Ю Несбьо
Жажда (24)

Двайсет и трета глава

Вторник следобед

— Майка му стара! — извика Катрине Брат и запрати гумичката, която току-що бе взела от бюрото си. Тя се удари в стената точно над главата на Хари Хуле, полусвлякъл се на стола. — Сякаш си нямахме достатъчно ядове, сега ти взе, че наруши кажи-речи всички проклети членове в полицейския правилник плюс два-три закона. Къде ти беше умът!

„При Ракел — отвърна негласно Хари, залюля стола си назад и облегалката се опря в стената. — Мислех за Ракел и за Аурура.“

— Кажи, де!

— Ако има по-бърз начин да хванем Йертсен един ден по-рано, ще спасим един човешки живот, така разсъждавах.

— Не на мене тия, Хари! Адски добре знаеш, че не се прави така. Ако всички действаха според собствените си приумици…

— Права си, знам. Но знам и друго: ей толкова не ми достигна да пипна Валентин Йертсен. Видял е Мехмет, познал го е, схванал е какво му готвим и се е измъкнал през задната врата, докато Мехмет отскочи да ми се обади от съблекалнята. Знам и още нещо. Ако бяхме заварили Валентин Йертсен в парната зала, вече отдавна щеше да си ми простила и вместо да ми набиваш обръчи, щеше да превъзнасяш колко съм далновиден и изобретателен. Нали в края на краищата това беше причината да сформираш отдел Котелното.

— Наглец! — процеди Катрине и се огледа за подходящ предмет, който да запрати по него, но за щастие отхвърли като възможни „оръжия“ и телбод-машинката, и купчината писма до и от американски съдебни инстанции във връзка с достъпа до фейсбук профилите на жертвите. — Не съм ти давала картбланш да се правиш на екшън герой! Щурмът срещу банята цъфна на заглавните страници на всички интернет издания. Въоръжени полицаи нахълтват в мирна обществена сграда, където се къпят невинни цивилни граждани, и размахват оръжия срещу гол деветдесетгодишен старец. И в крайна сметка нито един арестуван! Това е пълна… — Катрине вдигна ръце и погледна към тавана, все едно предоставяше присъдата на по-висши сили — … аматьорщина!

— Уволнен ли съм?

— Искаш ли да те уволня?

Хари извика Ракел пред мисления си взор. Спяща. Тънките й клепачи потрепват, сякаш изпращат морзови сигнали от страната Кома.

— Да — каза той. Пред погледа му изплува и Аурура, тревогата и болката в очите й, раната, която никога няма да заздравее напълно. — И не. Ти искаш ли да ми биеш шута?

Катрине простена, стана и отиде до прозореца.

— Искам да ударя един шут, но не на теб — отвърна тя с гръб към Хари.

— Мхм.

— Не ми мхм-кай.

— Ще благоволиш ли да поясниш?

— Умирам си да тегля шута на Трюлс Бернтсен.

— Кажи ми кой не си умира.

— Но не защото е непоносим и мързелив, а защото той е изнесъл вътрешна информация към „Ве Ге“.

— И как разбра?

— Андерш Вюлер му заложи капан. Е, той малко се престара. Май има зъб за нещо на Мона До. И така да е, тя не може да ни създаде проблеми, ако действително е платила на обществен служител за сведения. Това, би следвало да знае госпожица До, се нарича корупция и е наказуемо.

— Тогава защо още не си изритала Бернтсен?

— Познай — Катрине се върна зад бюрото си.

— Заради Белман ли?

Катрине запрати един молив към затворената врата.

— Пристига в кабинета ми, сяда където седиш ти в момента и ми заявява, че Бернтсен го убедил в невинността си. Вероятно Вюлер бил говорил с „Ве Ге“ и затова се бил опитал да прехвърли вината върху Бернтсен. Докато не докажем нещо конкретно, било най-добре да не раздухваме гафа, а да се съсредоточим върху залавянето на Валентин. В момента нямало по-важно нещо. После върви, че не се ядосвай!

