошепна Смит. — Знаеше…

Хари взе на бегом разстоянието до обора и въпреки това се измокри до кости, преди да влезе в кабинета. Седна зад бюрото и обходи стаята с поглед. Вгледа се в рисунката на човека с крила на прилеп. Излъчваше повече самота, отколкото злокобност. Вероятно затова му навяваше усещане за нещо много познато. Хари затвори очи.

Нуждаеше се незабавно от питие. Отпъди мисълта и пак отвори очи. Картината на компютърния екран пред него беше разделена на две: изображенията на двете охранителни камери. Хари хвана мишката, спря курсора върху брояча, върна назад до три минути преди полунощ — Смит се беше обадил тогава. След около двайсет секунди на записа пред портата в кадър се плъзна фигура. Валентин. Дойде отляво. От главния път. С автобус ли се бе придвижил? Или с такси? Държеше бял ключ, отключи и се вмъкна вътре. Зад него портата се притвори, но не хлопна плътно в касата. Петнайсет-шестнайсет секунди по-късно Хари видя Валентин на записа от другата камера, монтирана в обора. Валентин залитна върху металната плоскост на везната, стрелката зад него потрепери и отчете, че това чудовище, погубило толкова хора, някои от тях с голи ръце, е тежало само седемдесет и четири килограма, с десет по-малко от Хари. После Валентин тръгна към камерата, сякаш се взираше право в обектива, но въпреки това не го виждаше. Преди Валентин да излезе от кадър, Хари видя как той бърка в дълбокия джоб на палтото си. После на екрана се виждаха само празните боксове, стрелката на везната и отрязък от сянката на Валентин. Хари мислено реконструира хронологията на събитията секунда по секунда. Беше запомнил всяка дума от телефонния си разговор с Халстайн Смит. Останалата част от денонощието и часовете, прекарани при Катрине, бяха изчезнали, но въпросните секунди се бяха запечатали дълбоко в паметта му. И преди беше забелязвал тази закономерност. Посегнеше ли към чашката, онази част от паметта му, отговаряща за личния му живот, сякаш се покриваше с тефлон, а другата, свързана с професионалната сфера, запазваше покритието си с лепило. Сякаш едната част искаше да забрави, а другата държеше да запомни. Голямо писане ги чакаше ония от „Вътрешно разследване“, ако решаха да включат всички подробности, запаметени от Хари.

В кадър се появи ръбът на вратата. Валентин отвори, видя се как сянката му вдига ръка и после се строполява.

Хари пусна записа на бърз каданс.

Халстайн се изтегля с гръб между боксовете.

Минута по-късно Валентин се завлича в същата посока. Хари забави скоростта на записа. Валентин се подпира на боксовете, сякаш всеки момент ще колабира. Обаче продължава. Метър по метър напредва към вратата. На везната залита. Стрелката показва стойност, килограм и половина по-ниска от отчетената при влизане. Хари хвърли поглед към кървавата локва на пода зад компютъра. После проследи как Валентин драпа да отвори вратата. Хари сякаш усещаше волята му за оцеляване. Или у престъпника по-скоро говореше страхът да не го заловят? Хари си даваше сметка, че този запис рано или късно ще изтече в интернет пространството и ще се превърне в хит в Ютюб.

На вратата се показа бледото лице на Бьорн Холм.

— Тук значи е започнало всичко.

Бьорн влезе. Хари за пореден път се изуми от преобразяването на криминалиста — иначе лишен от елегантност — в грациозен балетист със самото стъпване на местопрестъпление. Бьорн приклекна до кървавата локва.

— След малко ще откараме тялото.

— Мхм.

— Огнестрелните рани са четири, Хари. Колко от тях са…

— Три. Халстайн е стрелял само веднъж.

— Той е открил огън по въоръжен човек, Хари — Бьорн Холм направи гримаса. — Какво смяташ да кажеш на „Вътрешно разследване“ за трите куршума?

— Истината, разбира се — сви рамене Хари. — Беше тъмно и Валентин вдигна пръчка, уж държи оръжие. Знаел е, че песента му е изпята, и е искал да ме подтикне да го довърша, Бьорн.

— И все пак… Три изстрела в гърдите на невъоръжен…

Хари кимна.

Бьорн си пое дъх, надзърна през рамо и понижи глас:

— Но в думите ти има логика. Било е тъмно, валял е пороен дъжд, в гората е вилнеела буря. Ако отида да поразгледам лично, може и да открия пистолет в калта до мястото, където открихме Валентин.

Двамата се спогледаха, докато стените пропукваха под напора на вятъра.

Хари забеляза руменината по скулите на Бьорн Холм. Даваше си сметка какво му коства това предложение; та той предлагаше повече, отколкото му позволяваше положението. Предлагаше му всичко, което отстояваше. Общото им достижение: моралните им принципи. Своята — тяхната — душа.

— Благодаря, приятелю, но не мога да приема — отсече Хари.

Бьорн премига два пъти. Преглътна. Изпусна въздуха от дробовете си в продължително, треперливо съскане и се изсмя късо, неуместно, с облекчение.

— Отивам и после ще се върна — Бьорн стана.

— Върви.

Бьорн Холм явно се двоумеше. Сякаш му се щеше да каже нещо или да пристъпи и да прегърне Хари. Хари се наведе към компютъра.

— До скоро, Бьорн.

Проследи на екрана как прегърбеният криминалист прекосява коридора и излиза.

Хари стовари юмрук върху клавиатурата. Да имаше сега едно питие… Мамка му, мамка му! Само едно-едничко…

Погледът му падна върху човека прилеп.

Какво каза Халстайн?

Той знаеше. Знаеше…