— Е, по-кротко, де. Навярно Белман е прав. Най-добре да отложиш прането на мръсните дрехи след края на боя в калта.

— Това сега ли ти хрумна, или си го измислил предварително? — изгримасничи Катрине.

Хари извади пакет цигари.

— Като стана дума за изтичане на информация към медиите, вестниците писаха, че и аз съм бил в турската баня. Познали са ме. Това не ме притеснява. Но никой освен моите хора в котелното и ти засега не знае за Мехмет. В името на неговата безопасност те моля да запазим ролята му в тайна.

— Обсъдих въпроса с Белман и той се съгласи — кимна Катрине. — Според него, разчуе ли се, че впрягаме цивилни да вършат нашата работа, съвсем ще я втасаме. Ще изглеждаме напълно безсилни и отчаяни. Белман настоява ролята на Мехмет да не се споменава пред никого дори в разследващата група. И аз смятам да го послушам, макар че Трюлс Бернтсен вече не е част от нея.

— Как така?

Едното ъгълче на устните на Катрине се повдигна.

— Преместих го в отделен кабинет, където да завежда доклади в архива. Доклади по други случаи, не по текущия.

— Значи все пак си намерила начин да го разкараш — Хари лапна една цигара. Телефонът потръпна до бедрото му. Хари го извади. Съобщение от доктор Стефенс. „Приключихме с изследванията. Ракел отново е в 301-ва стая.“ — Ще тръгвам, Катрине.

— Още ли си с нас, Хари?

— Ще си помисля.

Пред Главното полицейско управление Хари изрови запалката си от джоба. Запали си цигарата. Загледа се в минувачите по пешеходната алея. Изглеждаха толкова хармонични, толкова безгрижни. В това Хари съзираше нещо извънредно обезпокоително. Къде, дявол да го вземе, беше този проклетник? Къде беше Валентин?

 

 

— Привет — поздрави Хари, влизайки в болничната стая.

Олег седеше до леглото на Ракел и четеше. Вдигна глава от книгата, но не отговори.

Хари също седна.

— Какво ново?

Олег отгърна един лист.

— Чуй ме — подхвана Хари, съблече си якето и го метна на облегалката. — Знам какво си мислиш: щом не стоя при нея, повече ми пука за работата. Убийствата има кой да ги разкрива, а тя си има само теб и мен.

— Не е ли точно така? — попита Олег, без да откъсва очи от четивото си.

— В момента моето присъствие не носи никаква полза на майка ти. Тук, в болницата, не мога да спася никого, докато навън има начин да помогна. Да спася човешки животи.

Олег хлопна книгата и го погледна.

— Радвам се, че филантропията е основната ти движеща сила. Иначе като нищо щях да отдам поведението ти на други подбуди.

— Какви?

Олег пусна книгата в раницата си.

— На болезнена амбициозност, например. Хари Хуле се завръща и пак става героят на деня.

— Нима мислиш, че нещата опират до там?

Олег сви рамене.

— Важното е ти какво мислиш. Дано успееш да убедиш самия себе си в тези нелепи дрънканици.

— Такъв ли съм в твоите очи? Лицемерен дърдорко?

Олег стана.

— Знаеш ли защо едно време исках да стана като теб? Не защото си бил мъж за пример. А просто защото нямах друг мъж в живота си. Но сега, когато прогледнах, си давам сметка, че трябва да сторя всичко по силите си, за да не стана като теб. Препрограмиране на поведенческия модел — започнато, Хари.

— Олег…

Момчето вече беше излязло.

Мамка му, мамка му.

Хари усети вибрирането на телефона в джоба си и го изключи, без да провери кой го търси. Заслуша се в медицинската апаратура. Някой беше усилил звука и при всеки скок на зелената линия върху монитора с леко закъснение прозвучаваше пиукане.

Като таймер, който отброява оставащо време.

Отброява времето, оставащо на Ракел.

И времето, оставащо на някой навън.

Дали Валентин в момента също следи стрелките на часовника си, докато чака да удари часът за следващата му жертва?

Хари обхвана телефона в дланта си. Стисна я в юмрук. После разтвори пръсти и пусна апарата в джоба си.

Положи широката си ръка върху тясната ръка на Ракел. Върху неговата падаше ниска, полегата светлина и дебелите му сини вени хвърляха сенки по опакото на ръката му. Хари се опита да не брои пиуканията.

На осемстотин и шестото вече не го свърташе, стана и започна да снове из стаята. Излезе, почука на стаята на дежурния лекар, той отвори, но не пожела да навлиза в подробности. Каза само, че състоянието на Ракел било стабилно и са обсъждали да я изведат от медикаментозната кома.

— Добри новини, нали? — попита Хари.

Лекарят позабави отговора си.

— Засега този вариант само се обсъжда. Налице са и някои противопоказания. Стефенс ще бъде нощна смяна. Обърнете се към него за повече информация.

Хари намери столовата, хапна и се върна в 301-ва стая. Полицаят на пост пред вратата му кимна.

Вътре се беше смрачило. Хари включи лампата върху нощното шкафче. Изтръска си една цигара от пакета, докато оглеждаше клепачите на Ракел. Изпръхналите й устни. Опита се да възстанови в паметта си първата им среща. Той стои на двора пред къщата. Тя се задава към него с походка на балерина. Оттогава изтече много вода. Дали запознанството им действително бе протекло именно така? Първият поглед. Първите разменени реплики. Първата целувка. Навярно човек неизбежно поразкрасява реалността всеки път, когато си я припомня, докато накрая историята се превърне в приказка, изградена върху повествователна логика и съшита от отделни епизоди, скрепени със смислова връзка. Приказка, която затвърждава убеждението, че им е било писано да се срещнат и да се оженят, и която те си преповтарят като своеобразен племенен ритуал за двама, докато напълно й повярват. А когато тя изчезне, тази приказка за Ракел и Хари, в какво щеше да вярва той тогава?

Запали цигарата. Вдъхна. Издиша дима. Загледа се как той се вие на спирали към пожароизвестителния датчик на тавана и се разнася.

Изчезва.

Аларма, мина му през ума.

Ръката му се плъзна в джоба, уви се около студения изключен телефон.

Мамка му, мамка му.

Призвание, го бе нарекъл Стефенс. Това ли беше именно — призвание? Когато се нагърбваш с работа, която ненавиждаш, защото знаеш, че ще я свършиш най-добре от всички? Защото важното е да бъдеш полезен. Принцип, следван от самообезличило се стадно животно. Или го тласкаше не призвание, а болезнена амбиция, както се изрази Олег? Копнееше ли Хари да блести под светлините на прожекторите, докато тя лежи тук и линее? Хари се замисли. Никога не бе изпитвал кой знае колко силно чувство на дълг към обществото. Колкото до славата, не държеше никак на признанието — нито от колегите, нито от обществото. Тогава какво оставаше?

Валентин. Гонитбата.

Някой почука два пъти. Вратата се отвори тихо. Бьорн Холм се промъкна на пръсти и седна на другия стол.

— За тютюнопушене в здравно заведение се полагаха… май шест години.

— Две — Хари подаде цигарата на Бьорн. — Ще ми станеш ли съучастник?

— Не се ли боиш, че ще й докараш рак на белите дробове? — Бьорн кимна към Ракел.

— Тя обича пасивното пушене. Харесва й първо, защото излиза безплатно, и второ, защото моят организъм поема повечето вредни вещества и издишам дима пречистен. Така хем щадя портфейла й, хем играя ролята на цигарен филтър.

Бьорн си дръпна.

— Звъннах ти, но се включи съобщение, че телефонът ти е изключен. Досетих се къде си.

— Мхм. Имаш прекалено добри дедуктивни способности за криминалист.

— Благодаря. Как е положението?

— Обсъждат дали да я изведат от комата. Избрах да сметна това за добра новина. Нещо спешно?

— Никой от разпитаните в турската баня не разпозна Валентин от фоторобота. Човекът на касата каза, че по времето, когато Мехмет засече Йертсен, в банята било много оживено, но се сещал за един тип, който вероятно е нашият човек. Пристигнал с палто и халат отдолу, с ниско нахлупена шапка с козирка. Винаги плащал в брой.

— За да не оставя електронни следи. Халатът под връхната дреха му спестява преобличането и риска някой да види татуировката му. Как е избягал от банята?

— Най-вероятно с кола. Сигурно е носел ключа в джоба на халата си. Или с автобус — ако е имал пари за билет в джоба. По дрехите, оставени в шкафчето му, нямаше нищичко, нито дори прашинки по джобовете. Ще открием негова ДНК, но дрехите миришат на перилен препарат. Дори палтото ухае на току-що минало през пералнята.

— Пак същата маниакална чистота като на местопрестъпленията. А щом е внесъл ключовете си или парѝ в горещата зала, значи е бил подготвен за бързо отстъпление.

— Именно. По улиците на квартала никой не е забелязал мъж по халат. Едва ли се е качил на обществен транспорт.

— Сигурно е паркирал колата си до задния изход. Неслучайно цели три години не са могли да го пипнат. Бива си го — Хари разтърка тила си. — Е, успяхме да го подплашим. Ами сега?

— В момента проверяваме записи от охранителните камери на околните магазини и бензиностанции. Особено внимание обръщаме на мъже с шапки с козирки и дали изпод нечие палто евентуално не се подава халат. Утре сутринта ще разпоря палтото, намерено в шкафчето. В джоба имаше дупчица. Може някоя дребна трохичка или нещо подобно да се е залутало из хастара.

— Той избягва охранителните камери.

— Дали?

— Да. Засечете ли го на някой запис, нарочно е застанал в обсега на камерата.

— Сигурно си прав — Бьорн Холм разкопча пухения си анорак. Бледото му чело бе плувнало в пот.

Хари издуха нова порция дим към Ракел.

— Какво има, Бьорн?

— Какво да има?

— Новостите по случая са съвсем незначителни и едва ли си бил път чак дотук само заради тях.

Бьорн мълчеше. Хари чакаше. Апаратът пиукаше ли, пиукаше.

— Пак тази Катрине… — подхвана Бьорн. — Не разбирам какво става. Снощи ме е търсила през нощта. Върнах й обаждането, но тя каза, че сигурно случайно е натиснала някой клавиш и ме е набрала, без да подозира.

— И?

— В три през нощта? И как ще стане, освен ако не спи върху телефона си?

— Защо не я попита?

— Защото гледам да не й досаждам. Трябва й време. Пространство. Тя е малко като теб. — Бьорн взе цигарата от ръката на Хари.

— Как така като мен?

— Чешит.

Хари си взе обратно цигарата тъкмо когато Бьорн се канеше да си дръпне.

— Какво?! Такъв си. Не се сърди.

— Какво искаш, Бьорн?

— Тази неизвестност ме подлудява. Чудех се… — Бьорн задра с нокти по единия си бакенбард. — Двамата с нея сте доста близки… Дали би могъл да…

— … да подпитам какви са шансовете ти?

— Нещо такова. Трябва да си я върна, Хари.

Хари изгаси цигарата в крака на стола. Погледна Ракел.

— Дадено. Ще поговоря с Катрине.

— Но без да…

— … разбира, че е по твоя молба.

— Благодаря, Хари. Ти си добър приятел.

— Аз ли? — Хари пъхна фаса в пакета. — Аз съм чешит. След като Бьорн си тръгна, Хари затвори очи. Заслуша се в пиукането. В обратното отброяване.